Какво се случва с думите през времето (щит)

В Речник на българския език – том V, изд. през 1904 г., съставен от Найден Геров на буква Щ е поместена статия за думата щит, която има шест основни значения.

Щит – 1. Кат, кьоше вкъщи въз огъня

         2. Връшникът, кубето на фурна; свод на пещ

         3. Дъска, преграда, която се слага между ритлите на кола отпред и отзад; задънка. Преден щит, праг. Седни на щита – седни назад, навътре.

         4. На дълга софра, кръглото място дето сядат първите и по-старите, чело. Седнал на щита – на челото, най-напред.

         5. Горната част на кораб, палуба

нар. песен:

Свети Никола кораб сделюва

Съ три дунгери май баш майморы

Па го врълиха у Черно море

У него седнал Свети Никола

Отъ една страна на щит на кораб

Отъ една страна, отъ десна страна

И седнал си от лява страна

Свети Илия на щит на кораб.

6. Желязна или от друго направена кръгла или продълговата дъска държана на ръка за запазване от стрела, от нож, от удар, щица челикова, щит

нар. песен

Раверди си самодива

Па си метна тънка стрелка

Да удари Храбро юнак

Той си метна щит на себе

Защити си кон и себе.

(поради техническа невъзможност да се спази точния тогавашен правопис езика е малко осъвременен)

Днес своето значение са изгубили пет от тях. Няма название за етаж или кът от дома, стоящ над огнището „щит”. В ежедневната реч не се използва за свод/таван на фурна или пещ. Отминава ползването на кола в смисъла на каруца. Все по-малко се срещат каруци и част от названията на детайлите са забравени. Четвъртото значение е заменено с „челно място”, „чело” или ”председателско място”. В корабостроенето също не се ползва това понятие.

         Днес се използва само последното шесто значение. В Съвременен тълковен речник срещаме:

щитът, щита, мн. щитове, (два) щита, м. 1.Истор. Отбранително оръжие от метал с изпъкнала форма за предпазване от стрели и копия. 2.Прен. Защита, закрила, преграда.

         Интересно е, че това е една от малкото думи, запазила двойствено число.

Щитът е древно ръчно защитно оръжие, предназначено за посрещане на удари и стрели. В Европа щитовете се използват широко за военни цели до 17 век, когато появата на огнестрелните оръжия намаляват значително ефективността им. В редица други части на света, напр. в Северна Америка и Африка щитовете се използват от местното население до 19 век, като служат доста ефикасно за защита от куршуми от гладкоцевни оръжия и стават неефикасни едва през втората половина на 19 век, когато се появява нарезното оръжие със задно пълнене.

Видоизменени щитове, устойчиви на куршуми, се използват и днес от полицията в много страни по света.

Като собствено име се употребява в два случая:

Щит е съзвездие, едно от малкото сред 88-те съвременни съзвездия, които дължи името си на историческа фигура.

Щит е име на село в Свиленградско. След Освобождението, 1878 г., селото остава в границите на Османската империя. В него живеят предимно гърци или гърцизирани българи –парапанковци, които го наричат Скутари. В резултат на Балканската война от 1912-1913 г. регионът е включен в България. През 1923 г. голямата изселническа вълна принуждава гърците да напуснат Скутари и на тяхно място се заселват българи. В 1934 година името на Скутари е преведено като Щит. 

Войната, животът, надеждата

За уроците от историята, за преломите в живота, за родовата памет, за важните неща е книгата на Винсенте Бланко Ибанес "Четвъртият конник на апокалипсиса". Горещо препоръчвам тази жива класика, написана през 1916 и така актуална днес - почти сто години по-късно! За съвременното и издание на български език е рецензията ми, публикувана от авторитетното електронно издание Литературен свят.
Прочетете:
http://literaturensviat.com/?p=86121

Надежда Дерменджиева оперира света „Без упойка”

Разказите в тази книга са шестнадесет, но биха могли да бъдат и много повече, защото Надежда Дерменджиева разказва истории от живота.

Всички те са свързани с насилие, болка и страх. Борави с похвати като търсене на неочакван край (Happy end), игра между сън и реалност („Склопяване”) , интертекстуалност. Сцените, свързани с наркотици и секс са описани натуралистично („Лунна соната”, „Избори по време на криза” ). На места има опит за поток на мисълта и шизофренно писане(„Амфиболия”), особено, когато дава думата на героите си. Опитва да разкрие механизма на превръщане на жертвата в насилник. Вълнува се и от темата за отчуждението, за непреодолимата разлика между център и периферия в големия град (”Под пейката”).

Текстовете говорят з а неподправена болка („Филантропия”, „Клинична депресия” ,”Двойна доза”) . Всъщност Надежда Дерменджиева ни разказва за това, че светът е пълен с болка, с хора извън борда, разкрива ни нищета на която са обречени част от героите на днешния ден.

Изборът на името на повечето героини (Надежда) може да бъде разчетен различно. На мен ми се иска без да изпадам в изблик на свръх интерпретация да помисля за това, че Надежда е героиня, която убива, която се самоубива (“Dies Irae” ) и ме кара да мисля за това – не убиваме ли днес надеждата, дали пък не е надеждата, онова, което ни убива…

Най-силната черта на Надежда Дерменджиева като автор е умението и да чува другия. Да вниква в неговата болка.  В „Домашно насилие”се откриват фрагменти за мисията, за търсенето на себе си, на любовта, на свободата. Като автор тя има своята тема от която я боли, но дали може да я разкаже? Показва ни способността на интелигентен филолог да напише разказ, но дали всеки разказ ни казва достатъчно? Все пак младостта има предимството ,че има време да търси и намира. Един от случилите се разкази „Студена светлина” ни го подсказва.

Поредицата „Нова проза” разкрива търсенията на млади писатели в живота, в литературата, в себе си. Адмирации за доверието на издателството. Наистина тези книги дават на авторите летящ старт. А това е късмет и възможност, които те ще грабнат така както могат. Дано е по най-добрият начин. Искрено пожелавам успех. Защото българската литература има нуждая от тях.

Зорница изследва „Пътят на мравките”

Много от тези разкази познавам преди книгата. Но са различни – прецизно обработени, стремящи се към съвършенство. Новите ме очароват. Значи държа в ръцете си книга, която си струва. И тук страшното е намерило мястото си. Но това страшно няма нищо общо с постмодерните похвати или с изследване на сънища – то е реалистично, защото в основата си е страшното на живота.

мравки пълзят

на витрината

„Пътят на мравките”

В „Ускорителна лента” разказва детайлно, достоверна е в детайла и езика на героя си. Умело размесва виртуално и реално. Разказът пробужда различни нива на рецепция – от забавен екшън през психотрилър към философски прозрения (или само на мен ми се иска и ми се привижда). Права съм, защото докато чета разказа в метрото, зад рамото ми наднича 14 годишен, облечен като рапър и с вид на нечетящ младеж. Позволявам си да отместя книгата така, че на момчето да му е по-удобно да чете. Не знам дали  греша или опитвам да го зарибя за четенето – струва ми се, че този разказ е подходящ за такова нещо.

В „Девет на осми” срещаме похвати като  фрагментарност, съчетана с преплитане на моменти връзки – едната част свършва и със същата ключова фраза започва следващата като двата фрагмента са отдалечени по врем. Интересно е, че героите виждат себе си (уж) преди (уж) след разказа и така ни разкриват историята си – малко странна, но много човешка.

Похватите са усъвършенствани в „Лов на пъдпъдъци”. Тук историята е объркана –става пред очите на читателя, но същевременно е разказ в разказа. Героите и уж принадлежат на някаква общност – колеги на купон, но за автора  не е важно и интересно какво работят – не са интересни и личните им истории, а купонът, който са си организирали сякаш е  повторение на други подобни, малко  ритуален. Водещата тема е безсмислената смърт, увенчаваща безсмислен живот. Пъдпъдъците се оказват като че самите те.

 „Страшна история” е завладяващ, увлекателен разказ, в който Зорница Гъркова умело работи със страха. Това, че героите му са деца е усетът й към уроците на живота.

„Трамвай №5” е черна прогноза и точен анализ - цветна снимка на политическия хорър, в който живеем. Разказът е натоварен със знаци и смисли – заглавието, препращащо към вокална група от края на двадесети век; датата – 19.02 денят на смъртта на Апостола на свободата; обикалянето в кръг около Руски паметник – символ на исторически насложените Благодарност  Омраза към освободителя-поробител; посоката на движение – Пирогов (мястото за спешна медицинска помощ) . Надявам се да не съм разкрила повече отколкото читателят може да разкрие сам.

 Изкушавам се да разкажа малко от „Cliffs of moher”, но не бива. Само ще споделя, че тук ще откриете удивителните скали на Ирландия, спускащи се право към морето до които се стига по пътя към Черно море, че ще усетите убийствена горещина и дъжд като преди Потопа, ще чуете тежък рок на Нирвана и популярно танго от годината на раждането на героинята. Всичко това, защото Зорница Гъркова създава свят в който фантазно и реално се преплитат, а героинята и среща своето Алтер его, което безжалостно я унищожава по пътя към края на света.

Какво е човек когато загуби името си? Какво е името за човека? Въпроси, които търсят отговора си в  „Името” – още един разказ от който боли. Интересно  виждане, особен поглед към времето на смяната на имената като време, което е чуждо, далечно, минало, оставащо да бъде разказвано. Само че тези, които помнят искат да забравят, а тези, които могат да разкажат не помнят случилото се,  а само разказаното за него. Ето защо похватът „разказ в разказа” е съвсем точно намерен и се превръща в част от посланието.

Когато търсиш себе си, когато изгубваш всичко се връщаш при спомена, при вечната любов, при рода, у дома и намираш една къща, превърната в кошер от изчезнали пчели, които пасат само когато цъфтят зюмбюлите – символ на обич и родова свързаност. Това се случва с героя на „Мед от зюмбюли”. Затрогваща история, много поетична и наситена с музиката на душата.

„Раковината” е разказ за чудовището –паразит, който човек храни в себе си. Разказът набелязва много теми, вълнуващи автора и демонстрира умение те да бъдат развити. Историята е тъжна и мъдра едновременно, иронична точно, колкото трябва, разказана като фантастична, а същевременно засягаща толкова реални мисли и чувства. Все пак какво е раковината – спасение или проклятие?  Нека читателят потърси отговора сам.

Новелата „Пътят на мравките”  разглежда човека като бог, изследовател и мравка, която пъпли по своя вечен път. Разказва и съпоставя два града – този на хората, който се разраства и се превръща в чудовище, който изяжда децата си и този на мравките, който се възражда всеки път.

Талантът на Зорница се крие в  умението и да борави едновременно със знаци, с дълбоки смислови натоварености и с точни детайли, да смесва фантазия и реалност в една точна доза и да подправя разказите си с много тънък хумор.

Христо по „Трудния начин”

Докато се наканя да напиша за тази книга и ето че излизат няколко интервюта  с  Христо. Но те казват твърде малко за книгата. Твърде малко за истините, които той наистина открива по трудния начин. Бунтар, хейтър, здравомислещ, скептик. Ужасно зрял за възрастта си. Това мога да кажа само от разговорите си с Христо Раянов, с когото по едно и също време търкахме студентските скамейки (метафорично казано) на магистърска програма Творческо писане.

Книгата започва с „Богатството”. Това е един текст, който сам авторът определя като повест. Ани Илков го нарича”кратък роман”. Мога да се съглася и с двамата и вероятно за това си давам сметка, че жанра няма значение. Поне тук. За какво ядете печено пиле с хрупкава коричка – заради ползата от него, заради названието му или просто, защото ви е вкусно? Е, аз прочетох „Богатството”, защото ми беше интересно. И сега като сядам да пиша за книгата съм готова да го чета пак и пак. А май това се очаква от литературата.

Та това „Богатството” разказва за трудния начин по който младият човек навлиза в зрелостта. Разказва за едно пътуване назад и напред във времето едновременно, за пътуването да селото на детството на главния герой. А това разказване минава през неговите мисли, през срещите му с хора (и странни същества) през разказите за било и не било – местни и родови легенди. „Богатство” е и роман за приятелството и любовта, за нещата, които ни правят близки, за миговете, които ни разделят. Той изследва отношението между историята и легендата, както и тяхното влияние върху днешното и утрешното живеене на хората.

Героите на Христо Раянов търсят отговори и на най-важните въпроси. Първата среща на Иван и Мартин след десет години ни казва „Ако всички сбъдваха мечтите си” и картината не е най-красивата, просто би било скучно и смешно. Младият селски свещеник е стигнал до извода „Бог в града няма”. А селото в което живее и което е сцена на това, което трябва да се случи се нарича Божанско. Дали пък името не го прави по-близо до този Бог с когото съвременникът ни е в твърде сложни отношения? Сякаш суеверието и вярата в злото са по-силни и неизкореними от вярата в сътворението и доброто. Сякаш така ни е по-лесно да се оправдаваме, че „Аз не съм Той” и да си прощаваме грешките, че и греховете. А когато се говори за български суеверия, то неизбежно се вплитат иманярски и богомилски истории, появява се загадъчният Боян Магесник – романтичен закрилник на народа или зъл черен маг, умеещ да се превъплъщава в различни животни за да разреши проблемите макар че „ХХI век сме, мамка му”.

„Богатството” чертае трудния път на човек към себе си и към същностните си цели, именно в ХХI век, когато уж сме се отучили да мечтаем и живеем, но всъщност нищо човешко не ни е чуждо и рано или късно правим своята „крачка към майсторите” на живота и разбираме, че не може просто да го гледаме през прозореца.

Книгата продължава със седем разказа (като седемте дни на седмицата или светите седмочисленици първоучители).

Героят на „Къщата” е млад маргинал, довчерашно юпи, а  днес безработен и безпаричен. Той попада в апартамента на стария бай Атанас по повод обир- всъщност само разхвърляно, но повод  да се замисли за смисъла на кражбата като грубо навлизане в личното пространство. От възрастния човек научава историята на къща-убиец, която е била тайната сила на същия този уж обикновен старец:  първо била средство за установяване на справедливост, а после… „човекът винаги опорочава нещата”. Получил в завещание къщата и силата, този  герой трябва да избере – да понесе ли такава огромна, плашеща и вероятно непосилна отговорност или не...  Но това не е страх, а избор.

„Българинът”  е разказ, който вплита в себе си  легенда, история, вяра и обикновена човещина. Този разказ обединява историята на България и историята на Европа по един интересен начин, малко фантастичен и по своему философски. Старецът е преживял и разказва най-трагичния момент от историята на България – той е един от Самуиловите войни, но оцелява за да изпълни  мисията на живота. Такова писане, може да изглежда малко дръзко, но със сигурност би върнало интереса на читателите към историята.

„Вълкът” – още един разказ, който разказва историята по нов начин и и дава нов поглед. Вълкът е нацистко чудовище и заслужава мъчителна смърт. Но в какво би се превърнала Ребека, ако все пак му отмъсти? И тогава човекът, останал у него я спасява – този път наистина като със скокът си в пропастта не и позволява да го убие.

Може да е лично, но днес когато толкова много млади „мразят” историята – писател като Христо Раянов, който я разказва интересно е безценен за цяла генерация българи (а може би не само) – макар че му предстои още много да учи и то по трудният начин.

Христо  пише за града и градското през неговите хора. Това се вижда в разказите му „Майка”, „Спасение”, „Лято” и „По пътя”. Първият от тези разкази в най-голяма степен повдига темата за изборите на човек с ясен бекграунд  приказката „Хензел и Гретел”, но в различна тоналност много тъжна и без да  си позволява да съди своите герои. Все пак недвусмислено звучи неговото „21 век сме мамка му”, не бива да сме в такава ситуация.

 „Спасение” пародира  важността на младежи, нечуващи болката в новините, заслепени от „мисията си” (напомня ли ни за едно друго време?)  Но пък тази наивност е оправдана понякога – затова и у разказвача виждам една снизходителна усмивка.

Книгата е обещание за нови търсения и за нови трудно научени и четивно споделени уроци.

Александър в „Следобеди, които…”

В тази книга Александър Христов представя осем от разказите си и новелата „Африка”. Ключовите дум за този млад автор са реализъм и психологизъм. Героите му носят в себе си болка по-голяма от самите тях („За вкъщи”, „Дръж!” ). С „Комбита” – зловещо фентъзи,  което съвсем малко е „подправено” с политическа гротеска и социално несъгласие, Александър Христов дава заявка за умело вплитане на смешното и страшното в едно. Той притежава много тънко чувство за хумор. Харесвам иронията му. Като автор не съди, а опитва да оцени реално и да разкаже интересно, забавно, четивно живота.

Любопитен експеримент е разказът„Том първи” , описващ втората смърт на Елин Пелин и поставящ разказа „Кал” „в основата на цялата ни литература”. Авторът прави много метатекстови натрупвания, които наистина са забавни, макар да търсят образования читател.

Личният ми фаворит е „Литературният експрес”. Интересно е виждането на  влака като безсмислен затвор-лудница и алегория на живота. Сякаш характерни за днешните млади са постигнатите  две внушения: всеки се спасява поединично и „винаги може да разчиташ на БДЖ”.

Съгласявам се с думите на Ани Илков, че Александър Христов е безмилостен разказвач, а аз добавям, че е безпощаден и създава удивително добра гротеска.

Александър Христов показва и една друга своя страна – на нежен разказвач, който обича своите герои и умее да си служи с думите по изящен начин. Ще насоча вниманието ви към разказването на еротичната  сцена в „Ангелите на морето”  - едновременно елегантно, нежно и страстно, откровено възбуждащо, описващо не сексуален акт, а сливане с мечтата. В този разказ това е само детайл. Много по интересни са неочакваният край, обръщането на ролите, трансформацията на клишето.

Тази умела авторска игра откриваме и в „Учреждение Ч”, където разпознаването на чиновниците-ангели е оставено за накрая, а героинята - очевидно безнадеждна, чиято история се явява разказ в разказа разпознаваме като жена от средностатистическо българско семейство.

 „Следобедите, които топят дървета” е една  импресия за обичта и тишината на (не)съществуването. Това е размисъл за времето,което си е отишло или не е дошло, за нещата, които се опитваме да спестим (съхраним) и онези, които губим. Разказва ни за приемствеността между поколенията (може би разпокъсана), но съществуваща : „Толкова е просто, както се обича прабаба”.

Удивителното майсторство на разказвач Александър Христов разгръща в „Африка”. Новелата е изградена фрагментарно – редуват се истинското случване и възможното. Едната история се разказва от името на всезнаещия разказвач, а другата от първо лице. Построена е като в рамка – в първата и част започват едновременно двете истории, а в последната завършват по правилния според автора  начин. В новелата са използвани симптоматични детайли, които карат читателя да се замисли за мястото си в живота, за смисъла на битието, за мисията на човека в този свят. Внушението, че всеки има своята Африка – мечтата , правото на рестарт, избора за скок в неизвестното е много силно и бележи една от темите на този млад и многообещаващ автор.

На корицата на книгата са написани думите на Ани Илков „в добрите си работи Христов е безмилостен разказвач”. Харесвам това определение „безмилостен” . 

Островите на Стоян

Сборникът разкази „Острови” е дебютна книга на Стоян Ненов, събрала единадесет истории, които ни замислят за смисъла чрез парадокси и обрати, предизвикващи ту страха, ту смеха ни. „Il Mostro” дава летящ старт и предизвиква читателя да продължи. Героят Марко Боничи зарежда с надежда и оптимизъм, защото неговия полет в нищото е всъщност полет на духа, апотеоз на сбъднатата мечта. Макар цената да е повече от висока, вярата, че там където е той се сбъдват най-смелите ни блянове остава.

„Под колелата” е творчески експеримент, който смесва похватите на историческия разказ и фентъзито и дава заявка за естетическа преоценка на вкоренени исторически и идеологически нагласи.  Левски, тайното общество на леярите, символът на зъбното колело – просто няколко ключови думи, с които да предизвикам интереса на бъдещите читатели.

„Кралицата” разглежда така наречените добросъседски отношения и връзката хазяйка – наемател. Разказът е забавен , защото открива смешното в хоръра като с това дава заявка за интелектуалност.

Стоян Ненов е софистициран разказвач, който има вкус към интелектуалната играта. Заедно с това го влече психологията на страшното. Неговите герои, поставени в странни ситуации или в обичайни делнични моменти търсят и намират играта. Откриваме това и в „Осмата топка” с желанието на героя да е нещо, което не е. Футболният фен от  „Грийн Уикенд”  попада в друго измерение за да открие чрез  различните форми на любовта смъртта като друг вид живот. Мистичност звучи във „Връзка с Момчето”, който изследва връзката между хората и нуждата на човек да бъде необходим и да следва предопределението си.

Героите в тези разкази често са на границата на възмъжаването. Те стигат до извода, че всеки учи своите уроци сам както е в разказа „В тая игра няма приятели” . Човекът, който създава своя живот – това е героят на Стоян Ненов. Разказите му са замислящи и опасността, оставяйки се на потока на мисълта да залитнеш в свръхинтерпретация е твърде голям. Откривам това в „Просто игра” и „Великден”, но и във всички други текстове от сборника.

Признавам, че „Санта” е любимият ми разказ. Той е силно социален, същевременно политически и психологически. Разказ, в който главният герой посреща всеки нов ден с умората на обикновения човек и намира смъртта си именно, защото вече му е много скучно да живее. Изящна игра с похватите на постмодернизма. Безсрамно включване на деца в повествованието. Професионалният Дядо Коледа живее в един вълшебен, но бутафорен свят. Всичко, което се случва в него е глупаво, тъпо и не носи на никого радост. Празникът е разказан като рекламна кампания. Учителките и парковите аниматорки са не по-малко досадени, те изпълняват задълженията си като роботи „вземай подаръка и отстъпи”. Особено ме очарова сцената, когато Санта напуска работното си място просто за да се изпикае. И това е неговият бунт, неговият вик към свобода и волеизява. Сцената с прегазеното дете (явно авторът болезнено е преживял смъртта на децата в дискотека „Индиго” – поне на мен ми напомня за това) и пълното безразличие след това, са болезнен вик срещу това в какво се е превърнал човекът днес –безличие, което има само работа, която не го удовлетворява, отчужден от труда и  човешкото. Върши нещо просто защото трябва, очакващ от труда си възнаграждение -мизерно, но достатъчно да си позволи да бъде друг в миговете на почивка. Така живее, работи и вероятно умира, а на неговото място идва друг – безкрайна поредица. Стоян Ненов ни го показва в един изригващ финал според който всичко и всеки е заменим (след смъртта на този идва друг Дядо Коледа, който ще прави същото, ще заприлича на него, ще…

Някои от идеите преливат в по-дългия текст  „Атентаторите на Соня”   - бих го определила като  новела, в която авторът използва постмодерни техники и оставя да го води влечението му към страшното. Създава шизофренни герои, побъркани от дребната и нископлатена, но единствено възможна работа, които търсят себе си по „лесния” начин – алкохол и дрога, защото друг им е забранен.

Остава усещането, че в нашият свят достъпът до мечти и промяна е забранен.

Едно лично начало

 „Нова проза” – една поредица на Издателството на СУ „Св. Климент Охридски” е поредица, в която излизат първи книги на дипломанти  от магистърска програма „Литературата – творческо писане” и за това за мен е лично да напиша тази студия, като го направя честно, емоционално, отговорно и безкомпромисно. Както се пише за приятели. Защото книгите, които излизат в тази поредица са ми приятели, както са ми приятели и техните автори. Книгите са родени в писане, редактиране и задраскване, под напора на общия устрем на групата, на внимателните и не чак дотам забележки на останалите, на преподавателите, които всъщност са съмишленици, на собствените мигове на удовлетвореност или страх от  неуспех.

Първите две книги „Острови” на Стоян Ненов и „Следобеди, които…” на Александър Христов излизат през пролетта. Купувам си ги поотделно от книжарницата (първо тази на Сашко, харчела се повече по думите на книжарката), а следващите три – накуп от премиерата (заради тръпката, заради автографите на авторите, защото не мога да ги пропусна). Три книги: „Пътят на мравките” от Зорница Гъркова, „Без упойка” от Надежда Дерменджиева и „Трудният начин” от Христо Раянов - три начина да споделиш, че да се живее е трудно, а да го разкажеш е още по-трудно.

В следващите дни ще публикувам как ги прочетох аз. А на всички, на които тези бележки харесат или не препоръчвам - прочететe сами, защото четенето е самотно занимание.

Градът и градското през политическата и морална оценка на софийския неудачник

Увод

Градът и градското

Градът е населено място, обикновено много по-голямо от селото. Градското население, за разлика от селското, се занимава с индустрия и търговия, а не със земеделие, животновъдство и други селскостопански дейности. Броят на населението e важен, но не и определящ показател за това дали едно населено място ще получи статут на град или село. По принцип гъстотата на населението е много по-голяма в градовете. Това са селища, които имат изградена административна, санитарна, жилищна структура, както и добре организирана транспортна система. Големите градове имат метро, небостъргачи, университети и други обществени и културни придобивки, които като правило липсват в селата. Населението на градовете варира между няколко хиляди и няколко милиона жители.

Населени места от градски тип възникват още в древността в различни краища на света. Археологически разкопки и исторически проучвания показват, че някои градове са рядко населени политически столици, други са търговски центрове, а трети имат предимно религиозна насоченост. Някои градове имат големи, гъсто населени популации, докато други извършват градски дейности в сферите на политиката или религията, без да са непременно големи.

Според исторически сведения на Балканите през втората половина на XIIв. се появява така нареченият „укрепен на хълм град“. В началния периода на развитието си представлявал преди всичко военно-административен център.

Белезите на града като: квартали, съобщителни артерии, както и тези от социално-правен, административен и политически характер са по-често следствие от концентрацията на население, породена от сигурността, предоставяна от укрепленията му и от наличието на представители на властта. Като пример може да се посочи селищното развитие на Плиска: първоначално представлявала укрепена група от селища с общ център. Постепенно, с развитието му като владетелска резиденция и с естественото събиране на население около нея се разгръщат типичните белези на града - занаятчийски производства, търговия, културни институции.

Българският възрожденски град, с малки изключения (Одрин ,Пловдив, Русе) е едно голямо село в условията на паричните взаимоотношения. Манталитетът на неговите жители се определя от професионалното въздействие на занаятчийската работилница и търговския дюкян. Основа на градския морал е еснафството, белязано със стремеж към сигурност, пестеливост, почтеност в професионалните и обществени работи. За разлика от селото, градът има свои обществени места и публичен живот, който протича на улицата, на чаршията, в училището и читалището. Процесът на разделяне с навиците на селския живот е относително бавен. Но постепенно и сигурно се наслагват новите градски привички, заедно с предметите на модерност и градскост в ежедневието.

Градът и градското в българската литература.

За града преди Освобождението съдим не само от исторически документи. Най-вече представи за миналото създава художествената литература. За неспециалиста фикционалните текстове са по-достъпни и приемливи от специално-научните. Те стимулират въображението и изграждат трайни представи. Благодарение на „Маминото детенце” на Любен Каравелов имаме картината на предосвобожденския Казанлък; „Под игото” на Иван Вазов е създал представите ни за Сопот, а и за цялата поредица подбалкански градове.

Посредством националната литература града съществува в общественото съзнание с различни идеи и въобразености. От една страна е малкият монолитен град с изцяло българско население. Това е поредицата от подбалкански и задбалкански китни градчета, където се случват важни неща: Карлово, Калофер, Копривщица, Елена, Трявна, Котел… От друга страна е големият, отворен към вънкашности град на Дунав, край големите пътища или край морето: Видин, Русе, Пловдив, Шумен, Варна… Той е разделен на махали с различен статут и с различно население. Обикновено в него са се населили големи малцинствени групи.

За степента на огражданеност съдим по знаците на бита – появата на предмети като ютия, шевна машина, стъкла по прозорците, променя начина на живот, а след това и начина на мислене и поведение. Разрастването на градовете започва да става организирано и планирано. Появява се уличната настилка, организира се система за градски превоз.

Освобождението е оня времеви вододел, който превръща следосвобожденското общество в нещо твърде различно от преди. Променя се и градът – като среда, като нагласи, като манталитет. Едно от първите произведения, описващи новия град и новото градско е книгата с разкази и очерки „Драски и шарки”на Иван Вазов. Както в много други неща, така и в разкриването на новия град и особено на особеностите на новата столица пръв се оказва патриархът на българската литература.

В цялата книга има множество герои, свързани с литературата. Споменават се имената на Захарий Стоянов и К. Величков. Има и герои с измислени имена, но проявите им са такива, каквито в този град – следосвобожденска София, могат да се случат. Градът и в частност младата столица се оказва място на пишещите хора.

Особено показателен е разказът „Кардашев на лов”. „Известният столичен писател-реалист” тръгва на лов за образи, характери, случки. В тези разходки той ни разкрива един град с неговите особеност и разбира се с неговите хора. По време на лова Кардашев минава и споменава места: улици, градската градина, знакови места, в които всъщност тече градския живот. Виждаме подредения свят на един архитектурно изграден град.

Героите, които разказват миналото си по някакъв начин дърпат извън този град. Тези нови граждани намират красивото и романтичното в миналото. Те още не приемат градското като свой начин на живот. От друга страна следосвобожденска България, разказана чрез София, не е онова, което са очаквали, което са мечтали. Ето как критическият ракурс се отразява върху градското.

Какво е град? Как той живее? Въпроси, които карат писателите да търсят първо човешките истории. Чрез индивидуални истории те рисуват града. В тези години се появяват и други произведения на други автори, които изграждат проекции на градското. Алеко Константиновите „Бай Ганьо” и „До Чикаго и назад” също произвеждат представата за град и то не само въз основа на София, но и на други следосвобожденски градове, а също и с образите на европейски и американски градове от същото време. Наше и чуждо са съпоставени както в положителен, така и в негативен аспект. Градът от края на XIX век в неговата разноликост и пъстрота ни е показан в произведения на български писатели.

През 1895 се появява и книгата на Константин Величков „Писма от Рим”. Тя е по-различна от споменатите до сега заради това, че третира един различен град – Вечния град – древен, с традиции, с една величествена в старостта си архитектура и история. Отделните писма разказват за различните лица на Рим. Показват възходите и паденията на един град, на различни цивилизации и са опит чрез Рим да се разкаже Европа. „Писма от Рим” се появява в едно време, в което България се изгражда и може да се мисли като пример, като урок, който трябва да спомогне културните и цивилизационни избори, които трябва да бъдат направени от нашето общество.

Говоренето за Рим наподобява говоренето на Вазов в „Към пропаст”, „Иван Александър” и „Светослав Тертер” –разказ за старата столица Търново, за заритата под руините слава, която трябва внимателно да бъде възкресена. Така „Писма от Рим” ни карат да се вгледаме в българското, показват възможност за минато да се говори по нови начини.

В началото на новия век откриваме и нови докосвания до града. Видени още в „Драски и шарки”, в разказите за града на Г. П. Стаматов ярко са нарисувани новите роли на градските хора. Срещаме чиновници, градски дами (роля изцяло нова за българското общество), офицери, правораздаватели. Градът е заявил своите изисквания и е въвел нови социални отношения. А за тези роли има и съответните сцени. В дома се е появил салонът, а в столицата дворецът. В „От кога Загорови са щастливи?” дворецът е чуждост, приказност, блян и място, в което обикновеният градски човек не се вписва.

В „Бивши Лермонтов” градът е видян през култовата за времето кръчма „Червен рак”, Военното училище, домът и канцеларията – месторабота на героя. Противоречията между мечти и постигнатости са до голяма степен градски проблем, защото животът в града е това, което ражда и убива младежките блянове.

В разказа на Г.П.Стаматов „Малкият Содом” има град-реалност и град-желан. Тук се поставя въпросът за душата на града, за възможните му одушевявания, за същините и ценностите. След войната София живее трескаво, градът бърза да навакса пропуснатото време, да вземе максимума удоволствие, да изживее всичко за което не е и мечтала.

Константин Константинов разказва друг тип град – малкият, провинциален, тих, но имащ свой живот. Провинцията, периферията са тема на много други автори и произведения. Още преди българската литература да осмисли града, тя има провинциален комплекс.

Интересна обзорна и обобщаваща темата за града и най-вече за столицата е книгата спомени на Кирил Христов „Затрупана София”. Това е едно произведение, което разказва София в процеса на приобщаване към нея на един човек, творец, но заедно с него и на цяла общност хора, родени по всички краища на България и привлечени от столицата заради по-широкото поле на изява, която тя предоставя. Това е разказ за това как човек става част от един град, как се вписва в него, как израства заедно с него.

София е представена с нейните улици, градини, сгради. Но най-вече с хората, които ги обитават, със случките ,които ги озвучават. В спомените на Кирил Христов са важни срещите с хора „носители на най-скъпите расови особености на нашия живот”. Неслучайно някои от главите носят имената на Пенчо Славейков, Стоян Михайловски, Мара Белчева, Петко Каравелов, Доктор Кръстев, Иван Вазов… Сградите имат значение само, ако в тях се случва нещо значимо, затова са описани квартирите му, домове на приятели, първият литературен салон, местата, в които са били редакциите на списанията на които е сътрудничел, култовите кръчми, в които са се срещали писателите или съгражданите. Кирил Христов оформя представата за града не през властовите центрове, а чрез малките лични стъпки на усвояване и напасване.

В „Затрупана София” виждаме града от последните години на XIX почти до средата на ХХ век. Виждаме я в нейното израстване, развитие и променяне през очите на един творец, който заедно с нея е израствал житейски и творчески. Виждаме я затрупана не само от бомбардировките, а и от праха на времето. Тази книга Кирил Христов пише за да я изрови, такава каквато я е виждал, но и да я защити в спомените си и да ни я остави – да я гледаме, да я опознаваме, да я допълваме със следващото си живеене.

Градът през погледа на Валентин Пламенов в книгата

„Разкази на едно софийско копеле”

Рубриката „Безсъници край „Попа” – в основата на книгата

През 2002 – 2003 г. сп. Тема излиза с нова рубрика, чиято идея е да покаже именно града през погледа на един от своите най-интересни обитатели.

Валентин Пламенов е писател, драматург и сатирик. Роден е в София и то в квартала, разположен днес между паметника на Патриарх Евтимий и НДК. Учил в близкото основно училище, после във Френската гимназия и завършил висшето си образование в Софийския университет. Споменавам изрично това за да покажа, че Валентин Пламенов израства именно в сърцевината на столичния център и принадлежи към една общност от връстници и съграждани, които стават обект и герои на разказване в стартиралата с началото на XXI век рубрика на списание с широка обществена насоченост, имащо претенцията да повдига и разисква най-наболелите проблеми, да задава темите на обществено съзнание, да говори открито за нещата и хората такива, каквито са.

Творческата биография на Валентин Пламенов минава през в. Стършел и школата на Станислав Стратиев и Мирон Иванов. В киното работи с режисьори като Иван Андонов и Никола Корабов. Той е инициатор за възраждането на сатиричния вестник Българан и главен редактор на възобновеното издание в. Нов Българан. Публикува във в. „Народна младеж”, „Пардон”, сп. „Карикатура”, в. „Новинар”. Дълги години работи за Българската национална телевизия, Българското национално радио, киното. Написва 400 сценария за телевизионни предавания, близо 200 за Националното радио, както и стотици статии и фейлетони. Сред книгите му са „Възпитаните трупове пращат писма”, „Не ме напускай”, „Не се влюбвай привечер”, сборниците с разкази „Бедните също плачат”, „Китовете се самоубиват в неделя”, „Преди антракта”, „Белият човек”. Известни негови драматургични произведения са пиесата „И утре ще си хубава” – свалена на петдесетото и представяне в Младежкия театър при пълен салон и „Здравей, аз съм рачето Стаматко” за която е отличена с националната младежка награда за драматургия. Лауреат е на литературни награди, сред които „Чудомир” и „Алеко”.

Съвсем естествено редакционният екип, създаващ сп. Тема в първите си години кани най-добрите творци, създава една среда на конкуренция и екипност, условие за своеобразно състезание между тях да направят нещо ново, небивало и интересно. Така Валентин Пламенов започва своята рубрика „Безсъници край „Попа” и я води цели 40 броя до смъртта си. Разказите от нея влизат в излязлата през лятото на 2003 година книга със същото заглавие, а през 2009г. изд. Сиела създава новия допълнен сборник „Разкази на едно софийско копеле”. Преосмислени и преподредени в цикли тези разкази създават един портрет на града, на Българя в „годините на прехода”, на едно поколение софиянци.

Градът като среда и архитектура

В „Разкази на едно софийско копеле” Валентин Пламенов очертава един район от града в централната му част, маркиран от ъгъла на „Патриарха” с „Крум”, ъгъла на „Патриарха” и „Раковски”, ъгъла на „Патриарха” и „Данте”, ъгъла на „Шишман” и „Графа” и белязан от паметника на Патриарх Евтимий, градинката и църквата „Св. Седмочисленици, Френската гимназия. Разширява го само до Петте кьошета и Канала, до площад Славейков. Всичко друго изглежда периферия.

В този малък участък се случва животът на не едно поколение. Училището, църквата, кръчмата и спирката са топоси на градското. Там се срещат хората – герои на разказите. Там ги връхлитат мислите за смисъла на живота. „От нищо и никаква закусвалня на крак ние направихме от „Разширените вени” институция – сборен пункт на копелета дето не им върви. Закусвалнята се намираше на ъгъла на „Патриарха” и „Графа”, точно срещу „Попа”, до ресторант „Стадион”. Към списъка на култови кръчми трябва да добавим „Дивите петли” и „Троянска среща”. Многобройните изникващи и изчезващи през деветдесетте години кафенета.

 Домът сякаш не е толкова интересен – в него човек е сам. Описани са само мазето на Маркуча и Шведката в „Новите мебели” и са споменати апартаментите на Нанон Нимфоманката, Пепа Мъглата и Брунхилда, но по особен начин тези „домове” са място за социализация на кварталните момчета.

Църквата „Свети Седмочисленици” е онова място, в което софийското копеле спира, замисля се, пали свещ за умрелите си близки. Върху нейната камбанария каца юрдекът „изключите лнокрасив – бял, кафяв, оранжев  ,пембян, зелен, с жълта човка и синя подвита опашка”, абсолютно неуместен и на прага на кръчмата откъдето литва за да покаже, че в живота „или летиш или ставаш на яхния”.

            Топос на махленското и приятелското е гаража на Ганди. В „претъпкания с вехтории – коя от коя по-странни и излишни” през седемдесетте се събират младежите за да си разказват измислени истории, да рисуват един по-добър живот и да мечтаят в „Съботни милионери”. Там в този своеобразен частен „ музей на социалистическата идиотщина” на фона на табелите между купищата книги, които никой не би чел и под строгия поглед на бронзовите бюстове на Г.Димитров и В. Червенков копелетата мечтаят за пари, пътешествия и красиви жени.

Спомените от детството, когато минава от „Витошка” до „Попа” с доктор Мархолев в деня преди смъртта, от юношеството и сбирките в „Млекото”, картините от деветдесетте, когато всички дюкянчета по „Графа” са населени с „бивши любовници на тъпото копеле Анета, потомците на Гийом дьо Бийанкур” – всичко това е махалата.

Сезоните се сменят. Но „На „Патриарха” есените са винаги топли и ласкави”. Докато не падне оная особена софийска мъгла, която „не те скрива, не те приютява,а просто те разтапя и от теб не остава и следа.”

Градът и неговите представители

„Разкази на едно софийско копеле” представя цяла галерия образи на хора, оставили следа в спомените, записали историята си някъде по уличките около „Патриарха”. Тези хора му откриват най-важните истини, изграждат ценностите с които да премине през живота.

Бубата и Дръбски са съучениците от основното училище, с които разказвачът открива силата на справедливостта и се научава да различава истинския честен софийски мариз от подлия „смолянски бой” и да разкрие „най-големия враг” на поколението – „жаждата за демокрация”, която ни „направи инфантилни, истерични и лековерни”. „Копелетата от „Патриарха” са достойни хора и обичат тези като тях. За това приемат Пъпеша за един от тях – момчето понасящо достойно подлия „смолянски бой с предварително известен резултат”.

Честността се възпитава от всичко – и от играта на улицата, от „виенската”, при която „не можеш да уговориш мача”. Дори за това Бог дава талант. На Чипето за „виенска”, на Мирон Иванов и Станислав Стратиев – да будят чрез сатирично слово. Но в България в края на ХХ век „оцеляха всички, лишени от талант”.

На чест и достойнство учи и личността на бащата в „Среднощен разговор с баща ми” и в „Не се надвесвай на вън!” Майор Мюлер е този ,който единствен се погрижва да изпълни мечтата на едно подрастващо момче го научава какво е жалост.

Достойни са, въпреки факта, че са изпаднали от коловоза Майор Иванов- мъжа на Люси Мъглата и Прасчо-Фасулчо от „Влакове за никъде. В „Ла фам дьо мон ами” чрез историята на Ади, Сухи и Фичо отново отваря въпроса за това кое е чест и кое безчестие.

Пъстрота на галерията придават женските образи. Брунхилда е първата „учителка по секс” на махалата, дори „поостаряла, поовехтяла,продухана от идиотските ветрове на времето” му дава пореден урок „Старостта не е награда!”. В друг разказ „Последна ласка” бившите момчета отдават последна почит на кварталната курва Даниела. Благодарение на нея в махалата няма „педерасти”, „рогоносци”, „бездарници” нито „безсмъртни”. (братовчедката бет; рашел – въведе пазарната икономика

„Може да мине Нели” е разказ за надеждата. Когато загубиш посоката като Реотана въпросът е прост: „ – Накъде си  - към „Витошка” или към „Попа”?”, но отговорът закъснява. Този разказ носи още една от справедливите, точни и жестоки оценки на прехода: „Освен с хиляди предателства, жестокост, свинщини и низости преходът в България беше белязан и с едно агресивно безсмислено тъпо и безплатно нахалство.”

Но въпреки това няма място за бягство. Локалният патриотизъм на Цветето „без тая глупост ми е скучно да живея”, гледайки към „Патриарха” прераства в „Не умирай до довечера!” в дълбоката привързаност към родината и звучи като клетва „Никой, роден на „Патриарха” не емигрира – нито преди, нито сега.”

Основни противопоставяния

Основни противопоставяния в „Разкази на едно софийско копеле” са център-периферия, столица-провинция, малки хора-политици, чест – безчестие.

Тясно очертаният кръг на центъра противопоставя всичко останало като периферия. Цяло приключение е за малкото момче обикалянето по кината и влизането в кино „Малашевци”.  Във френската гимназия „истински” са съучениците от малките класове – от квартала – другите остават някак чужди. В известен смисъл периферията отсъства.

По- отчетлива е границата столица – провинция. Изглежда, че всичко лошо идва отвън, от провинцията за да опропасти онова градско натрупвано и усвоявано поколения наред. Пастрокът на Пъпеша е от Смолян и единственото, с което е запомнен е подлият смолянски бой. Две от стаите на доктор Мархолев населява със семейството си „някакъв агитатор от плевенско” – освен, че оглася апартамента с грозен смях и го омирисва на шкембе-чорба, той е и единственият от квартала, който не присъства н апогребението на Мархолеви и още през 1990 емигрира в САЩ. Когато Гошмето загубва любовта на живота си и се оженва за Иванка от Плевен - проста, агресивна и нагла, още повече потъва. И така до момента в който избухва само миг преди „жаждата за щастие” да изчезне и на нейно място да се появи „дрямката пред телевизора” (един провинциален синдром).

Всъщност софийското копеле е един малък човек. Той оцелява, но крилете на инициативността му са орязани. Той винаги е на другата страна на барикадата – на страната на бунта, недоволството и отчаянието. През 2002 – 2003 година – времето, в което са писани тези разкази, софиянци вече са преживели зимата на недоволсвото си от 1996, когато политическата класа „абортира” гражданското общество. Затова важно противопоставяне на разказите и обговарянето на градското е това между народа и политиците. Някои от разказите ни пренасят в близкото социалистическо минало, но някои се отнасят до политическото настояще. В тях отрицателният герой, човекът без чест, дребнавият винаги са представители на управляващите – на системата („Пора”, „Новите мебели”, „Скаичка –биичка”, „Не ме напускай”, „Пролетта на идиота”).

Има и една тънка нишка, която подсказва произхода на повечето политици от провинцията.

За разказвача от „Попа” чуждото е неприемливо. А чуждо е провинциалното, „селското”, безчестното. Политиците от миналото са некадърни и алчни, новите пък са от същото котило –„червено сини тъпаци”.

Заключение

Книгата на Валентин Пламенов „Разкази на едно софийско копеле” обговаря и темата за града и темата за човека. Тя преди всичко отговаря на наболялата тема на сп. Тема – какъв преход провеждаме и какво бъдеще градим. Разказите му наподобяват очерци, но всъщност са художествена фикция. Ако в тях може да се разпознае някой софиянец, то всъщност това е разпознаваемия типаж. Дори понякога различни разкази ни отвеждат към една и съща история, към една и съща градска легенда. (Напрмер Нинон и Лудата или Брунхилда и Даниела). Различна е интерпретацията. Различно е посланието.

Последният цикъл разкази в книгата носи името на последния публикуван приживе разказ от Валентин Пламенов „Пътници” и е своеобразно сбогуване със скъпи на сърцето му места и хора. Но тези сбогувания носят в себе си вярата, че човешкото, достойното в човека оцеляват. Че въпросите, които си задаваме са повече от отговорите, които намираме, но те са движещата сила през живота. А животът протича в рамките на града – нашия град такъв какъвто го откриваме, такъв, какъвто го градим.

 Илияна Делева

Обикновена люлинска кокошка

Наричат ме Щъчка. Кокошка съм. Обикновена. Живея на 14-ия етаж в един блок на квартал Люлин. Една млада жена ме взе от село, когато бях доста по-млада, защото бях се разболяла тежко. Заведе ме на лекар и ме прибра у дома си.

Живея си добре. Имам на разположение един балкон. Но отвори ли се вратата нахълтвам в кухнята. Там е топло. Всъщност и на балкона не ми е студено. Той е затворен с прозрачни стени. Слънцето ме събужда сутрин. Вечер заспивам доволна.

Носят ми от едно село зърна. Вкусни са. Когато няма ми ронят царевица или ми слагат хляб.

Имам приятелчета – две малки човешки същества. Те обичат да си играят с мен. Единият ме гони, аз тичам и кудкудякам. Другият обича да ме прегръща. Това не е много приятно. Но пък е добронамерен – сигурна съм.

В апартамента живее едно голямо и мързеливо куче. Когато е сърдито и ръмжи изпитвам страх. Но понякога то също си играе с мен. Бута ме с голямата си муцуна.

Животът в Люлин е приятен. Би било добре да мога да се разхождам в по-голямо пространство както в младостта, но и балкона не е лошо решение.

За благодарност снасям сутрин по едно яйчице. Малките човешки същества се радват и растат. Но започвам да отпадам. Уморявам се. Главата ми клюма на една страна. Едното ми око се затваря. Усещам болка под лявото си крило. А не помня да съм се ударила. Дали това е старостта? Колко ли живеят кокошките като домашни любимци? Може би малко повече, от тези, които искат да поставят в тенджерата. Но ако ми е дошло времето какво ще правят човеците и кучето? Те със сигурност живеят доста по-дълго.

Похвала за Мухата

Муха,

творение на майката Природа,

какво би бил човек без теб

какво?

Без твоя полет

вдъхновен и щедър

скучал би

талантливият поет.

Без твоето бръмчане до досада

слуха човешки

би ли бил наред?

Муха, ти черна

като зла прокоба

и с елегантна дреха

удостояваш

всяка скверна смет.

Муха,

разнасяш всякакви зарази

с тъй-фините си тънички крачка

и хич не те е грижа

зарад нази

човешките,

                ненужните

                               сърца.

                                                               

Опит за интерпретация

Този кратък текст със заглавие „Стихотворение” събужда много читателски очаквания. Назоваването „Стихотворения” на цяла книга или стихосбирка е съвсем привична практика. Но едно само произведение да бъде назовано стихотворение е нетипично. Явно изборът на заглавие съвсем не е случаен. Според речника на литературните термини понятието „стихотворение” означава „общо наименование на завършено по смисъл, настроение и форма литературно-художествено произведение в мерена реч, в стихове, в малък обем с основен предмет на изображение лично преживяване в лиричен дух.” Ето защо още на паратекстуално ниво на нас недвусмислено ни се подсказва, че трябва да приемем този текст като поетическа творба и да я интерпретираме в съответствие с жанровата и особеност.

                Това е свободен стих с цезура точно в средата, която разделя симетрично двете думи „вземи” и „стола” по огледален начин. [ ︣0 1 I 1 0]*[i] Този подход вероятно е използван за да подреди емоционално повелителната форма на глагола.

Графичното изпълнение на глагола също носи своя емоционалност и е натоварено със смислови значения. Началната малка буква „в” от една страна е използвана за да засили представата за свободен стих. От друга страна дописването на думата „вземи” с главни букви създава граница и омаловажава присъствието на звука [в]. Така глагола се чува по-скоро като „земи”, което е диалектна или сленгова форма. Тук вече лирическият герой се рисува пред нас със своята социална роля. Той/Тя вероятно е обикновен човек, наскоро приобщен към столичната среда, носещ със себе си езиковите и културологични особености на родното селище.

Известна трудност пред интерпретатора създава неяснотата на адресата. Към кого всъщност е тази подбуда? Но съвсем ясни са пластовете за раздипляне какво е стол и защо той трябва да бъде взет.

Столът е вид мебел, предназначена за сядане. Състои се от седалка, често облегалка и подлакътници и един или повече, най-често четири, крака. Характерно е, че на стола сяда един човек. Той по принцип може да се мести. Ето защо едно от разбиранията, почти първосигнално е, че е отправена покана, подбуда към адресата да вземе стола, да го премести на удобно място и да седне на него.

В акта на самото сядане има нещо топло, интимно, а и когато е седнал адресата може да посвети вниманието си на този, от когото е дошла поканата, подбудата.

Друго ниво на „четене” може да е разбирането на „стол” като обобщено понятие за „пост” и символ на определена власт. Тогава подбудата във „вземи стола” трябва да се разбира като заеми се с тази работа, поеми отговорност за нещо, вземи властта в своите ръце за да постигнеш определен ефект, резултат. В такова разбиране интерпретаторът може да заеме две противоположни позиции: властта да служи на адресата или той да служи на властта като служене на определена кауза.

Но има и едно друго значение на думата „стол”, което сякаш обединява досегашните интерпретации. „Стол” като място, в което се сервира храна за дадена общност от хора. Храна, която е на достъпни цени и е метафора на уравновиловка. Тогава делнично, ежедневно и властово се сливат в едно. Поканата е за това адресата да стане съдържател, собственик, управител на едно подобно заведение. В храната винаги има нещо насъщно и интимно, а в управлението на този тип хранене има достатъчно управленски и властови моменти.

Всъщност изборът в последна сметка трябва да е на читателя. Нека всеки разбира каквото си иска. Просто” вЗЕМИ стола”читателю.

---

[i] * С 0 са означени неударените, а с 1 ударените срички за удобство

                                                                           Илияна Делева

Щраусът наставник

Вариант по „Оливър и другите щрауси” Джеймз Търбър

Щраусът наставник

Разказвах на младоците колко сме добри ние щраусите. Те ме слушаха и често аплодираха. Така показваха, че са напълно съгласни с мен. Или може би бяха добре възпитани и знаят как да се държат на подобен форум…

Започнах с история. Та нали нас щраусите още римляните са ни познавали! А и ние тях. Какво да кажем за гърците? Те са тези, които са дали името ни, значещо „трудопоклонник”.

Продължих с мястото ни в животинския свят. Не трябва да си професор по биология за да се съгласиш, че ние, щраусите, сме най-големите птици.

Тук едно чепато недоносче, Оливър, ме прекъсна:

-          Да, но за разлика от колибрите, не можем да летим назад.

Е, обясних, разбира се, че това се компенсира от умението ни да преодоляваме препятствия и разстояния. Овациите ме убедиха, че съм успял и продължих с безспорното твърдение, че снасяме най-големи яйца.

Оливър се обади:

-          Яйцата на червеношийките са по-красиви!

Започнах да се дразня. Кой ще се наяде с такова малко, та било и красиво яйце! А какво ще се излюпи от него? Най-много червеношийка. От тези глупави птици, които мислят само за червеи и полянки. Пфу! Отново ми заръкопляскаха.

Заразказвах за уникалната ни способност да се движим само с помощта на четирите си пръста. Сравних ни с горките човеци, дето цели десет имат и пак им е трудно да се оправят. А палавникът се заяде:

-          Човекът лети седешком, а ние не можем.

„Боже, прости му!”- помислих си за Оливър. С какво можех да му противореча? Човешкият живот и животът на щраусите така малко си приличат! Но все пак се сетих, че човешкото бързане е по-скоро недостатък. Казах: „Човекът лети твърде бързо за малък и кръгъл свят като нашия.Само си представете, че вземе да се настигне! Ще се сблъска със себе си и така ще се смае, че изобщо няма да разбере как се е блъснал в себе си.”

Всички одобрително заръкопляскаха. Само Оливър видно не беше доволен. Исках вече да сложа край на речта си. Изтъкнах нашето най-щраусово предимство – щом заподозрем опасност да скрием главата си в пясъка. Никой не е способен на същото. Само ние!

-          И откъде да знаем, че не ни виждат, след като ние самите не виждаме? – запита

Оливър.

„Софистика!”-изсумтях. Всички заповтаряха странната и непозната дума. Чу се далечен тътен. Обезпокоителен шум приближаваше с невероятна бързина. Веднага заровихме глави в пясъка…

***

Сега сме на едно по-добро място. Всички сме. Само Оливър го няма. Тук пясъкът е по-мек, по-дълбок и по-топъл. Тук храната сама се навира в човките. И сякаш женските са станали по-красиви. Няма нужда да говоря колко сме велики ние щраусите. Този свят е направен точно за нас.

Но понякога си спомням немирника Оливър. Какво ли се е случило с него? Как живее сам? Дали са го хванали ловци или е попаднал в някоя ферма? А може би непокорството и любопитството му са направили земните му дни забележителни?

Все пак ние сме тук в щраусовия рай и сме заедно.

Поука: Общото зло не е зло.

                                               Илияна Делева