Страничка за историята и паметта

Събитието е толкова отдавнашно, че не си заслужава репортаж. Но на него са представени две книги, а за книгите мен ако питате давност няма.

Но все пак за събитието – като всеки друг път репортерът се чувства като бурен, никнещ там дето никой не го е садил. Но пък и е интересно. Не срещам всеки ден такива хора.

Едната книга е документална. Другата художествена. Едната е издадена само на немски език. Другата е преведена на български.

Първата книга е  „Бягство от ГДР през „желязната завеса“ в България. Пътища, методи, жертви“ в поканата на . Според описанието в поканата на Гьоте Институт авторите Фанна Коларова и Стоян Райчевски представят своята книга на немски език, излязла наскоро в Германия, в която на базата на документи от архивите на бившата служба на Щази в ГДР и на Външно министерство на Германия се описват съвместните действия на ДС и Щази и пътищата за бягство от бившата ГДР. Едно търсене в мрежата показва, че това не е първият им съвместен труд. Фанна Коларова и Стоян Райчевски чрез  фондация “Европейска памет Вулфила” и Съюз „Истина” провеждат изследвания, и организират изложби за да съхранят една памет за близкото минало в двете страни България и Германия. Плод на този стремеж е и тази книга. Много са интересните неща, които споделят. Защото думи като памет, истина, предателство, жертва са думи натоварени с емоция и никога не могат да звучат безчувствено ,хладно и студено. Лична мотивация за подобно изследване винаги има, но веднъж започнал да четеш архивите се увличаш и… Това се разбира от споделеното от г-жа Коларова. Всеки документ крие зад себе си човешка история. Книгата проследява тези човешки истории на хора опитали да избягат по този странен и дълъг път – през България. За малко от тях се е оказал успешен. Тези, които не са успели или са върнати „по етапния ред” или са изгубили живота си. За документите до които са се добрали авторите казват, че са вероятно непълни, може би изгубени и унищожени. Опитват се да проследят историите на хората за които са открили някаква следа. Възможно е да има и такива за които нищо не се знае. Искали са да изследват причините за избора на тези хора. Не искат да натоварват аудиторията с трагедии. Напротив споделят комични случки до които са се добрали. Но суровата истина е показана от гледната точка на беглеца.

За гледната точка на бягащия е и  „Случаят с Том – бягство в Германия“ - роман по действителен случай, написан от посланик Рюдигер фон Фрич, понастоящем посланик на Коларова допълва, че тази книга показва източногерманското и западногерманското детство и е досег до реалностите на социализма.

Румен Петров представя проекта „Отключени гласове”. Идеята е да се покажат четири филма – два игрални и два документални, два германски и два български и да се предизвика дискусия върху видяното и преживяното. „Животът на другите” на Флориан Хенкел вон Донерсмарк и „Доситео Петров” на Жан Клод Кариер и Георги Балабанов са игралните, а „Чуй” на Диана Иванова и „Заключено време” на Сибиле Шьонеман са поредицата, която разглежда сложната тема за (не)видимото присъствие на репресивните тайни служби в живота по времето на комунизма в бившата ГДР и България . Разказвайки за проекта Румен Петров споделя, че го вълнуват не точно фактите, а това как си припомняме. Близката история остава скрита от младите не защото не се преподава в училище, а защото за нея не се говори вкъщи.  

И аз успявам да напиша само страничка и то месец след събитието. Имах време да го обмисля, да го проговоря, да направя допълнителните си проучвания. Все повече стават книгите, които срещаме и опитите да си припомним чрез филми. Започваме да осмисляме необходимостта да говорим. Да разказваме собствената си памет, защото и опитите да нивкарат в чужди омени съвсем не са малко.

За "Възвишение" - само редактираната част

Когато се заемам с нелеката задача да обговоря романа „Възвишение” на Милен Русков, той вече е натоварен с много мнения, изказвани в сериозни рецензии, в кратки ревюта, в читателски отзиви в писмен или устен вид. Романът живее вече три години и е носител на няколко награди - Национална награда "Христо Г. Данов" (2012), Национална награда "Елиас Канети" (2013), награда на ЕС(2014). Иван Добчев го превръща в театрален факт, а авторът му дори е номиниран за съвсем нелитературна награда – Мъж на 2014 година.

Ето защо за „Възвишение” трябва да се говори внимателно. Тези, които не харесват романа се възмущават от грубия език на Гичо, притесняват се от загубата на идентичност и от това, че пародията и иронията на автора може да са твърде силни. Тези, които се възхищават – хвалят именно езика на романа, неговата силна ироничност на места влизаща в сарказъм. Харесват различната гледна точка към възрожденските идеали.

„Възвишение” е роман твърде многопластов и родеещ се с повечето от характеристиките на постмодерното писане. Затова и трябва да се разнищва от тази гледна точка: люспа след люспа да се бели луковицата докато се стигне до сърцевината; да се мисли през понятия като интертекстуалност, ирония, историографска метафикция, игра с езика, смесване на високо и ниско и на ниво форма и на ниво съдържание.

„Възвишение” е литературен знак. Това е книга, която си струва да се прочете, при това не само веднъж. Защото това е роман с много нива на четене и разбиране. А и не е лесна за възприемане.

До голяма степен историята изглежда като разказана на един дъх от водещия повествованието главен герой. Но е достатъчно обемна за да не може да се прочете така „на един дъх”. Всъщност „прекъсванията” в четенето зависят от читателя, а не са зададени от авторовото намерение. Романът не е разделен на части, глави или каквито и да е други подсказки. Читателят спира да чете там, където търпимостта му отказва да приема повече. И продължава когато любопитството му надделее и неудържимо го привлече да „види” какво следва.

 Защото „Възвишение” е и приключенски роман и пародия на всички приключенски романи, с които сме отраснали. Гичо и Асенчо са една двойка подобна на Дон Кихот и Санчо Панса, но така пародирани, почти непознаваеми. Те са авантюристи, тръгнали за справедлива кауза, но цялото им приключение е едно размотаване из хайдушкия Балкан и преследване на недостижимото. Представите им за свобода и „револуция” са така объркани и неразбираеми, идеал и практически действия са така смешно противопоставени, че читателят в никакъв случай не остава разочарован.

Изповедта на Гичо разсмива и стъписва. „Всъщност Милен Русков е съчинил не просто език, а съзнание - несъществуващо и все пак възможно. Създал е глас, който обсебва.” пише Бойко Пенчев. Така стигаме до най-сериозното постижение на автора – езика. Някои го считат дори за своеобразен герой на романа. За мен езикът е инструмент. Това не е езикът на местните, нито на тогавашните хора. Това е друг език – специално конструиран за този герой и тази романова ситуация. Така може да говори само Гичо от Котел във „Възвишение” на Милен Русков. 

Възвисяването на Чам кория

Думата трябва да бъде облечена като богиня и да излита като птица. — Тибетска мъдрост

За да си служиш така с думите е необходимо да имаш талант. Да ти е дадено. Дарено. И да, Милен Русков определено е писател от тези, които имат дар да си служат с думите. Да ги подрежат по начин, по който да им вярваш. Дори да конструират собствен език за произведението и героя си. Това на сто процента важи за „Възвишение”, а и почти толкова за „Чамкория”.

Бързам. Бързам да споделя впечатленията си от романа. Докато не са изписани всички щуротии за него. Връщам се назад във времето. Чета „Възвишение” две години след като е написан. Отнема ми почти толкова да завърша текст по него и накрая да го запазя на собствения си компютър без претенции за приносност към литературната критика. Не, че с прибързан текст за „Чамкория” ще постигна обратния ефект.

И започвам да коментирам езика на романа. Защото както и във „Възвишение”, така и тук това не е езика нито на Банишора, нито на софийската пиаца, а си е език на бай Славе. И автора има абсолютното право да направи това. Романът е фикция, героят си е негова рожба и си говори така, както иска и може. Уточнявам: това не е шопски диалект, не е квартален сленг, не е професионален жаргон. Това си е миленрусков конструкт, създаден за героя. Ако искате питайте автора, ако не – доверете ми се, пък ако искате направете проучване, което обаче ще ви отнеме повече време, отколкото е било необходимо на автора да го създаде и напише на него романа си.

Историята. Ето това е най-важното в романа. Историята, разгърната от пръстите на обикновения човек. Спомням си премиерата в НДК. Виждам лица на хора, които за първи път се срещат с автора. И на хора, които са допринесли за проучването му. Гледам и лицето на човек, когото не съм виждала отблизо от няколко години – всъщност отпреди да се зарови в този текст. Като блондинка да направя наблюденията си: Милен Русков е отпуснал леко коремче, лицето му някак се е окръглило, говори простовато и почти наивно – като чета така си представям вече възрастния под четиридесетте бай Славе. Не е оная върлина – изпосталял и великолепен дървен философ от едно от последните публични четения на „Възвишение”.

И така влизам отново в жаргона на псевдонаучната критика. Имаме пред себе си един постмодерен роман за голямата история на двадесети век в България. Знам, че постмодерно за българските литературоведи е „мръсна” дума, но какво да направя: живеем в постмодерен свят и сме принудени поне да заемаме от поетиките, от похватите, от техниките на постмодерното писане.

Играта с езика, смесването на високото и ниското, историографската мета фикция са точно това – похвати на постмодернизма. И Милен Русков ги използва умело: на място и в правилна дозировка.

Докато прочета романа „Чамкория” ми се случваха различни неща, изпадах в различни състояния: смях се с глас, неконтролируемо напираха сълзи от очите ми, дразнех се и затварях книгата с изсумтяване „аман от празнодумие и клишета” или стоях зашеметена и не можех да продължа, представяйки си страховитите сцени. С други думи: романът си свърши работата, накара ме да чувствам, да преживявам историята (не личната история на разказвача, а тази голямата през която минава народът ни в двайсетте години на миналия век), даде ми сламките от информация по които да тръгна ако съм изследващ читател, даде ми отговорите ако съм задоволяващ се с малкото, даде ми въпросите ако съм философстващ. Тоест „Чамкория” е роман за всеки читател.

Успях да прочета, че „Възвишение” е по-добрият роман. Ами няма да се съглася. „Възвишение” е по-първият, е другият роман. Не е нужно да ги сравняваме. Да, могат да се намерят прилики. Тук трябва да привлечем теорията за автотекстуалността. Но тогава този текст няма да бъде прибързан читателски отзив, а претенция за наукообразност.

И така: „Чамкория” засяга тема интересна сама по себе си – тежка, трудно описуема и трудно смилаема. Третира я по един достатъчно добър начин, разказва я интересно и вълнуващо, успява да намери баланса на чувствителност, защото всеки спомен за двайсетте на двайсети век е твърде болезнена. Няма ги вече повечето от хората, участвали в тези събития сами, твърде възрастни са децата им, които да разкажат спомените на родителите си. Но ни е крайно нужно да припомним, да проучим, да преживеем фикционално този период. Защото знанието за този спомен би ни дало път в бъдещето. Защото болката трябва да се осмисля и да бъде урок. И „Чамкория” е един добър опит за това, а Милен Русков заслужава адмирации за труда си.

Като претенциозен и професионален читател мога да забия в детайлите и да намеря „трънчета в петата” на повествованието, но не искам. Знам, че има пропуски в детайлите, които могат да бъдат третирани разнопосочно. Видях и стилистично недоглеждане на едно две места. Но няма да се спирам на това. Казвам го само, защото не вярвам, че дори най-добрите могат да минат без редактор. И защото бързането в писането и издаването е доста голям грях. Но това е тема на друг разговор и други текстове, не на този.

Този казва: прочетете „Чамкория”. Запазете книгата. Дайте я на децата си. А после на внуците. Другото са подробности от пейзажа