Моето писмо до Дядо Коледа

Мили, Дядо Коледа!

Вече много години се опитват да ме убедят, че те няма. Но аз, разбира се, не им вярвам.

Ти си някъде там зад облака над прозореца от който се сипе снега. Ти не би могъл да четеш на български, защото… абе много са причините. Но ти със сигурност можеш да надзърнеш в сърцето на всеки и да разкриеш най-съкровените му желания.

Знам, че ти си този, който кара хората по Коледа да правят чудеса. Ти си този, който превръща обикновения ден в празник. Ти си чудото, което ни е нужно.

Когато бях малка, тебе те бяха скрили някъде. Но пък имаше един Дядо Мраз. Дали той беше също такъв магьосник? О, беше и още как. Целият декември беше празничен посвоему. А после идваше прекрасната дълга и снежна зимна ваканция.

Вече повече от двадесет години деца между седем и десетгодишна възраст ме убеждават, че майките и татковците купуват подаръците. А женските списания твърдят, че подаръците ги купували мъжете. Пък най-добрите приятели на жените били… диамантите. Ама това изобщо не е истина. Защото най-хубавият подарък, който искам да си поръчам, не се купува с пари. Искам нещо толкова прекрасно, вълшебно и безценно, че ако теб те няма – наистина няма кой да ми го донесе. Но няма да пиша за него. Ти вече разбра какво е. И ще чакам да ми се случи.

Гледам те всяка вечер по телевизията как пиеш бутилка след бутилка кока-кола. И си мисля, дали пък да не се опитам да те подкупя? Може желанието ми да стане по-лесноизпълнимо за теб. Да, обаче филмите разказват, че обичаш топло мляко и курабийки. Може пък да оставя нещо на перваза… Или вълшебният аромат на рекламирана марка кафе ще те накара да се застоиш по-дълго край моя дом… Или да ида да си взема подаръка от някоя друга рекламирана марка, за да те оставя на спокойствие да си гледаш филма… Но нищо не може да разколебае вярата ми, че отвъд комерсиалните и рекламни дивотии има някой, който е толкова стар и с толкова детски чиста душа, който може да  раздаде за една нощ на цялото човечество цялата доброта и безкрайните малки парченца чудо от които то, бедното, има нужда.
Мили, Дядо Коледа,пиша ти в една декемврийска нощ, скована от студ и постлана със сняг, в която напразно се опитвам да намеря забутаното си някъде коледно настроение. Още не съм украсила къщата и се чудя струва ли си да го правя. Е, може да мине и с едно по-обстойно почистване. Градът е пълен с елхи, облечени в гирлянди и лампички. Може пък да ми стига. Не съм купила подаръците, с които да зарадвам децата, родителите, приятелите си. Знам, че те са твърде малък и само материален израз на истинските неща, които искам те да изпитат в коледната нощ.  Но пък без него дали ще разберат какво съм искала да им кажа през цялата година? И изобщо нямам идея къде да празнувам твоето идване. Само че съм сигурна, че където и да бъда, ти ще ме намериш, ще ме докоснеш по твоя невидим и неповторим начин и ще ми простиш за всички волни и неволни прегрешения и ще ми дадеш дори незаслужен подарък. Защото те има и аз съм абсолютно сигурна в това.
Така че те чакам точно на Коледа, ти знаеш къде. Знаеш и какво да ми донесеш. А аз ще те почерпя с чашка кафе за отслабване от думи.
Чакам те с нетърпение

ила

За да достигне "ивицата от слънцето огряна" - за стихосбирката на Дьорд Петри на български език

В рамките на съпътстващата програма на 42 международен панаир на книгата Унгарския културен институт отваря вратите си за да представи една нова книга. Тази книга трябва да тръгне оттук, макар, че вече месец от издаването и е минал и може да се намери в по-добрите книжарници. Става дума за избраните стихове на Дьорд Петри, събрани в „ивицата от слънцето огряна” на издателство Ерго.

За Дьорд Петри у нас се знае достатъчно малко. Само това, че е унгарски поет дисидент. Дори се пропуска участието му в политиката след падането на стената. А стиховете му са познати на малцина, които са се докосвали до тях и то предимно в оригинал или други преводи. Малкото публикувано на български език не е излизало в книга.

Директорът на Унгарския културен институт Тодор Дончев е щастлив да домакинства събитието, да открие и представи участниците. Той разказва свои спомени за поета и разкрива „българската връзка”, а именно образованието на първата му съпруга Ева Варшани, получено в София.

„За да достигна ивицата от слънцето огряна” започва да разказва с топлия си тембър актьорът Тодор Димитров без повече предисловия и буквално ни потапя в един различен свят. Свят, който можеш да видиш или да преживееш само ако имаш особен талант, който не е даден всекиму. А Дьорд Петри има много от него – таланта да живее и говори искрено и свободно, да назовава нещата със собствените им имена и от това да създава поезия. И не е случайно, че едва сега отваряме очите си за него – ние сме по-тихи, по-притворни… Не бих искала в точно този текст да навлизам в подобни отклонения и размишления, но ми е трудно да избягам от това.

За работата по книгата говори Мартин Христов. Ролята му на преводач и издател го прави пристрастен. Но за Петри не може да се говори по друг начин. В съставителсвото взима участие и Моника Мещерхази. Включва стихотворения, писани от 1966 до 2000, публикувани в десет стихосбирки, както и такива непубликувани приживе. А оформлението е дело на няколко души. Стихосбирката е илюстрирана с рисунки на Александър Байтошев, снимката на корицата е на Мария Чилф, а портретите на Дьорд Петри, с които отваряш и затваряш книгата са графиката на Андраш Форгач и фотографията на Ленке Силади. Цялостното оформление е дело на Иво Рафаилов.

Всъщност пред нас е една книга, която тепърва предстои да оценим и обговорим. В тази поезия ще се гмурваме изведнъж. Тези стихове ще препрочитаме и за това книжното и тяло е така важно за да ни провокира.

А вечерта на представянето за книгата и срещата си с нея говорят Силвия Чолева и Йордан Ефтимов. Като съвестен репортер си водя бележки и съм в състояние да цитирам част от думите им. Но ми е по-важно друго: да предам отношението, възхищението от поета и от начина по който преводач и съставител са го представили. Усещам някакво притеснение от това, че не са го чели на унгарски. И затова ще разказвам почти отзад напред. Последното  и най-важното за двамата като литературни критици е, че Дьорд Петри трябва да се чете от младите хора, особено от младите, които опитват да пишат поезия. Защото това е поет със свободен дух и искрен изказ. Защото на него му е тясно пространството, в което живее и винаги нещо не му достига. Тук вероятно трябва да отворя голяма скоба и да обясня понятието „пространство” в исторически, литературен, политически, философски и незнайно още какъв план. Защото поетът и човекът Дьорд Петри е разкъсван от своите бесове, за които съвсем малко открехват вратичка Мартин Христов и Силвия Чолева. Защото той е от онези усъмнени в специфичната си природа човеци, както казва Йордан Ефтимов, които искат повече от всичко, търсят свободата в безкрайните и измерения и това ги кара да казват болезнени истини и въпреки това да се захващат с неприсъщи и смазващи дейности, като съвременната им политика.

Логично е да се търсят паралели, но има поети, които трудно се поместват в сравнения. Споменават се Константин Павлов и Чарлз Буковски. Споменава се Чоран. Но Йордан Ефтимов е прав, че подобни сравнения поставят някого като първообраз, а нещата са различни. Той говори за политическата дейност на Петри, за Христо Фотев (от представянето на книга на когото идва), за личните си спомени, за младите поети, които сякаш живеят и опоетизират днес у нас един минимизиран свят. И това не е защото не може да говори подредено и научно, а защото сам признава, че Петри го предизвиква. Петри ни кара да мислим.

Тази вечер тук е Андраш Петьоц – поет и писател, чийто роман също е представен на панаира в НДК. Той лично се е познавал с Дьорд Петри и дори има стихосбирка, с препращащо към него заглавие. Разказва как като младеж и студент просто го е боготворял, как са предавали стиховете му от уста на уста.

Стихове, разменени мисли. Книги. Премиера като всяка друга. Но и твърде различна, защото на четящите и пишещи поезия е нужна свобода, и може би неовладени бесове, каквито Дьорд Петри е притежавал и в излишък.

Усмивка за запазване или Пътят,който ни връща

„И докато изрича истини, без голяма надежда,

но и без страх, че няма кой да го чуе,

думите му не са обикновени.”

Палми Ранчев

„+това” е пространство за срещи, събития и изложби с кухня, бар и магазин. Втората половина на ноември тук е особено усмихнато. Освен усмивката на създателя, инициатора, домакина Йоана Велева, от стените ни посрещат още усмихнати лица. Защото от 13 до 30 ноември тук гостува фотоизложбата „Усмивката“. Скоро ще може да се види и в НДК по време на Софийския международен панаир на книгата. В нея Владислав Христов представя портретите на 25 писатели от 19 страни, посетили през последната година България. Изложбата е част от второто издание на Софийския международен литературен фестивал. Тук са  портрети на: Адам Михник (Полша), Олга Токарчук (Полша), Рафал Вояшински (Полша), Мартин Ришави (Чехия), Радка Денемаркова (Чехия), Маркета Хейкалова (Чехия), Владимир Арсениевич (Сърбия), Михайло Пантич (Сърбия), Анте Томич (Хърватия), Иван Херцег (Хърватия), Гоце Смилевски (Македония), Ненад Великович (Босна и Херцеговина), Алеш Дебеляк (Словения), Габор Дюкич (Унгария), Дан Лунгу (Румъния), Димитрис Нолас (Гърция), Ахмед Юмит (Турция), Санаа Шаалан (Йордания), Паринуш Сании (Иран), Наталия Соколовская, (Русия), Леонардо Падура (Куба), Муцуо Такахаши (Япония), Мо Йен (Китай), Майкъл Ондатджи (Канада), Ларш Собю Кристенсен (Норвегия).

„Усмивката – това, което все по-често губим в ежедневието си; това, за което все по-рядко се сещаме. … има моменти, които като светъл лъч разсейват сивотата, и едни от тях са срещите с важните за нас творци. Тези, които чрез произведенията си ни дават сили да продължаваме напред, понякога ни разплакват, друг път ни карат да се усмихваме. И ако успеем да задържим по-дълго тази усмивка, значи срещите ни с тях са си заслужавали”, споделя Владислав Христов.

Н а 28 ноември от 19:00 часа точно тук, се провежда и представянето на поетичната книга на Владислав Христов "Германии". За да говорят за книгата тук са Силвия Чолева и Илко Димитров, а стиховете чете актьора Милен Димитров.

Един от специалните гости на вечерта е поетът Иван Теофилов, чиито думи са изписани на корицата: „„Германии“ на Владислав Христов е забележително четиво. Този настръхнал монтаж от експресивни фрагменти разкрива един от най-тежките проблеми на днешното ни българско битие – емиграцията. В никои други подобни четива не ме е засягала така остро емигрантската тема, както в тази лапидарно изразена драма. Необикновената напрегнатост и наситеност на тази поезия, нейният размах и дълбочина поставят „Германии“ сред най-значителните творби на съвременната ни лирика.”

Владислав Христов е от поетите, които ти стават приятели и събеседници едва ли не от първия прочит. А когато го познаваш и лично, той е просто Влади. Малко след събитието, виждайки снимката на която получавам личен автограф, млада приятелка ме пита дали е известен. И това ме кара да се замисля доколко известни всъщност са днес творците ни. Затова преди да продължа с усмивките от вечерта си позволявам кратко представяне.

Владислав Христов е роден през 1976 г. в гр. Шумен. Живее и работи като журналист и фотограф в София. Има многобройни публикации в периодичния литературен печат: "Granta", "Литературен вестник", "Съвременник", "Страница" и др. Издадени книги: "Снимки на деца" (кратки прози, 2010), "Енсо" (поезия, 2012, номинирана за наградата "Иван Николов"), "Фи" (поезия, 2013), "Германии" (поезия, 2014). Член e на международната организация "The Haiku Foundation". Носител е на първи награди от конкурсите: за кратка проза на LiterNet & eRunsMagazine (2007), националният конкурс за хайку (2010) и международният конкурс "Cherry blossom" (2011). Три поредни години е в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа.

Негови хайку са публикувани в изданията на Американската хайку асоциация "Frogpond", Световния хайку клуб "World Haiku Review" и мн. др., част са от международни антологии и сборници. Текстовете му са превеждани на английски, немски, френски, холандски, испански, италиански, японски, руски, хърватски, арабски, иврит, турски, чешки, полски и унгарски език. Организатор е на множество инициативи, свързани с популяризирането на хайку в България.

Но да се върна в „+ това”. То се пълни бързо и почти не побира желаещите да присъстват. Най-нетърпеливите извиват опашка за да вземат автограф. Естествено събитието закъснява, но никой не забелязва това. Светло топло и усмихнато е. Усмихнати са хората, усмихнати са и свидетелите от стените.

Издателят Мартин Христов открива. Поздравява дошлите, представя съвсем кратко Владислав Христов и показва масата с неговата книжна продукция. Припомня за четенето му в Созопол на първи септември тази година, когато със стихосбирките „Енсо” и „Фи” е бил представен като поет, фотограф и притежател на други заложби. Разкрива, че „Германии” в известен смисъл дописва кръга на една посока на творчески търсения и завършва един поетичен цикъл. Дори се опитва да събере мисълта си в едно чудовищно дълго и софистицирано изречение, което е много точно и някак по мярка приляга на Влади: „Прецизното фотографско око на Владислав Христов, което през окуляра на далекоизточния философски минимализъм съзерцава, назовава, разтълкува западните стереотипи, и чрез тях пренаписва стереотипите на родния бит.” Силвия Чолева вметва възхитено, че това трябва да го има на гърба на следващото издание на Германии.

Пръв за книгата говори Илко Димитров. Той отсича: „ Влади не приказва – казва” и акцентира на това, че пред нас е поет, отговорен към думите, който ни предлага книга за вътрешната емиграция, в която показва света на всеки един жив. Това е дълбока и силна книга. И за да не е голословен чете:

хванах трамвай в грешна посока

след няколко спирки

се озовах на едно поле извън града

пеперудите танцуваха по двойки

вятърът поклащаше дивите цветя

тогава си зададох въпроса

коя посока всъщност е вярната

Време е за стихове. Актьорът Милен Димитров прави предварителната уговорка, че няма как да се избере затова „ отварям четем, ако някой има любимо…” Чуват се възгласи: „на 77 страница”. Той се съобразява с желанието, а там е:

иска ми се

в черната кутия на самолета

освен писъци и молитви

да има поне един стих

чете го и продължава както е обещал, прочита няколко неща, които някак не ни стигат. Защото се пренасяме в един твърде интимен свят от който не ни се излиза. И макар четенето на поезия да е самотно занимание, точно тази вечер ми се слуша този глас, който някак познава, разбира и превежда тези стихове по особен начин.

Силвия Чолева признава, че макар да е мислела да говори, вълнението от вечмчерта и дъбочината на поезията на Влади я карат да прочете предварително подготвен текст. В него тя прави внимателен анализ на „Германии”. Не може да подмине темата за емигрантството като своеобразен катарзис, но рискуваме да опростим смисъла и ако спрем в разбирането си до тук. Защото тази поезия е сетивна картина  на света. Отваря врата и  към разбирането на темата за любовта, в търсенето на мястото на любовта - появяват се една орхидея в началото, която увяхва, двойка пеперуди, двойка старци  - иначе казано любов няма. Особена е ролята на

рамкирането – тръгване и пристигане на едно и също летище като  първото (тръгването) е белязано от страх и надежда после при пристигането е останал само страх. З а да илюстрира чете мотото:

-          Какво сънуват скитниците, мамо?

Дали сънуват път или пък къща?

-          Сънуват пътя, който винаги ги връща.

Людмил Станев

И завършва с ключовите думи рисуващи Владислав Христов днес с „Германии”, а те са: майсторство дълбочина зрелост и цялостност.

Време е самият Владислав Христов да каже няколко думи. С неподправената си усмивка той започва с многократно Благодаря. Благодари на Марти – издател и приятел, иначе казано на Мартин Христов и издателство „Ерго”, на „Помощ за книгата”, която даде рамо, на Силвия и Илко, които  и тази вечер са до него. Благодари за тази голяма среща в живота му – с поета Иван Теофилов, на Иво Рафаилов, който направи тази страхотна корица. Готов е да продължи да повтаря „Благодаря”, но Силвия Чолева го прекъсва с шега, молейки го са каже и женско име, освен нейното. Влади умело се измъква и разказва за притесненията по правенето на книгата, за това, че в първите бройки има сгрешена страница и някои сдобили се с нея на предишната представяне в Търново може да се окажат притежатели на ценен библиографски екземпляр, но сега – книгата ремонтирана, вече е тук. Отбелязва и важността на датата с годишнината от смъртта на Георги Рупчев  и моли Милен да прочете един него текст. Не случайно е подбрано стихотворението „Голямата земя”

 
до която едвам се добрахме. 
Още щом стъпихме там, хоризонтът изчезна. 

…

Мартин Христов отбелязва, че  който се е сдобил с екземпляр от първия тираж има нещо много ценно. Благодари на всички, сред които съзира по-голямата част от цвета на българското писателско съсловие, без да  изброява, защото са много, а и някои се крият между колоните. Приканва Влади и сам да прочете нещо. Избрал е:

един ден

ще се върна

да видя какво се е променило

в това малко площадче

или то ще се върне

да види какво се е променило в мен

Време е за автографи. Опитвам се да взема последния за вечерта, но колкото и да изчаквам, все се появява още някой, който се е сдобил със стихосбирка и застава пред Влади. Все едно, важно е посланието – под усмихнатите лица от изложбата поетът ми пише „ От Влади не губи усмивката си!”. И знам,че 28 ноември ще е паметна дата в съзнанието ми и ще извиква усмивка, когато тъгата от добрата поезия ме връща към себе си и към стиховете за завръщането…

КрисЕнчев - поет, философ, бижутер...

"Очакваното неочаквано (логии)" е някак неочаквано на мястото си точно тук и посреща гостите си, за да ги изненада както с търсенето и завоалирането на смислите, така и с чудесното си оформление и гостоприемното си представяне.
За представянето повече в
 http://www.urban-mag.com/bg/%D0%9A%D1%80%D0%B8%D1%81+%D0%95%D0%BD%D1%87%D0%B5%D0%B2+%D0%B2+%D0%B0%D0%BC%D0%BF%D0%BB%D0%BE%D0%B0+%D0%BD%D0%B0+%D0%BF%D0%BE%D0%B5%D1%82+%D1%81+%D0%B4%D0%B5%D0%B1%D1%8E%D1%82%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0+%D1%81%D0%B8+%D1%81%D1%82%D0%B8%D1%85%D0%BE%D1%81%D0%B1%D0%B8%D1%80%D0%BA%D0%B0+/7213

ВЛАДИМИР МОРЗОХАНОВ: „СЛОВОТО Е ОСМИСЛЯНЕ НА СЕБЕ СИ И СВЕТА“

Унгарският културен институт за пореден път отваря вратите си да посрещне многобройни почитатели на поезията. На 26 ноември издателство Ерго представя стихосбирката на Владимир Морзоханов "Дървото на достъпните за мен удоволствия".

Традиционно встъпителни думи, поздрави и благодарности към уважилите събитието отправя издателят Мартин Христов. Стихове чете актьорът Тодор Димитров. А Йордан Ефтимов "влиза в ролята на класически критик", за да представи една различна, очарователна и навременна книга. Защото познаваме Морзоханов като художник и преводач, но срещата ни с поета е първа - това е първата му авторска книга. И тя е наситена с интересна образност, тя е полемична и иронична, едновременно консервативна и новаторска с това, което знае и онова, което казва.

Йордан Ефтимов обръща внимание на "другия контекст", който създават "бележките". Нещо, което при четенето на поезия винаги може да бъде подминато. Но тук вероятно не бива. Нарича Владимир Морзоханов "културен самотник" и опитва да изследва кривата на взаимоотношенията му с културни икони, създатели и знакови за цивилизацията ни. Тук авторът се вмъква, че всъщност са му били събеседници. А за да илюстрира казаното по отношение на бележките Мартин Христов чете една – тази за стихотворението "Между Сцили и Харибди".  

Представяне на книгата на Владимир Морзоханов © Илияна Делева

След прекъсване от подбрани стихове, разбиращо прочетени от Тодор Димитров, е време да чуем самия автор. Въпросът на издателя за прехода му към художествено слово го кара да сподели: "Вероятно постепенно и естествено, до известна степен и принудително". Разказва за това как дълго е чакал да се появи добър превод на Арсений Тарковски. Не дочакал и се заел да го направи сам и през 2010 се появява книгата "Смоосъзнаваща душа". Добре свършената работа го тласка напред в преводаческото дело и 2 години по-късно вече е факт и "Осип Манделщам. Небехранилище", удостоена с почетна диплома от АСКИ на Международния панаир на книгата в Москва през 2014 г. Така се стига до неговите стихове, които сякаш дорисуват картините му. "Словото за мен не е нито инертен материал, с който да запълвам страниците, нито средство за манипулация, нито начин да удовлетворя тщеславието си или арогантността си, не е параван за прагматични цели, или поле за дебилни забавления, не е и някаква мистична самостоятелна субстанция, съществуваща по свои закони, напълно вън от реалността. Словото е смисъл (и е добре той да е истинен), търсене на смисъл, изграждане на смисъл, осмисляне на себе си и света". Ето за това, макар литературната ситуация днес да се диктува от други стихосбирката, тази, която се представя днес е важна именно с това, че е различна и единствена.

Следват въпроси и констатации от залата. Петко Неделков иска да се увери дали Морзоханов е обикнал поезията дотолкова, че да не се страхува от критика. Камен Костов намира в многоточията, с които често завършват стиховете, "покана за танц", отворена врата за диалог.

Следват минути за автографи. Донесените книги не достигат, а картичките с репродукции на картини и стихове на гърба са истинска радост за посетителите.

Участвай в Дарителската кампания за Младежки кариерен център „Люлин”

На 20 ноември, в 90-то СОУ "Ген. Хосе де Сан Мартин", квартал Люлин, Фондация „Каузи” обяви началото на Дарителска кампания за набиране на средства за ремонт на помeщение в училището, в което ще започне дейността си Младежки кариерен център.

На срещата присъстваха Председателят на Фондация Каузи – Марина Стефанова, Антоанета Валентинова – мениджър, Директорът на 90 СОУ "Ген. Хосе де Сан Мартин" – г-жа Емилия Иванова и блогъри. Събитието започна от Етнографския музей в училището и завърши с разглеждане на залата за ремонт.

Центърът е единствен по рода си на територията на Западна София, който ще предлага кариерно консултиране и професионално ориентиране. Той ще работи напълно безплатно и ще консултира деца и младежи. Фокусът на работата му ще бъде върху предприемчивото, но няма да се ограничава само до една тема. Фондацията има амбицията в близко бъдеще центърът да се превърне в любимо място и за културни срещи, семинари и презентации – своеобразен culture hub

 „Кариерното ориентиране може да бъде подходящо за всяка възраст. Човекът има нужда да открива своите дарби, възможности, таланти и потенциал във всеки период от развитието си. Темата засяга децата още от 1-ви клас, макар че обикновено си мислим, че професионалното ориентиране става след 7-ми или след 12-ти клас. Напротив, аз считам, че това е задача за целия живот на човека.” – споделя г-жа Емилия Иванова, Директор на 90-то СОУ "Ген. Хосе де Сан Мартин".

Младежкият кариерен център Люлин има нужда от 6000 лв. за ремонт на помещението.  Ако искаш да станеш част от кампанията, изпрати дарителски SMS с текст на латиница DMS KARIERA на номер 17 777 (за абонати на Tеленор, VIVACOM и Mtel).

Повече за дарителската кампания можеш да намериш тук.
http://www.dmsbg.com/index.php?page=4&spage=1&item=474&p=0

За абонати по договор с Tеленор, VIVACOM и Mtel цената на 1 sms е 1 лв. За потребители на предплатени услуги на трите мобилни оператори цената на 1 sms е 1,20 лв. с ДДС. За реален акт на дарение се счита плащането на дарителските sms към мобилните оператори, а не тяхното изпращане.

Харесай страницата фондация „Каузи” и я сподели със свои приятели.
http://on.fb.me/1F74XZA

Партньори в кампанията на Фондация „Каузи” са 90-то СОУ „Ген. Хосе де Сан Мартин”, Консултантска къща „Стратегии”, Магнетична България и ABC Design and Communications.  

Благодарим ти за подкрепата!

Любов сред "Вятърът"

На 24.10 вечерта в Галерия „Натали” е оживено. Защото освен интересно представената изложба „Вятърът”, в която участват единадесет художници със свои творби и платна със стихове от седем поети, тази вечер тук има и четене на поезия. Невидим, но осезаем, вятърът предизвиква най-противоположни чувства. И може би това прави обстановката така подходяща за поезия. Владимир Левчев, чието стихотворение „Служба в полунощ през декември” е един от изложбените експонати, представя новата си стихосбирка „Любов на площада”. Тази малка, елегантна книга е втора от поредицата „поезия poesia ποίηση poetry“  на издателство „СКалино”.

Влизам забързано след работния ден и съм очарована да видя, че уютното пространство на галерията е побрало над четиридесет души от различни поколения, пристрастени към поезията. Тук са някои от пишещите хора, приятели на поета, почитатели на поезията му за да споделят в хладната октомврийска вечер една любов, без която човек е сам.

Владимир Левчев казва в едно интервю "Най-важната дума е любов. Без любов светът се разпада и всеки остава сам." Затова и откриването на вечерта от издателя Емилия Миразчийска е около тази важна дума. Говори за любовта, когато другият ни е опора и животът е порив, за онази любов,  която се превръща в поезия. А любовта, превърнала се в поезията е тъканта на живота, невидимата нишка на съвместното ни битие, истинската канава на картината. Владимир Левчев споделя, че в книгата са събрани стихотворения писани в последните 35 години, че човек се променя и остава в същността си същия. Всяко публикувано любовно стихотворение става общо, един вид излиза на площада, а гражданската ни позиция е израз на любовта в един по-общ смисъл.

След това поетът чете стихове. Чете ги малко забързано, на един дъх, така както ги преживява. Глас от публиката моли за по-бавно. Но струва ми се, че поезия се чете бавно насаме... А тази поезия е и интимна, и публицистична и философска, защото е израз на Любовта – онази между двама, онази към Другия на площада и онази всеобхватната, която наричаме Бог

Вечерта продължава в по-близки разговори, писане на автографи, снимки за спомен и чаша вино. Дошлите разглеждат изложбата, която е като естествен дом за поезията с платната, скулптурите и витрината със стихосбирки на Владимир Левчев от различни години, която галеристът Севдалин Генов е оформил като инсталация специално за вечерта с книги от личната си библиотека. Всички сме очаровани от интимността и уюта, създадени от арт мениджъра на галерията и куратор на изложбата „Вятърът” Биляна Генова. Усмихнат поетът обръща внимание на всеки.

От галерия „Натали” си тръгваме с желание да се върнем за още изкуство, за още топлина. А повечето от нас и с книга, която да ни е като въгленче любов, което вятърът разпалва.

Виж, чуй, събуди се!

Градското списание
http://www.urban-mag.com/bg/%D0%92%D0%B8%D0%B6%2C+%D1%87%D1%83%D0%B9%2C+%D1%81%D1%8A%D0%B1%D1%83%D0%B4%D0%B8+%D1%81%D0%B5%21/7067 публикува текста ми за "Праехидно" - един спектакъл на Организация за алтернативно изкусво и култура 36 маймуни.

„Праехидно” – един театрален спектакъл на  Организация за съвременно алтернативно изкуство и култура 36 маймуни, създаден от Здрава Каменова и Гергана Димитрова, включващ авторска музика на Тодор Стоянов и оригинално видео, създадено от Владислав Илиев, Любомир Драганов, Камен Димитров и Никола Налбантов. Играе се през 2012, когато печели освен аплодисментите и две награди Икар за драматургичен текст и режисура, се завърна на сцена през октомври 2014 в София.Представлението се игра в рамките на „АСТ Фестивал за свободен театър” и Международна среща за независимите изкуства – IETM  в София на 18 октомври от и на 19 и 20 октомври при голям интерес.Мястото :  Suspacious Studio е като че ли  създадено само за този спектакъл и подобни на него. Или по-скоро представлението е мислено като за това пространство от авторския екип и най-вече от Елена Шопова – художник и на костюмите.

Какво е „Праехидно”? – това е един свят, който съществува. Светът, в който живеем и в него има място за напредък и упадък, които сами създаваме. На сцената се срещат няколко пътеки, по които човечеството върви към своята гибел и към своя възход. От една страна чрез „Индустриалното общество и неговото бъдеще” – манифестът на Тед Качински, известен с прозвището Унабомбър, от друга чрез прогнозите за изчезване на проехидната – рядко древно животно, оказало се глуха линия в еволюцията. И третата – създаването на космически асансьор, който е представен като еманация в развитието на технологиите – но колко е ползата и вредата от тях остава въпрос и на морал. Откъси от Манифеста, размисли на една загубена душа в тялото на този странен симпатичен вид, полицейско разследване, детското слово и мечтите на отдаден учен – всичко това тъче драматургичния текст.

Актьорите Елена Атанасова, Надежда Панайотова, Богдан Казанджиев и Петър Мелтев  създават този свят по един въздействащ начин. Публиката следи занемяла случващото се в няколкото свята, разиграни на сцената: горите на Нова Гвинея, домът на един изчезнал терорист, научният институт, в който… всъщност световете, в които човешкото търси себе си, дори в душата на една скитаща самотно проехидна.

Иначе казано „Праехидно” е представление, което иска да ни спре, да ни замисли, да ни събуди и да ни пренесе на място и във време, които да ни накарат да потърсим своето място и време там където сме.

Не искам да си спомням…, но е нужно

Идеята за първия разказ от сборника „Заличаване” се появява през лятото на 2008 г., докато Теодор Иванов чака един приятел срещу гарата в Бургас.

Днес пред нас е завършената книга, в която се  представя по нов начин историята  - онази която ни е достатъчно близка, но трудна за разказване история - на втората половина на двадесети век. Защо трудна ли? Защото е близка. Защото мнозина я помнят и са я живели. Защото за хората, които знаят,  тя е болка и е твърде лична.

Сборникът „Заличаване” съдържа тринадесет разказа. В тях са пресъздадени реални случки  от Котел  - родния град на автора.  Наслагвани с години, сложните взаимоотношения са се превърнали в градски митове. Но в текстовете на Теодор Иванов всичко е изведено далеч над личното - обобщенията, изводите, художественото внушение са много литературни и много философски. Обществената и личната история са се превърнали в  послание. И то такова, което те хваща за гърлото и не ти оставя дъх.

Теодор Иванов постоянно търси и експериментира. Може би се задушава  в жанровите ограничения на разказа, но ако клиширано задам въпроса „очаквам ли роман” от него, трябва да отговоря с „не”. Не защото той не владее по-дългата форма („Сметище” доказва потенциал за това), а защото в забързания ни делник, сякаш сме склонни да четем именно разкази. Но желанието ни е да четем такива, които да ни докосват така, както ни докосват тринадесетте истории на „Заличаване”.

Има и друга причина за избор на този жанр, може би не напълно съзнавана, а инстинктивно намерена – това, което разказва Теодор Иванов е нещо, което трябва да се поема на малки хапки и в къси форми – един човек, една случка без предисловие и без продължение – това, което е било в даден момент. Останалото е  само досещане и преливане на техните истории в нашия живот. Докато четем си задаваме въпроса „а ако бях аз, дали щях да постъпя по друг начин?” Затова авторът не съди, но и не прощава. Създава усещането, че тези неща се правят на „друга инстанция”. Но сам той съчувства на героите си.

Когато държиш книга в ръце, естествено е да обърнеш внимание на всички детайли. Да разгледаш корицата. Да се замислиш над заглавието. Да прочетеш анотацията. Да разгърнеш и провериш има ли илюстрации. Ето защо трябва да отбележа ролята на художника Цветелина Андонова.  Нейната сила е, че тя не е живяла в онова време, съзнанието й не носи товара на миналото. Затова и предава нещата така, както ги вижда авторът, а не под тежестта на изградени в съзнанието концепции. Негова е и идеята на корицата: седи на бюро зад бодлива тел, на което чете, търси и пише, а символите белязали близкото ни минало падат под нея като се преобръщат (по идея на Огнян Антов). Заглавието ни кара да си зададем въпроси: може ли миналото да бъде заличено? Коя част от него трябва да заличим и коя да оставим да ни учи? Способността на паметта ни да забравя - спасява ли ни от нещо? Защото мъдрият взима от миналото си уроци. Можем ли да бъдем мъдри?

Като мото на сборника стоят стихове на Вапцаров и Окуджава. Единият от „История” – „разровиш ли го – ще мирише” заради гениалното прозрение на поета, че да разказваш днешната или близката история, е разравяне на нещо черно и зловонно. В историите от близкото ни минало мирише на страх, на зависимост, на всичко онова, което кара човек да прави уж малки компромиси за да получи или запази нещо, дори не точно привилегия, а просто навичности, без които мисли, че не може. Но както казва Окуджава - не можеш „да градиш своето благополучие за сметка на другите”. Има нещо в това, което те прави по-малко човек. Така се случва с героя в „Специалист” - лекар, който не разбира в какво се забърква, правейки компромис със съвестта си и принуден да плати твърде скъпо след много години.

Въвеждащите думи на автора са притча за нас – за доброто и злото, което носим, за смисъла на дните ни. Той отваря вратата към историите си чрез слово за истината. Така опровергава подзаглавието си „скучни разкази”. Истината не може да е скучна. Тя може да е болезнена или грозна. Но е истина. И само скучна не може да бъде. Дали ще е урок – зависи от възприемането.

На тези повече от двеста страници, Теодор Иванов ще разказва за грозното, за страшното, за тъжното. Той признава „гледах и изведнъж видях всички нас”. Затова ще го покаже през човека, който… обича, страда, греши, страхува се… Човекът е такъв: той не е само лош, но не може и да е само добър. Особено в трудни моменти.

Най-голямата болка на втората половина на двадесети век за България е Възродителният процес. Тя може да се сравни само с подобни по големината и трагизма си кризи, разделящи хората (дори и най-близките). Затова и този етап е още неразказан.  Малко са произведенията, които опитват да го направят. Малко са авторите, които дръзват да го докоснат. Теодор Иванов е един от тях. И го прави доста умело.

„Малка нощна разходка”  разказва за Полковника. Дали това е местният луд или … някой, който пази в себе си нещо много човешко, притъпено у другите? Във всеки случай той е много скъп на града и на детството човек. Полковника показва на момчето непознат, но безкрайно ценен поет  - „най-истинския човек на света”. Той разкрива някои естествени мъдрости, без които не могат нито човекът, нито социумът: „От толкова мъка някак си душа нямаш вече, сякаш човек да бъдеш преставаш… Природата само ще ни запази. ” И още: „Змията като умира -  най-силно хапе” (Популярна в Котел поговорка). Така и тоталитарният режим, опитвайки се да отложи поне малко неизбежния край, в предсмъртния си гърч до кокал захапва цялата страна със своя „Възродителен процес”.” А най-ценният подарък за истинските мъже са добрите срещи и трудните уроци.

Трети по ред в книгата и съставен от три отделни фрагмента е „Сметище”. Освен, че показва силата на Теодор Иванов като разказвач и обещава успешни дълги форми, демонстрира умението му да експериментира с разнообразни похвати и да постига силни внушения.  Животът на синята рокля в „Щастие” (повествованието се води от нейно име) показва и детайли от действителността, но и вечната истина, че красивото живее в душата. Имат ли мисия на този свят човекът и предметът, те я следват, затова и роклята се връща при музиката от която е тръгнала – като завивка на едно радио. Герой в „На острова” е една книга. Особен е животът на книгата, която казва истината – тази истина, която никой не иска да знае и помни. И тук реализъм и фантазия са преплетени, за да очертаят път, който свършва там – на последния пристан (всъщност под завивката от „Щастие”). Събира ги пазачът на сметището, за да ни разкрие в „Любопитство” своите възгледи за красотата. Човекът, който не може да чете, но спасява книгите от боклука, защото  чува как те „си говорят една с друга” и са като погребан жив човек между нечистотиите, а над всичко се носи музика, красива, светла…

Полифонично звучат „Шпионин” и „Безсъние”. Те разкриват мъките на творческия процес у двама различни писатели. Разкриват взаимоотношенията им със заобикалящия ги свят. Позиционирани са в различни времеви отрязъци и това дава детайлите на времето. Единият се среща с много хора и много документи. Задава си въпроси, на които му е трудно да отговори. Кой е Шпионина? Иска ли един бивш служител на Държавна сигурност да разкаже историите си? И ако не иска – каква е точно психологическата причина? И как училището се вижда като огледало на цялото общество? Къде се срещат човечността и лицемерието? Помните ли последните „изцепки” на Тато? Обърках ли ви? Дано. Яснотата (или нейно подобие) ще дойде ако четете разказите и търсите своето място в оня живот. Защото, ако историята е от едно конкретно градче, то такива истории е имало на много други места и са се случвали на много хора.

Като ще се говори за случки от Балкана, няма как да не срещнем иманяри. Хора, които търсят заровено съкровище. Готови са да отдадат цялото си време на това търсене. Играта на въображението и усета към детайла поставят героите на „Имане” в гранични ситуации на избор и неочаквани срещи с властта. Накрая се оказва, че най-голямото имане е свободата.  И любовта на хората.

„Шантаж” разказва за строежа на котленското музикално училище през личната история на кмета. Странно ли е, че и той е човек и има своите амбиции, мъки и надежди. Авторът успешно вплита част от онова, което можем да наричаме  „системата”, но мен ме убеждава в това, че хората сме, които правим системата, а не обратно.

Много личните истории на „Вечната любов”  и „Подарък” ни карат да повярваме, че любовта е равна на живота. Без нея нищо няма смисъл. И последните думи на Мария „Дано пази топличко от мен...” споделени на сбогуване с най-скъпата приятелка, са отправени към нас. Най-важно е да има какво да ни топли и в този и в онзи свят. А най-топлото е обичта между хората. Вярно, че и в тези два разказа има политически детайли. Но какво е политиката пред вечните истини?

Още една история за местния луд ще ни зададе въпроса – дали лудостта е спасение от лудото време? „Пречистване” разказва за човек, натопен и смазан от системата или от други хора с нечисти мисли и ръце. Единствената му мечта е да помогне на хората да вярват в доброто и да бъдат добри. Но кой чува думите му и разбира стремежите му? Само други луди? В този разказ Теодор Иванов преминава през различни гледни точки, за да потърси отново онова – заблудено, лудо, но светещо нещо в душата. И пак питам: лудостта ли ни пречиства от ежедневието? Огънят ли ни пречиства от пепелта?

А може да ни пречиства смеха. Но в „Смях” нещата никак не са смешни. Замисляла съм се над думите на една моя позната: „ако всички се разсмеем, дали през нашия колективен подигравателен смях няма да успеем да изринем” това, което най-много ни тежи. Не! Колкото и да е смешно, колкото и неестествено да е,  болката е по-силна и според този разказ.

Смешното ни води и в разбирането на „Спецакция”. Историята за „измислената” мечка звучи като ловджийски анекдот. Но с нея се оправдават множество поразии. Накрая трябва да бъде принесена в жертва една мечка-артист, за да измие с кръвта си лъжите, злобите, притворствата.

Финалният разказ на сборника е „Заличаване”. Той трябва да ни отговори (или поне ни се иска) какво е да заличиш, какво трябва да заличиш, докъде може да стигне едно заличаване. Не мога да не цитирам думите, които изразяват онова, което най-много тежеше на тогавашните млади: „Не знам дали звучи повече лицемерно или парадоксално, но трябваше да си част от апарата, за да имаш, от една страна, някакво подобие на свобода, а от друга – известни възможности за влияние върху отдавна излезлия от времето и разминаващ се с живота строй.” Така беше. Помним го. Но огромния смисъл на заличаването е унищожаването на една гора, чрез обелване на изписаните части от кората. Това, което в България наричаме „нежна революция” – няма убити, както в гората не са изсечени дърветата, но са обелени спомените, изсъхнали са душите… Тълкуването ми: опиташ ли да заличиш малко, всъщност унищожаваш всичко, а без памет няма бъдеще.

Изстраданата мъдрост на Бай Ахмед, която се явява и последно, завършващо книгата изречение „…глупостта на един човек може да е по-голяма от глупостта на целия свят!” ни казва, че всяка промяна започва от нас самите и всеки път от първата малка крачка…

Илияна Делева

Рецензията е публикувана в сп. Пламък, бр.3, 2014 г.

Тази любов е едновременно интимна и всеобхватна. Но тя е и много тъжна, защото Човекът се е изгубил. Човекът живее в едно страшно Отчуждение. Затова Смисълът е вТърсенето.
За книгата на Владимир Левчев "Любов на площада" отзива ми, публикуван от http://kafene.bg/

http://kafene.bg/%D1%82%D1%8A%D1%80%D1%81%D0%B5%D0%BD%D0%B5-%D0%B4%D1%83%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BA%D0%BB%D1%8E%D1%87-%D0%B7%D0%B0-%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%B2-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%BB%D0%BE%D1%89%D0%B0%D0%B4%D0%B0-17027/article/

ПОЕЗИЯ НА РУСКИ И БЪЛГАРСКИ В КНИГАТА НА АЛЕКСЕЙ ШОРОХОВ - ПРЕМИЕРА В СОФИЯ

Руският културно информационен център е място, строено точно за това: да превръща всяко културно мероприятие в събитие. А когато нещо се случва точно в мраморната зала, то се превръща в празник за сетивата.
подробности тук: http://urban-mag.com/bg/%D0%9F%D0%BE%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D1%8F+%D0%BD%D0%B0+%D1%80%D1%83%D1%81%D0%BA%D0%B8+%D0%B8+%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8+%D0%B2+%D0%BA%D0%BD%D0%B8%D0%B3%D0%B0%D1%82%D0%B0+%D0%BD%D0%B0+%D0%90%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%B5%D0%B9+%D0%A8%D0%BE%D1%80%D0%BE%D1%85%D0%BE%D0%B2+-+%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D0%B5%D1%80%D0%B0+%D0%B2+%D0%A1%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%8F/6972

Среща

Отнесено

по улицата пуста

вървеше, припознаваше света.

Насреща й клошар

с усмивка чиста

и простичка молитва на уста

„За хляб

монета дайте ми,

госпожо милостива.”

Препъна се.

Погледна неразбрала.

А той и обещаваше така:

„Там хляб ще купя.

Тук ти ме почакай.

Да видиш, че не лъжа ей така.

Монета дай, госпожо милостива.

От глад отново няма да заспя.”

Тогава тя зарови в портмонето:

бележки, сметки, карта за транспорт.

Търкаляха се само две банкноти.

Тя също мислеше – за хляб или за ток?

Но пръстите послушаха сърцето.

Извадиха банкнота:

„Ха, вземи.

И не се връщай да ми се отчиташ.

Това са само някакви пари.

Но все пак не забравяй хляб да купиш.”

Тя знаеше – ще вземе и стограмка-

но можеше ли да го съди, та

в живителната течност

се спотайват

света, надеждата и любовта.

Сега поиска хляб,

ала забрава, поискала би

позаситена душа….

Репетиция

„аз съм твоята репетиция”

П. Йосва

Толкова дълго не разбирах,

че не може да се влюбваш в мъдрец –

ще му бъдеш само репетиция

за разговорите с единствената Страст.

Толкова дълго не съзнавах,

че не може да се влюбваш в поет –

ще си генерална репетиция

за посланието към огромния Свят.

Но сега съм толкова готова

да се влюбя просто в Любовта -

ще съм репетиция – такава

преди премиерата на Вечността.

Бъдещето спи

бъдещето спи
по гръб като умряла риба...
така започва стихотворението ми, провокирано от Поетично кафене - една инициатива на кафене.бг и за това най-есктественото място за първата му публикация е точно там:

http://kafene.bg/%D0%B1%D1%8A%D0%B4%D0%B5%D1%89%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D1%81%D0%BF%D0%B8-%D0%BF%D0%BE-%D0%B3%D1%80%D1%8A%D0%B1-%D0%BE%D1%82-%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D1%8F%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%B2%D0%B0-16546/article/

Картините на Деля Чаушева излъчват свобода, усещане за път

Картините на Деля Чаушева излъчват свобода, усещане за път

bonbony: Ментови бонбони

bonbony: Ментови бонбони:   Още по-голямото приключение на порастването "Още по-голямото приключение на малкото таласъмче" Никола Райков изд. Сдружение ...

Един от нас споделя... : Споделено от Илияна Делева

Един от нас споделя... : Споделено от Илияна Делева: Илияна Делева. Жена. Майка. Учител. Човек, който обича думите и затова чета много и всичко, което открия. Пиша, доколкото мога. ...

Кино, музика, кино...

В Студио 5 е уютно както всеки път. Но този път слушам музка, която омагьосва. Най-добрите филмови мелодии, изпълнени от Мина Кацарова

http://www.urban-mag.com/bg/%D0%9C%D0%B8%D1%80%D0%B0+%D0%9A%D0%B0%D1%86%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B0+%D0%BF%D0%B5%D0%B5+%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BE%D0%B2%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE+%D0%BA%D0%B8%D0%BD%D0%BE/6484

 

Една книга, една премиера

Най после има думата авторът. Той определя това представяне не като раждане - раждането е, когато е писал книгата, когато е срещнал издателя си, на когото, естествено е благодарен. А книгата изглежда добре. Проходила е на конкурса "Южна пролет" 2014, където е научила (а с нея и нейният родител - писателят) някои от трудните си уроци и в този момент е нейният истински дебют - абитуриентската й вечер.
и какво друго от тази премиера... - в Градското списание

http://www.urban-mag.com/bg/%D0%A2%D0%B5%D0%BE+%D0%91%D1%83%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8+%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BA%D0%B0%D0%B7%D0%B2%D0%B0+%D0%A2%D0%B5%D0%BE+%D0%91%D1%83%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8/6483

Пътят на книгата

Това, че пътят на книгата е дълъг, трънлив и трудно-проходим го знаем от малки. Ето затова очакванията от книга, поела тежестта на това заглавие са големи. Заглавието говори едновременно за популярно четиво и носи претенцията за всеобхватност. Справя ли се авторът Иван Богданов с всичко това? Повече да. Защото успява на достъпен език, без обаче да опростява нещата, да разкрие тънкости от занаятите на издатели, печатари, книжари. Без да нарушава светая светих на писателското усамотение, Богданов се обръща към авторите, посочвайки им работещи практики за да може съкровението, излято върху листа да се превърне в книга, която да намери своите читатели.

Положително качество на книгата е, че авторът споделя личен опит. Фактите, които излага, са изцяло базирани на българската действителност от последните двадесет години. Заедно с това личи, че познава и световните тенденции в книгоиздаването и книгоразпространението. Така книгата без да е учебник, със своите пет части е един добър справочник за хората, които искат да прелетят над пътя на книгата от нейното написване до поставянето и на рафта на домашната ни библиотека (понякога прочетена). Така че книгата е адресирана към широк читателски кръг: тя е за пишещите, за четящите, но в нея има и пасажи за професионалисти. Защото личният опит, историческият преглед могат да поучат, най-вече с допуснатите грешки.

Със съжаление трябва да отбележа, че книгата има и своите недостатъци. Някои от нещата се повтарят многократно, а знаем, че повторението не е майка на знанието. На места тонът към най-очакваната (и желана) аудитория  - писателската, става назидателно-менторски. Разбирам, че част от пишещите хора у нас, а и по света, никога не надрастват писането като арт-терапия, а въпреки това са изкушени да издадат книга. Разбирам, че писателят често е интровертно и егоцентрично същество, което не приема съвети. Разбирам и болката на човек, който често със сизифовски усилия довежда купчина стихове до продаваем и читаем вариант, с помощта екип практически от професионални доброволци и с цената на поредици безсънни нощи. Но трябва да признаем, че издаването все пак е следващ написването етап от стръмния път на книгата. Но „10 000 лайка на са 10 000 продажби”. За да има книга трябва да има произведение и професионално издание. Издателството и авторът имат право да не се харесат.

Добре звучи главата „Какво да правя с първия си роман?” В нея е намерен и добрият тон към писателя. Статията на Камелия Иванова за авторското право обаче е твърде разточителна и преразказва закона в ненужни подробности. Тук Богданов можеше да напише нещо кратко и ясно сам. Добра идея е включването на частта „Основни понятия за книгите”, защото истина е, че „Познаването им не е задължителен момент, но спомага много при обмислянето на книгата.” Интересни и полезни са главите „Кратък икономически наръчник за автори” и „Основни грешки при работа с редактор”. Хубаво би било издателствата да работят с редактори и коректори всеки път, но това е проблем не на книгата, която коментираме.

Спечели ме главата за електронните книги. Умението да правиш и куража да го направиш е голямо предимство на ръководените от Богданов Фондация и Издателство „Буквите”. Електронната книга не е конкурент на хартиената. Тя е само друга възможност, друг носител. Както не можем да кажем, че цветната фотография е изместила черно-бялата, или че 3D техниката в киното е конкурент на съдържателните филми, така не можем да противопоставяме електронна и хартиена книга. 

„Пътят на книгата” на Иван Богданов е първа птичка и заслужава адмирации за куража да се появи. Тя е добро начало и може да бъде четена от писатели, издатели, разпространители, а и от обикновени читатели. Всеки може да намери за себе си полезното. Лично знам, че книгата е мислена твърде дълго. Все пак е написана набързо. Но дълбоко вярвам, че интересът към нея ще доведе до второ преработено и подобрено издание. Дано доведе и до появата на други книги в тази област, да предизвика дискусия и в крайна сметка да доведе до подобряване на литературната среда в България.

pink the wall

розова стената 
на жълтата къща 
цъфнала праскова 

Моята розова стена, преведена на английски език и отличена в The World Haiku Review  на адрес: https://sites.google.com/site/worldhaikureview2/whr-april-2014/haiku-page-1---neo-classical

pink the wall 
of the yellow house 
blossoming peach 

Малки същества от Петя Кокудева

Вече е по книжарниците, а как я представиха - ето какво видях и чух аз:
http://www.urban-mag.com/bg/%D0%9C%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D0%BE+%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BC%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B8+%D0%B7%D0%B0+%E2%80%9E%D0%9C%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D0%B8+%D1%81%D1%8A%D1%89%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B0%E2%80%9C+%D0%BE%D1%82+%D0%9F%D0%B5%D1%82%D1%8F+%D0%9A%D0%BE%D0%BA%D1%83%D0%B4%D0%B5%D0%B2%D0%B0/6293

Горан Паскалевич обича фестивала в София

Нашите лични истории правят голямат а история.
Може да си млад по дух и да си възрастен, а може никога да не си бил млад: това е добра история, но първо трябва да я сънувам.
Малко се познаваме, а искаме да живеем заедно.
Тези и още интересни неща в интервю на Горан Паскалевич в Градското списание
http://www.urban-mag.com/bg/Горан+Паскалевич%3A+Нашите+лични+истории+правят+голямата+история/6196

Предупреждение

Новината никак не е добра! Някой си е позволил да хакне профила ми и да злоупотребява с доверието на приятелите ми. Нямам поща в абв-то и скайп от няколко часа насам. Това, което получавате не е от мен! Някой злоупотребява!

Успях да си заключа фейсбук профила, но може и да е било късно. Белите да са станали. Дано сте били умни и предпазливи и несте се хванали!

За музиката и поезията в Градското списание

Градското списание публикува моите музикални и поетични преживявания:
Етно-поп от Земела

http://www.urban-mag.com/bg/%D0%9F%D0%BE%D0%B4%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%B0+%D0%BC%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%86%D0%B0+%D0%B8%D0%BB%D0%B8+%D0%B7%D0%B0+%D0%BC%D1%83%D0%B7%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0+%D0%BD%D0%B0+%D0%B5%D1%82%D0%BD%D0%BE+%D1%84%D0%BE%D1%80%D0%BC%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%8F+%E2%80%9E%D0%97%D0%B5%D0%BC%D0%B5%D0%BB%D0%B0%E2%80%9C/6105

Чай и джаз

http://www.urban-mag.com/bg/%D0%A7%D0%B0%D0%B9+%D0%B8+%D0%B4%D0%B6%D0%B0%D0%B7/6104

И за стихосбирката на Рада Александрова "От другата страна на вятъра"
http://www.urban-mag.com/bg/%E2%80%9E%D0%9E%D1%82+%D0%B4%D1%80%D1%83%D0%B3%D0%B0%D1%82%D0%B0+%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B0+%D0%BD%D0%B0+%D0%B2%D1%8F%D1%82%D1%8A%D1%80%D0%B0%E2%80%9D/6127

Лятото е близо

На море в едно вълшебно кътче – залива на Черноморец! Близо до Бургас и Созопол. Можете да се свържете и чрез мен на e-mail: illa_d@abv.bg Подходящо е за организиране на детски или младежки лагер, а и за семейна почивка.

Взаимен подарък - Спомен за художника Генко Генков

За реденето на картините Виолета споделя: "Оказа се, че да подредиш Генко никак не е лесно. Все пак - успяхме! И когато и последната картина си намери мястото, цялата галерия пламна във всевъзможни цветове...". Минути преди официалното откриване говорим за това и с дъщеря му Жени. Защото да се подредят цели 30 картини с уникалния колорит на големия художник не е лесна задача. Важно е между тях да има въздух, да дишат, цветовете да не се натрапват, да не се бият. "Ето тук сложих това синьо и тук графиката, да разчупят малко многото червено", посочва ми тя.

целия материал в 

http://www.urban-mag.com/bg/%D0%92%D0%B7%D0%B0%D0%B8%D0%BC%D0%B5%D0%BD+%D0%BF%D0%BE%D0%B4%D0%B0%D1%80%D1%8A%D0%BA%3A+%D1%81%D0%BF%D0%BE%D0%BC%D0%B5%D0%BD+%D0%B7%D0%B0+%D1%85%D1%83%D0%B4%D0%BE%D0%B6%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%B0+%D0%93%D0%B5%D0%BD%D0%BA%D0%BE+%D0%93%D0%B5%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2/5995#.UvYC5GKSyE4

Почит към личностите

Опасявам се, че името на големия българин е някак използвано. Но все пак има нещо, което с времето съм разбрала: гражданска позиция и политическа не са едно и също нещо. Така че едно такова движение може да бъде обединител на различни хора. Може да извършва добри дела. Стига винаги да е наясно с това, че "хората - къртове" (по думите на проф. Жечев) са тези, които карат нещата да стават и рядко излизат на сцена.
Целия текст на:
http://www.urban-mag.com/bg/%D0%9F%D0%BE%D1%87%D0%B8%D1%82+%D0%BA%D1%8A%D0%BC+%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B8%D1%82%D0%B5+-+%D0%BD%D0%B0%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%B8+%E2%80%9E%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F+%D1%81%D0%B8+%D1%82%D0%B8%E2%80%9C/5983#.Uu-F5j2SyE4

Грях ли е касапинът да е вегетарианец?

Сечи, Ноеми. Комунистът Монте Кристо. изд.Ерго.София, 2013

Започвам да чета тази книга буквално в мига, в който я взимам в ръце. Изключително любопитна съм и озадачена. По корицата валят символи, революционно вдигнат юмрук стиска куфар със страшна сила. А над измъкващ се като от кутията на Пандора графичен образ на гълъб са поставени думите на един от героите „Липсва ми дивият туптеж на унгарския глобус: замерянето с кал, мирисът на кръв, блъсканицата. Гниенето, разрухата, всекидневната рутина на смъртта. Имам чувството, че тук ще живея вечно, и от това главата ме заболява. ”  Всичко това,  дело и на художника Калина Димова.  Разгръщам. От снимката, авторът ме гледа с големи любопитни очи на момиче. Издателите от „Ерго” обещават: „Унгарската история от началото на ХХ век до революцията през 1956-а, в примката на паневропейските катаклизми, през очите на един касапски чирак – различна от всякакви стереотипи.”

Става дума за романа на Ноeми Сечи „Комунистът Монте Кристо”, спечелил наградата за литература на ЕС за 2009 г.

Унгарската писателка Ноеми Сечи е изкушена от историята на народа си. Чрез романите тя изследва  онези идеологически мотиви, които дават насока на човешкия живот. („Последният кентавър” разказва за живота на будапещенската анархистична младеж, а  последният й роман „Безпокойните” за емигрантите от Унгарската революция и борбата за свобода през 1848-49 г.) Този интерес вероятно е зададен в първия, но изключително силно е показан в този втори, не случайно награден и предизвикал интереса на преводачи от Балканските страни роман. Преди да го видим на български „Комунистът Монте Кристо”е преведен и представен в Белград и Скопие.

Достоверността на разказа е подкрепена от Показалец на имената и Хронология. Нещо, което ми се струва важно, когато се говори за една история едновременно близка и далечна. От една страна е близка, защото споменът за нея се носи от още живи хора, от нашите близки, от дядовците и бабите ни. От друга страна е далечна, защото е неизучена от науката, поне не в тази степен на спокоен и безпристрастен анализ, който да и гарантира достатъчна степен на достоверност. (А коя ли би била достатъчна?) История, която е едва загатната в програмите на масовото училище.

Пародията и интертекстуалността ни хващат още от заглавието. „Комунистът Монте Кристо”, както и „Граф Монте Кристо” на Дюма, е само привидно исторически роман. Но историческата рамка е основен елемент на книгата. Защото, ако нещата в света, събитията в Унгария бяха съвсем мъничко по-различни, то животът на главния герой щеше да бъде съвсем друг. Но животът е такъв на мястото и във времето, в които се случва.

Всъщност романът не разказва плавно и хронологично историята, а акцентира върху три кризисни момента – установяването и падането на Унгарската съветска република през 1919 г.; обсадата на Будапеща през зимата на 1944-45 и събитията през 1956 г. Всичко това през личната история на Шандор, разказана от правнучката му чрез разказите на онези роднини, които го познават. Целият роман е просмукан от фин смях – горчив и ироничен.За да завърши в Епилога с признание „Не мога да пиша за това. Мога да пиша само за смешни неща.” А това, което разказва животът на прадядото е много тъжно „Трагедия е. Национална трагедия.”

Комунистът, наричан Монте Кристо се казва Шандор:  име, което означава горд, а и защитник на народа, доколкото се търси етимологична близост с Александър.  Съвсем не случайно избрано,струва ми се. Защото в този роман нищо не е случайно. Той преживява трите големи кризи на Унгария като свои лични драми, завършващи в затвора.  Последната завършва и живота му.

В повествованието са преплетени реално случващи се неща, спомени, пречупени от времето и сънища, някои от тях с ранг на пророчески. Всичко това е за да постави героя в абсурдни ситуации и да го накара да взема решения и да прави избори на ръба на психическите възможности.

Шани, Графът и Пленникът са един и същ човек – гордият Шандор, който вярва в идеалите си. Това, разбира се е пародия, защото разказвачката постоянно се надсмива над идеалите на своя прадядо. Но те са и различни хора – младият касапски чирак, прегърнал лявата идея, заради човеколюбието й, буржоазният чиновник и нелегален деец на комунистическата партия, живеещ  двойствен живот и възрастният мъж, който „вече успял да се приспособи към позагубилата легитимността си народна република. Ставал в пет часа, в шест отивал на работа, не бъбрел, дори вестници не четял.”

Съкровището на Партията, поверено на Шани от Бела Кун функционира като своеобразен герой и двигател на действието. Него го има за да привлича Йожи и всички беди, но и го няма, скрито в сейф на Австро-Унгарската банка във Виена, чийто шифър така и не бива използван.

Романът пародира и семейната сага. Всъщност какво са съпругата и децата на нелегалния функционер с прозвище Графа? Не, няма да дам свой отговор. Нека бъдещите читатели си го намерят сами. Докато е млад Шандор отъждествява втория си живот с нелегалната дейност и непозволената любов. Шани има омъжена любовница, а Графът – изневерява с госпожица. И двете обаче са еврейки, а за унгарците в романа между юдаизъм и комунизъм е  поставен знак за равенство. Едва в последната част Пленникът намира смисъл и утеха в родовите връзки и в повика на кръвта. И може би това, а не осъзнаване на червената диктатура го поставя в редиците на бунтуващите се. Дори това, че за живота му трябва да разкаже негова потомка е нишка от префинена ирония.

„Комунистът Монте Кристо” пародира и приключенските романи. В случките на фронта и в Будапеща всичко е на ръба. И въпреки това никъде не е пресолено. Преследване, укриване, нелегалност, екшън. И разбира се нашият герой е красив и всички го харесват. Особено смешно е описанието на офицера от армията на Пронаи, който очевидно му е хвърлил око.

Какво няма в романа на Сечи? Истината е, че няма скука. Има размисли по темите за надеждата, справедливостта, възмездието, милостта, прошката. Има история, при това различна от всякакви стереотипи. Има елегантна насмешка. Има увлекателен разказ. Има топлота към героя. Има точно намерен ритъм на повествованието, изразен и чрез скъсяването на частите с точно по една глава.

Добрият превод на Юлия Крумова и прецизната редакторска работа правят удоволствието от четенето още по-голямо.