Поезията като интелектуална игра и естетическа наслада

Това представяне на книга  се случва  във вторник 13 януари 2015 година. Домакини отново са Унгарски културен институт. Вечерта е посветена на втората стихосбирка на Екатерина Григорова „Дъска по мокрия пясък”.

Самата книга вече не е новина – издадена през 2014 година от издателство Ерго, стихосбирката е номинирана за наградите: „Николай Кънчев”, „Иван Николов” и „Памет”. Това вече говори много, защото жури, съставено и от поети я оценява високо.

Вече знаем лауреатите на първите две награди. Екатерина Григорова остава само с номинацията, но не защото стиховете ù са по-малко добри от наградените, а защото награденият в първия случай може да бъде само един, а във втория, защото и журито също има своя читателски поетически вкус, който е и субективен.

Тази вечер е просто празничното представяне, на което всяка книга и всеки автор има право – правото на светлини, цветя и овации.

С откриването Мартин Христов като издател прави паралел и поставя на аудиторията загадка: чете  стихове на Елизабет Бишъп – избрал е нещо, което кореспондира с поетиката на Екатерина Григорова, защото въображението е това, което бележи тези стихове и ни праща в едни несвободни избори като при американската поетеса.

Да говорят за книгата са поканени да говорят проф. Милена Кирова и Бойко Ламбовски. Те го правят с желание и емоция, но не скриват, че задачата им не е от лесните. Запознатите с „Дъска по мокрия пясък” им съчувстват, защото да обговориш стихове, които по-скоро се усещат, отколкото се разбират, а същевременно са интелектуално и философски натоварени е трудно. Не случайно говорещите повече опитват да кажат какво тези стихове не са, отколкото какво са. И все пак четенето на книгата е една интелектуална игра и естетическа наслада, това е среща с една нетрадиционна може би за нас, една експериментална поезия, пренатоварена със смисли.

Професор Милена Кирова разглежда оформлението и показва, че тази книга още преди да влезеш в съдържанието й,  вече е естетически продукт – комплимент към издателя Мартин Христов и художника на корицата Иво Рафаилов. Тя цитира едно изречение от анкета, направила с автора, в което Екатерина Григорова споделя: „Поезията в този случай явно се оказа начинът, който най-смело може да изрази именно красотата на парадокса. В бъркотията от нежност, любов, самоирония и нелепост, в атмосферата на една лекота, която идва от целенасочеността на разума.”

В този момент ми се струва, че поетът най-добре може да изрази намерението и посланието си, дори и с други думи. Макар че точно тези ни оставят достатъчно свобода да интерпретираме написаното и снизходително се съобразяват с възможните свръх интерпретации.

Професор Кирова обръща внимание на заглавията на отделни стихотворения и на дяловете в книгата. Някои са напълно ясни и отговарят на очакваниата „Американски дневник”, „Сняг”, но други сякаш са там напълно да те объркат, но и да те привлекат. И  чете две стихотворения. Избрала е „Дашек в курника” от едноименния дял и „ Шопен пред стълбите” от „Сняг” - свързани с детството, родното и дома.

Дали сте мислели, че съм имала някога заек?

Беше копринен и сух, а когато порасна,

стана тежък, чак заплашителен.

Нарекох го господин Дашек,

слагах го на рамото си, доде беше свински мехур,

фуках се, че стои там неподвижно – на острия кокал,

от който можеше без гък да тупне…

Е, тук поне имаме Дашек, за разлика от другото стихотворение, в което

Безспирен сняг се размазва в прозореца.

Тук-таме зачервени очи гаснат като фарове

в тъмния задух.

Някой простенва на пресекулки в Мишата стая.

 

и в целия този спомен за скупчени деца няма никакъв Шопен…

Бойко Ламбовски се опитва да ни насочи към невъобразимо богатите културни пластове и препоръчва на тези, които за първи път ще посегнат към книгата да приемат стиховете в хомеопатични дози – намек за Обри Дегрей ( един от упоменатите в заглавията учен). Той избира да прочете „Заглушени честоти” от „Проклятието е трик на професионалистите” и да от прати мислите на слушателите си към темите, свързани с погледа към по-широкия свят и пътуването, понякога и в „куц ден”.

Време е да послушаме стихове. На рояла със свои музикални интерпретации е Найден Йотов, стиховете чете самата Екатерина Григорова и го прави с артистизъм, задавайки желаната от нея тоналност на възприемане. Но най-силен е моментът с началото, когато стихотворението „Край бунгалото” рецитира дъщеря ù Петра. След финала:

Затова се гърчим и викаме със запушени носове през смях,

през един принуден смях,

смях, който е първата ни лъжа.

 

поетесата я представя простичко „Това е Петра.” и получава гордо-щастливият отговор „А това е майка ми!”. Настръхвам и продължавам да слушам избраното.

Накрая идва ред на финални изречения и въпроси. Бойко Ламбовски се пита дали би приела определение като „поет – крепител”, на което с известни уговорки и разсъждения Катя отговаря, че по-скоро е „абориген, стъпил в някакви цивилизовани земи”.

Остава ни само едно - да се насладим на самотното четене – единствено възможното четене на поезия, непозволяващо ми да надхвърля жанра на репортажа и да заобяснявам „какво казва авторът”, защото на мен тя казва едно, а на вас ще каже нещо различно.

По-важно е да намерим своето послание в кълбото от смислово пренатоварване, което „Дъска по мокрия пясък” ще ни предложи.

Бележка: Репортажа предложих на няколко он-лайн издания с различна публика.

***?

*

чашата не се счупи

навътре

по улицата с умрелите котки

правя черен PR на отсъстващия

виното се разлива като кръв

древно клише

още не съм решила

мога ли да съм повече от красива

той не идва

**

снимаш го

с неговия фотоапарат

и изпускаш добрите му пози

забавянето

трябва да е заради обеците

харесани от галантен мъж

комплиментите

те поставят в клише което не ти понася

умна и красива

не е разчекване

нито политическа категория

слизаш

в ъндърграунда

на път към единствения

поет

с когото ще правиш любов

и който никога

никога не пише стихове

Душата е крехка петуния

Крейн, Ина. Къщата с петуниите. изд. Буквите, София, 2014

Къщата с петуниите, къщата от детството, къщата на спомените – метафора за уют и дом. Една толкова топла и уютна книга – като одеяло за зимните дни на душата. Това е усещането след прочитането на разказите, събрани в книгата на Ина Крейн „Къщата с петуниите”. Но усещането не е всичко.

Първият разказ за жената, която вечеря с господ се явява същинското въведение. С него сякаш се отваря врата към един различен свят. Свят на спомен, на ухаещи цветя, на детство. Свят, който носи всеки човек в душата си независимо от житейските ситуации през които му е отредено да премине. Тази жена, която всяка вечер споделя само с Господ онова, което е в сърцето и, която отправя молитва да се запази къщата – къщата, при която се завръщат наистина или мислено всички оттук нататък…

И от тук нататък времето спира. Илияна Каракочева (с псевдоним Ина Крейн) ни повежда през приказките от вчера и днес, среща ни с хора, които съществуват, защото са реалистично обрисувани и на които им се случват съвсем нормални неща, тоест може да ги срещнем, може да сме самите ние. И ни разказва още двадесет и осем истории, в които ключовите думи са петунии и любов.

Първият дял са преразказани легенди. „Приказни времена” съдържа пет местни легенди, пет истории от стари времена, разказващи за невъзможната любов и доказващи, че любовта е винаги възможна. Така авторът ни води навътре в „къщата”, защото старите къщи носят своите стари истории. „Грозна”, „Последната билка”, „Златното съкровище”, „Ревност”, „Синът на лозаря” – това са заглавията. Разказани са сякаш днес от съвременен разказвач, който обаче познава тези истории отдавна отпреди времето, защото приказката вероятно е онова изначално знание, което ни държи в нашия свят.

И така с аромат на петунии се придвижваме в този южен балкански свят през следващия дял отново от пет разказа, наречен „Четвърт милувка”. Само четвърт. Времето лети бързо. Светът увеличава скоростта си. Време за излишни ласки няма, а душата ги иска. Но в тези разкази има задаване на въпроси остри и вечни – тук любовта има по-социални измерения. И макар да ни дава едни малко утопични решения, авторът ни убеждава в тезата си, че любовта е способна на всичко. Само че в „Катината нива” става дума за любовта към земята. Тази земя, тази любов, която ни дава хляба. И не е лесно да се стигне до нея. Тя, съществувала вечно е някак изтласкана от процесите на коопериране, на урбнизация, на преминаване през етап на диво използване и накрая у внуците покълва отново. Защото какво е човек без парчето си земя и парчето небе, което и принадлежи? И нека никой не ми казва, че историята е невъзможна и измислена. Възможна е, щом някой ни я е разказал. А „Кромидарката” е лютива история за мисията на човека в този свят. За очакването да продължиш себе си в следващо поколение и за това как мнението на другите те белязва. „Вересия от Господ” и „Най-вярната” са също така безвремни истории за любовта като танц без думи с вятъра. А в „Пълнолуние” героинята, която „воайорства” от своя прозорец и отбелязва самотата на съседите си за да скрие своята самота, сякаш задава нови теми и сюжети, които някой някога друг път ще поиска да ни разкаже. Може би това е свръхинтерпретация и авторът не е имал подобни намерения. Може би този списък с посочвания е просто опит да се разкаже още нещо, което не е достигнало своята степен на разказаност. Но ми харесва да мисля иначе.

Така полека стигаме до дял, наречен „Ангели”, чиито герои нямат имена и са също пет. По някакъв начин числото се явява сакрално пет като петунии… и не само. Наречени са като герои в приказки според онова, което е важно, което ни ги представя най-добре: „Жената, която никога не плачеше” е жена, която иска да е силна и само когато си позволява да заплаче болката и позволява да получи своето чудо. „Мъжът, който никога не целуваше” дълго е бил отмъстител, но едва след като се смирява открива пътя към любовта. „Момчето, което говореше с облаци” и „Момичето, което открадна дъжда” са съвсем млади, но вече знаят, че облаците и дъжда са ничии, затова пък са на всички и прекрасно владеят най-точния и мълчалив език – този на любовта. Този дял с малки съвременни притчи за любовта завършва с историята на „Старецът, който шиеше гоблени” за да ни покаже, че всеки начин да спечелиш любов е добър и достоен за уважение, защото смешна обич няма.

Стигаме до най-дългия дял с цели единадесет, но всъщност най-кратки истории – делът „Междупулсие”. Историите наистина са кратки и разказват само един епизод, само една кратка среща с героите.Но от тези срещи, които не могат да се забравят. Междупулсие, между два удара на сърцето, неочаквано, почти незабележимо срещаш някого, правиш нещо почти неосъзнато, а то е в състояние да преобърне целия ти живот или да те замисли за важните неща, които в ежедневието си изпускаш или подминаваш. Тук героите са по-скоро наши съвременници, но в изказа отново се усеща онова безвремие, онази приказна вечност, защото говорят за вечните и важните неща.

И не се наемам да разказвам тези истории, а ще продължа с последният, отделен самостоятелно разказ. Този, който трябва да завърши книгата с едно последно отваряне на вратата към изначалното и родното „Къщата с петуниите” Наследниците се завръщат при нея за да решат съдбата и, но са забравили посланието. Единствено една от внучките е обречена да намери, запази и съхрани съкровището, което не е златото, а петуниите, спомена и душата – те са истинското съкровище за човека. Този разказ по своеобразен начин затваря книгата, но с отворен край, защото носи оптимизъм и надежда за нов живот.

Разказите от този сборник са магични и вълшебни не толкова с някакъв мистицизъм, колкото с оня лек и ненатрапчив език, който постоянно нашепва, който е изящен и описва предимно красиви неща. Дори в разказа „Непознатият”, който открехва темата за домашното насилие, на героя му е позволено да бъде добър и красив в кратките мигове на единение с музиката. Дори джебчийката във Виена дава пари за музика, когато усеща аромат на петунии в душата си, слушайки младите музиканти. А „Знаеш ли как изгрява слънцето там? Търкулва се като печена пита в сърцето на белия ден – хем да го топли, хем да го храни докато дойде нощта.” – разказва за родното си място старият човек, отишъл да живее в чужда страна. („ С очите на сърцето”)

Нещо много важно за разказвача трябва да отбележа – Ина Крейн е намерила точната мяра на разказано и недоизказано. Преценила е къде да спре за да не ти даде нещата на готово, а да те превърне в мислещ и съавторстващ читател. Открила е кога да замълчи за да можеш да се досетиш и да си доизмислиш. Особено силен пример за това е „Локумникът”. В тези разкази си даваш сметка и как точно се раждат местните легенди (”Вратовръзката”) и колко дълбоко у нас са мъдростите на бабите как ни водят (”Дует”) и колко родното място е винаги някъде в нас колкото и да се местим, колкото и да пътуваме („Милост”, „Домошар”, „ С очите на сърцето”)

Всъщност разказите в тази книга са утопични, но са ония капки доброта от които наистина имаме нужда. Вярно е, че са разказани сякаш се случват пред очите ти, но пак не мога да им повярвам – всички са толкова нежни, добри, обичащи, несрещани в ежедневието, но искам, да искам да им вярвам. Искам хората да са такива каквито ги е разказала Ина Крейн. „Къщата с петуниите” е един остров, една метафора на топлотата и душата, за която забравяме понякога, но не можем без нея. Но защо петунии, а не някакви други цветя? Може би защото дворовете на детството в този южен край наистина са белязани от петунии – малки, нежни, крехки, нуждаещи се от ласка. Онези сродници на тютюна, чрез който южните хора изкарват хляба си. Онези нежни цветчета, които красят домовете им, но са също като онова растение, което трови дните и душите.

Затова „Къщата с петуниите” ни е нужна.

Повтарям това, трябва да четем понякога тази книга. Не да я прочетем наведнъж и да я захвърлим. А да се връщаме към нея – изборно или случайно. За да ни топли.

Но безспорно като готова тя си има и недостатъци. Предговора и послеслова са напълно излишни. Те се явяват като дидактична обложка, с която авторът едва ли не се оправдава защо е посегнал към темите и историите си. А те говорят сами за себе си. Излишността се поражда от това, че първият разказ прекрасно въвежда във всичко, което предстои.  Послеслов след завършващия разказ също никому не е нужен. Всичко е казано, а неказаното ни е дадено. Корицата е в крещящ пурпур, противоестествен на нежните цветя в книгата и с кичозен шрифт, носещ претенцията за издателска заслуга. Вярно е, че нито една книга не би била факт без своя издател, но вкус и мяра са важни неща. Особено за нещо толкова фино и магично като къщата с петуниите.

Б.А. Рецензията е публикувана за първи път в "Литературен свят"

За да бъдеш голям артист, първо трябва да бъдеш голям човек

Повод за това интервю е Гала концертът на Майсторския клас на Анна Томова –Синтова в зала България. Трети академичен майсторски клас, в който участват четиринадесет млади оперни изпълнители. Събитието е грандиозно. Академичният симфоничен оркестър открива. Следват изпълненията на младите певци. Накрая ръководителката им излиза и пее с тях, демонстрира неувяхващ талант и заразяваща жизненост. Такова събитие се отразява само чрез съпреживяване. Въпросите, които ме вълнуват отправям към една от младите участнички – Михаела Берова, мецосопран. Отнема ни време, защото след концерта тя има много и нови ангажименти. Вече е солист на Държавна опера – Стара Загора. Намира време и за тези въпроси.

1.       Майсторски клас. Звучи внушително. Трудно ли е да попаднеш в него? Ти как се пребори за участие?

По-скоро името Анна Томова-Синтова звучи внушително. Майсторски класове има всякакви. Да попаднеш на такъв, обаче е чест и радост. За преборване в случая не може да се говори – прави се прослушване, както се прави за други майсторски класове, обучения, работа – в рамките на положителната творческа конкуренция ... и в зависимост от качествата на човека и това, което тези, които го прослушват търсят се прави подбора. Всички колеги, които участваха в прослушването бяха много талантливи и както каза самата Анна Томова – изборът е бил труден. И аз, разбира се, съм безкрайно щастлива, че бях сред избраните.

2.       Какви бяха очакванията ти в началото? Сбъднаха ли се?

Всичко, което очаквах се случи и дори много повече. Но това го осъзнах много след като приключи този майсторски клас. Докосването до един такъв човек буквално те изстрелва в някаква друга реалност, в някаква творческа „ниврана” – и единственото, което искаш е да го слушаш, да наблюдаваш детайлите на движенията и говора му и да се опиташ да следваш максимално това, което ти казва. Усещането е наистина много особено. В такъв момент въобще не мислиш за очакванията си, а само искаш да дадеш най-доброто от себе си в дадения момент и да вземеш максимално от опита и знанието на такъв човек.

3.       Можеш ли да изброиш три най-важни неща, които научи в майсторския клас и от вашата преподавателка (не непременно музикални) ?

Първото, което разбрах (или по-скоро за пореден път се потвърди, само че вече наживо от човек от тази класа) е, че за да бъдеш голям певец или въобще артист, първо трябва да си голям човек. Това трудно се описва с думи. Всичко останало, което научих са множество детайли в пеенето, които са на глед мънички неща, но много важни – т.нар. майсторлъци.

4.       Разкажи за един ваш работен ден?

Събирахме се сутрин всички в залата и маестра Синтова ни викаше един по един да пеем. Нямаше определен ред. Всички слушахме колегите си и ясно чувахме разликата след корекциите на маестрата. Това, което тя каза на всеки поотделно, въз основа на неговите трудности и проблеми, е полезно за всички ни. За това прекарвахме повече от 6 часа заедно с нея в залата.

5.       Каква е Анна Томова Синтова?

Много слънчева. Човек с толкова много енергия, положителна енегрия, която струи от нея. Много усмихната, искрена ... голям човек и голям професионалист. Аристократична в поведението си, но много земна, някак близка въпреки светлинните години, на които ние, младите певци, сме от нея. А когато застана да пее до нас, мисля че всички усетихме много ясно нейния дух и сила. Може би за миг всички ние бяхме едно, бяхме музика.

6.       Може би не те попитах нещо, което смяташ за важно?

Не. ;)

7.       и последно: А сега накъде?

А сега напред и нагоре. От началото на ниември съм солист на Държавна опера Стара Загора. Гастролирам в страната и в чужбина. Разбира се, не спирам да работя с моята прекрасна преподавателка – доц.Иванка Нинова.

Искам да правя това, което обичам и няма да се откажа. Въпреки незавидното положение на културата у нас, ще продължавам да се развивам. От нашето поколение зависи да променим нещата и смятам, че можем да го направим. Просто трябва всички да разсъждаваме в тази посока.

Ще завърша именно с това усещане, че веки от нас трябва да прави  по мъничко всеки ден и то от това, което наистrна може. Тогава животът ще е доста по-добър за повече хора.

Б.А. Интервюто е публикувано за първи път в "Градското списание" (urban-mag.com)