Крейн, Ина. Къщата с
петуниите. изд. Буквите, София, 2014
Къщата с петуниите, къщата от детството, къщата на спомените
– метафора за уют и дом. Една толкова топла и уютна книга – като одеяло за
зимните дни на душата. Това е усещането след прочитането на разказите, събрани
в книгата на Ина Крейн „Къщата с петуниите”. Но усещането не е всичко.
Първият разказ за жената, която вечеря с господ се явява
същинското въведение. С него сякаш се отваря врата към един различен свят. Свят
на спомен, на ухаещи цветя, на детство. Свят, който носи всеки човек в душата
си независимо от житейските ситуации през които му е отредено да премине. Тази
жена, която всяка вечер споделя само с Господ онова, което е в сърцето и, която
отправя молитва да се запази къщата – къщата, при която се завръщат наистина
или мислено всички оттук нататък…
И от тук нататък времето спира. Илияна Каракочева (с
псевдоним Ина Крейн) ни повежда през приказките от вчера и днес, среща ни с
хора, които съществуват, защото са реалистично обрисувани и на които им се
случват съвсем нормални неща, тоест може да ги срещнем, може да сме самите ние.
И ни разказва още двадесет и осем истории, в които ключовите думи са петунии и
любов.
Първият дял са преразказани легенди. „Приказни времена”
съдържа пет местни легенди, пет истории от стари времена, разказващи за
невъзможната любов и доказващи, че любовта е винаги възможна. Така авторът ни
води навътре в „къщата”, защото старите къщи носят своите стари истории.
„Грозна”, „Последната билка”, „Златното съкровище”, „Ревност”, „Синът на
лозаря” – това са заглавията. Разказани са сякаш днес от съвременен разказвач,
който обаче познава тези истории отдавна отпреди времето, защото приказката
вероятно е онова изначално знание, което ни държи в нашия свят.
И така с аромат на петунии се придвижваме в този южен
балкански свят през следващия дял отново от пет разказа, наречен „Четвърт
милувка”. Само четвърт. Времето лети бързо. Светът увеличава скоростта си.
Време за излишни ласки няма, а душата ги иска. Но в тези разкази има задаване
на въпроси остри и вечни – тук любовта има по-социални измерения. И макар да ни
дава едни малко утопични решения, авторът ни убеждава в тезата си, че любовта е
способна на всичко. Само че в „Катината нива” става дума за любовта към земята.
Тази земя, тази любов, която ни дава хляба. И не е лесно да се стигне до нея.
Тя, съществувала вечно е някак изтласкана от процесите на коопериране, на
урбнизация, на преминаване през етап на диво използване и накрая у внуците покълва
отново. Защото какво е човек без парчето си земя и парчето небе, което и
принадлежи? И нека никой не ми казва, че историята е невъзможна и измислена.
Възможна е, щом някой ни я е разказал. А „Кромидарката” е лютива история за
мисията на човека в този свят. За очакването да продължиш себе си в следващо
поколение и за това как мнението на другите те белязва. „Вересия от Господ” и
„Най-вярната” са също така безвремни истории за любовта като танц без думи с
вятъра. А в „Пълнолуние” героинята, която „воайорства” от своя прозорец и
отбелязва самотата на съседите си за да скрие своята самота, сякаш задава нови
теми и сюжети, които някой някога друг път ще поиска да ни разкаже. Може би
това е свръхинтерпретация и авторът не е имал подобни намерения. Може би този
списък с посочвания е просто опит да се разкаже още нещо, което не е достигнало
своята степен на разказаност. Но ми харесва да мисля иначе.
Така полека стигаме до дял, наречен „Ангели”, чиито герои
нямат имена и са също пет. По някакъв начин числото се явява сакрално пет като
петунии… и не само. Наречени са като герои в приказки според онова, което е
важно, което ни ги представя най-добре: „Жената, която никога не плачеше” е
жена, която иска да е силна и само когато си позволява да заплаче болката и позволява
да получи своето чудо. „Мъжът, който никога не целуваше” дълго е бил
отмъстител, но едва след като се смирява открива пътя към любовта. „Момчето,
което говореше с облаци” и „Момичето, което открадна дъжда” са съвсем млади, но
вече знаят, че облаците и дъжда са ничии, затова пък са на всички и прекрасно
владеят най-точния и мълчалив език – този на любовта. Този дял с малки
съвременни притчи за любовта завършва с историята на „Старецът, който шиеше
гоблени” за да ни покаже, че всеки начин да спечелиш любов е добър и достоен за
уважение, защото смешна обич няма.
Стигаме до най-дългия дял с цели единадесет, но всъщност
най-кратки истории – делът „Междупулсие”. Историите наистина са кратки и
разказват само един епизод, само една кратка среща с героите.Но от тези срещи,
които не могат да се забравят. Междупулсие, между два удара на сърцето,
неочаквано, почти незабележимо срещаш някого, правиш нещо почти неосъзнато, а
то е в състояние да преобърне целия ти живот или да те замисли за важните неща,
които в ежедневието си изпускаш или подминаваш. Тук героите са по-скоро наши
съвременници, но в изказа отново се усеща онова безвремие, онази приказна
вечност, защото говорят за вечните и важните неща.
И не се наемам да разказвам тези истории, а ще продължа с
последният, отделен самостоятелно разказ. Този, който трябва да завърши книгата
с едно последно отваряне на вратата към изначалното и родното „Къщата с
петуниите” Наследниците се завръщат при нея за да решат съдбата и, но са забравили
посланието. Единствено една от внучките е обречена да намери, запази и съхрани
съкровището, което не е златото, а петуниите, спомена и душата – те са истинското
съкровище за човека. Този разказ по своеобразен начин затваря книгата, но с
отворен край, защото носи оптимизъм и надежда за нов живот.
Разказите от този сборник са магични и вълшебни не толкова с
някакъв мистицизъм, колкото с оня лек и ненатрапчив език, който постоянно
нашепва, който е изящен и описва предимно красиви неща. Дори в разказа
„Непознатият”, който открехва темата за домашното насилие, на героя му е позволено
да бъде добър и красив в кратките мигове на единение с музиката. Дори
джебчийката във Виена дава пари за музика, когато усеща аромат на петунии в
душата си, слушайки младите музиканти. А „Знаеш ли как изгрява слънцето там?
Търкулва се като печена пита в сърцето на белия ден – хем да го топли, хем да
го храни докато дойде нощта.” – разказва за родното си място старият човек,
отишъл да живее в чужда страна. („ С очите на сърцето”)
Нещо много важно за разказвача трябва да отбележа – Ина
Крейн е намерила точната мяра на разказано и недоизказано. Преценила е къде да
спре за да не ти даде нещата на готово, а да те превърне в мислещ и
съавторстващ читател. Открила е кога да замълчи за да можеш да се досетиш и да
си доизмислиш. Особено силен пример за това е „Локумникът”. В тези разкази си
даваш сметка и как точно се раждат местните легенди (”Вратовръзката”) и колко
дълбоко у нас са мъдростите на бабите как ни водят (”Дует”) и колко родното
място е винаги някъде в нас колкото и да се местим, колкото и да пътуваме
(„Милост”, „Домошар”, „ С очите на сърцето”)
Всъщност разказите в тази книга са утопични, но са ония
капки доброта от които наистина имаме нужда. Вярно е, че са разказани сякаш се
случват пред очите ти, но пак не мога да им повярвам – всички са толкова нежни,
добри, обичащи, несрещани в ежедневието, но искам, да искам да им вярвам. Искам
хората да са такива каквито ги е разказала Ина Крейн. „Къщата с петуниите” е
един остров, една метафора на топлотата и душата, за която забравяме понякога,
но не можем без нея. Но защо петунии, а не някакви други цветя? Може би защото
дворовете на детството в този южен край наистина са белязани от петунии –
малки, нежни, крехки, нуждаещи се от ласка. Онези сродници на тютюна, чрез който
южните хора изкарват хляба си. Онези нежни цветчета, които красят домовете им, но
са също като онова растение, което трови дните и душите.
Затова „Къщата с петуниите” ни е нужна.
Повтарям това, трябва да четем понякога тази книга. Не да я
прочетем наведнъж и да я захвърлим. А да се връщаме към нея – изборно или
случайно. За да ни топли.
Но безспорно като готова тя си има и недостатъци. Предговора
и послеслова са напълно излишни. Те се явяват като дидактична обложка, с която
авторът едва ли не се оправдава защо е посегнал към темите и историите си. А те
говорят сами за себе си. Излишността се поражда от това, че първият разказ
прекрасно въвежда във всичко, което предстои.
Послеслов след завършващия разказ също никому не е нужен. Всичко е
казано, а неказаното ни е дадено. Корицата е в крещящ пурпур, противоестествен
на нежните цветя в книгата и с кичозен шрифт, носещ претенцията за издателска
заслуга. Вярно е, че нито една книга не би била факт без своя издател, но вкус
и мяра са важни неща. Особено за нещо толкова фино и магично като къщата с
петуниите.
Б.А. Рецензията е публикувана за първи път в "Литературен свят"
