Това представяне на книга се случва във вторник 13 януари 2015 година. Домакини отново са Унгарски културен институт. Вечерта е посветена на втората стихосбирка на Екатерина Григорова „Дъска по мокрия пясък”.
Самата книга вече не е новина – издадена през 2014 година от издателство Ерго, стихосбирката е номинирана за наградите: „Николай Кънчев”, „Иван Николов” и „Памет”. Това вече говори много, защото жури, съставено и от поети я оценява високо.
Вече знаем лауреатите на първите две награди. Екатерина Григорова остава само с номинацията, но не защото стиховете ù са по-малко добри от наградените, а защото награденият в първия случай може да бъде само един, а във втория, защото и журито също има своя читателски поетически вкус, който е и субективен.
Тази вечер е просто празничното представяне, на което всяка книга и всеки автор има право – правото на светлини, цветя и овации.
С откриването Мартин Христов като издател прави паралел и поставя на аудиторията загадка: чете стихове на Елизабет Бишъп – избрал е нещо, което кореспондира с поетиката на Екатерина Григорова, защото въображението е това, което бележи тези стихове и ни праща в едни несвободни избори като при американската поетеса.
Да говорят за книгата са поканени да говорят проф. Милена Кирова и Бойко Ламбовски. Те го правят с желание и емоция, но не скриват, че задачата им не е от лесните. Запознатите с „Дъска по мокрия пясък” им съчувстват, защото да обговориш стихове, които по-скоро се усещат, отколкото се разбират, а същевременно са интелектуално и философски натоварени е трудно. Не случайно говорещите повече опитват да кажат какво тези стихове не са, отколкото какво са. И все пак четенето на книгата е една интелектуална игра и естетическа наслада, това е среща с една нетрадиционна може би за нас, една експериментална поезия, пренатоварена със смисли.
Професор Милена Кирова разглежда оформлението и показва, че тази книга още преди да влезеш в съдържанието й, вече е естетически продукт – комплимент към издателя Мартин Христов и художника на корицата Иво Рафаилов. Тя цитира едно изречение от анкета, направила с автора, в което Екатерина Григорова споделя: „Поезията в този случай явно се оказа начинът, който най-смело може да изрази именно красотата на парадокса. В бъркотията от нежност, любов, самоирония и нелепост, в атмосферата на една лекота, която идва от целенасочеността на разума.”
В този момент ми се струва, че поетът най-добре може да изрази намерението и посланието си, дори и с други думи. Макар че точно тези ни оставят достатъчно свобода да интерпретираме написаното и снизходително се съобразяват с възможните свръх интерпретации.
Професор Кирова обръща внимание на заглавията на отделни стихотворения и на дяловете в книгата. Някои са напълно ясни и отговарят на очакваниата „Американски дневник”, „Сняг”, но други сякаш са там напълно да те объркат, но и да те привлекат. И чете две стихотворения. Избрала е „Дашек в курника” от едноименния дял и „ Шопен пред стълбите” от „Сняг” - свързани с детството, родното и дома.
Дали сте мислели, че съм имала някога заек?
Беше копринен и сух, а когато порасна,
стана тежък, чак заплашителен.
Нарекох го господин Дашек,
слагах го на рамото си, доде беше свински мехур,
фуках се, че стои там неподвижно – на острия кокал,
от който можеше без гък да тупне…
Е, тук поне имаме Дашек, за разлика от другото стихотворение, в което
Безспирен сняг се размазва в прозореца.
Тук-таме зачервени очи гаснат като фарове
в тъмния задух.
Някой простенва на пресекулки в Мишата стая.
и в целия този спомен за скупчени деца няма никакъв Шопен…
Бойко Ламбовски се опитва да ни насочи към невъобразимо богатите културни пластове и препоръчва на тези, които за първи път ще посегнат към книгата да приемат стиховете в хомеопатични дози – намек за Обри Дегрей ( един от упоменатите в заглавията учен). Той избира да прочете „Заглушени честоти” от „Проклятието е трик на професионалистите” и да от прати мислите на слушателите си към темите, свързани с погледа към по-широкия свят и пътуването, понякога и в „куц ден”.
Време е да послушаме стихове. На рояла със свои музикални интерпретации е Найден Йотов, стиховете чете самата Екатерина Григорова и го прави с артистизъм, задавайки желаната от нея тоналност на възприемане. Но най-силен е моментът с началото, когато стихотворението „Край бунгалото” рецитира дъщеря ù Петра. След финала:
Затова се гърчим и викаме със запушени носове през смях,
през един принуден смях,
смях, който е първата ни лъжа.
поетесата я представя простичко „Това е Петра.” и получава гордо-щастливият отговор „А това е майка ми!”. Настръхвам и продължавам да слушам избраното.
Накрая идва ред на финални изречения и въпроси. Бойко Ламбовски се пита дали би приела определение като „поет – крепител”, на което с известни уговорки и разсъждения Катя отговаря, че по-скоро е „абориген, стъпил в някакви цивилизовани земи”.
Остава ни само едно - да се насладим на самотното четене – единствено възможното четене на поезия, непозволяващо ми да надхвърля жанра на репортажа и да заобяснявам „какво казва авторът”, защото на мен тя казва едно, а на вас ще каже нещо различно.
По-важно е да намерим своето послание в кълбото от смислово пренатоварване, което „Дъска по мокрия пясък” ще ни предложи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар