АНАТОМИЯ НА КУКЛАТА ИЛИ ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА И ВЪЗРАСТНИ

На 12 декември в столичната Галерия "Райко Алексиев" е шумно и многолюдно. Защото се открива нова изложба. Защото това не е просто изложба, за която се е разшумяло, а е изложба, която е някак близка на всеки - и на художници, и на зрители.
Става дума за изложбата "Анатомия на куклата", инициатива на секция "Сценография" към СБХ, която представя 26 съвременни български автори и изкуството на сценографията за куклен театър във всичките му форми и разновидности. А нали първите ни срещи с театъра и литературата са били именно онези детски срещи с кукленото изкуство? Макар кукленият театър съвсем да не е само за деца.

В самата вечер на откриването съм там, за да чуя и видя хората. После няколко пъти минавам, за да разгледам на спокойствие, дори опитвам да надникна в съпътстващите изяви. Защото куклите и местата, които те обитават (именно сцената, декорите) са повече от вълшебни и за авторите на експонатите в тази изложба може да се каже, че са по своему вълшебници. Та нали те създават нови вълшебни светове. Светове, в които куклите оживяват и заживяват своя приказен куклен живот.

Оригиналните кукли и декори са придружени от екранни изображения, куклени представления и филми. В изложбата са показани творби на Адриана Добрева, Благовеста Василева, Васил Рокоманов, Венелин Шурелов, Виржиния Петкова, Димитър Димитров, Емелияна Андонова-Тотева, Златка Вачева, Ива Гикова, Ивайло Николов, Катина Пеева, Клаудия Орос, Крум Крумов, Майа Петрова,Мариета Голомехова, Наталия Гочева, Недко Жечев, Петя Караджова, Рада Петрова, Рин Ямамура, Свила Величкова, Силва Бъчварова, Станислава Кръстева, Стефанка Кювлиева, Ханна Шварц, Христина Недева и Христина Стоилова. Събитията, предвидени по време на изложбата, осветяват сценографията за куклен театър от различни страни и предлагат многобройни възможности за диалог с авторите и с различни групи публики. Съпътстващата програма включва творчески работилници, демонстрации, ателиета за деца, лекции, прожекции и дискусии.

Вече преминаха творческите работилници на Рин Ямамура "Да направим сенки с ножици" и на Димитър Димитров "Скулптура/малка пластика с дърво" в двата дни, в които тази година отбелязвахме кой по канона, кой по традиция Игнажден. Така малките палавници бяха полазени с магията на кукленото изкуство. Предстои работилницата на Мариета Голомехова "Отпечатък на Аза" на 9 януари 2016 г. Филмовата програма включва интересни заглавия: "Знаете ли, че?", "Приказка без край", Fantasy Concerto, Marky the Bookmark`s, мейкингите на "Страх" и "Аз, Сизиф", документацията от турне в Япония "Вечерята" и други филми и трейлъри на спектакли.

Срещата между днешната сценография за куклен театър и историята се осъществява чрез специален раздел, посветен на групата на "Бръмбъзъците". Кои са те? Годината е 1924, София. Членове на дружество "Родно изкуство" начело с арх. Александър Донков, акад. Александър Божинов, скулптора Андрей Николов, художниците Константин Щъркелов, Борис Денев, Никола Танев и други избират този псевдоним. Те организират първото куклено представление за възрастни ("Викат ни в живота", 7 - 8.03.1924 г.), като скоро след това основават и първия куклен театър в България, подслонен в салона на читалище "Славянска беседа". По-късно Елисавета Консулова-Вазова, също член на "Бръмбъзъците", става българският представител при учредяването през 1929 г. в Прага на УНИМА (Международен съюз на куклените дейци).

По време на откриването на изложбата този спомен донасят куклите с огромни размери, които сякаш са дошли от миналото, за да разгледат докъде е стигнал кукленият театър днес. Те се подбутват, показват си разни неща и кимат одобрително. А историята им разказва авторът на раздела, посветен на "Бръмбъзъците", Галина Декова.

Куратори на изложбата "Анатомия на куклата" са Петър Митев, Хана Шварц и Мариета Голомехова. Изложбата е придружена от двуезично албумно издание. Проектът се осъществява с финансовата подкрепа на Столична община – СП "Култура" за 2015 г. и на Националния фонд "Култура". За тях са благодарностите. В словото при откриването се чуват думи за мисията на кукления театър - да не дели хората, а на всички да разказва приказки. Връчва се и наградата за сценография за 2015 г. на арх. Иван Цонев.

Изложбата "Анатомия на куклата" можете да видите всеки ден до 12 януари 2016

Благодарности за първата публикация на "Градското списание"

Поетичен Никулден

За Поетичен Никулден е чувал всеки, който поне малко е свързан с поезията – с четене, писане или издаване. Това е празник и пиршество на Словото. Това е денят, в който се връчва една от най-престижните награди за поезия.

 Поетичният Никулден, посветен на поета Николай Кънчев (1936-2007), се организира от съпругата му – поетесата Федя Филкова от 2007 година. А от 2012 година се връчва награда за поезия на името на Николай Кънчев. Нейни носители първи са Пламен Дойнов за „София Берлин“ и Деян Енев за „Стихотворения”, последвани от Оля Стоянова за „Улица „Щастие” за 2013 и  от Екатерина Йосифова за „Тънка книжка“ за 2014.Тази година се състои за девети път и е в рамките на Софийския международен панаир на книгата. На 6 декември, неделя, от 17.00 часа в изложбената зала на галерия „Средец“ на Министерството на културата, сред картините на Джемал Емурлов-Джими, подредени от Марияна Каракостова, обсипана в светлина е точното място за словото. Водещ на празничната вечер е актьорът Милен Миланов, също вече по традиция.

Номинирани са петима поети и в рамките на вечерта всеки от тях казва нещо за поезията, чете от стихосбирката, която го е довела до това почетно място, прави своята лична връзка с поезията на Николай Кънчев. За 2015 година това са

1. Ани Илков – за „Подготовка за напускане на сърцето”, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2015 г.

2. Божидар Богданов – за „Птеродактили”, изд. „Фабер”, 2015 г.

3. Иглика Дионисиева – за „Déjà vu Hug”, изд. „Скалино”, 2015 г.

4. Надежда Радулова – за „Когато заспят”, ИК „Жанет 45”, 2015 г.

5. Петър Чухов – за „Сбогуване с нарцисизма”, ИК „Жанет 45”, 2015 г.

Тъй като вечерта премина, известни са и лауреатите – отново двама: Ани Илков и Надежда Радулова.

Встъпително слово „Апология на поезията“ произнесе Екатерина Йосифова, носител на наградата Николай Кънчев за 2014 година. В него по своя мил, хаотичен и мъдър начин, с тихия си глас тя казва важни неща за поезията.

Този репортаж обаче не казва нищо за това какви са тези поети и какво от стиховете им те хваща за гърлото. Защо Николай Кънчев се е превърнал в патрон на такова светло събитие. Този текст не показва една Федя Филкова, която вероятно денонощно чете поезия, за да открие скъпоценното камъче слово, което да я вдъхнови сред безбройните издания в рамките на определения от статута на наградата срок. Нито пък жадните очи на публиката. Този текст не ви каза нищо за жената, която плачеше до колоната.

Затова без да трия нито буква започвам отначало.

Никулден е. И е редно всеки да сготви и хапне риба. Правя го и аз. На обяд. Със семейството. После тръгвам към центъра на града. Там в галерия „Средец” са събрани хора, пристрастни към писаното слово. Закъсняла съм. Но за поезия човек винаги пристига навреме. Неписан закон.
Катя Йосифова споделя какво е за нея поезията. На малки листчета е записала ключовите думи за онова, което иска да каже. А то започва от мислите на Платон и стига до прозренията на Мечо Пух. То се крие не толкова в думите, колкото в мълчанията и е истинско любовно обяснение към Поезията. После, когато церемонията е свършила тя притеснено и безадресно пита: Получи ли ми се? И още как. Няма отегчение от накъсаното слово, защото поезията е и това – накъсване на смислите за да те замислят.

Поглеждам към масата с книги, прелиствам. Купувам си едната. Няма да кажа коя, за да не звучи като реклама. И дебна лауреата Ани Илков да го поздравя. Защото го познавам и е от безценните ми учители именно в словото. Защото леко ми нагарча поделянето на наградата, но не на мен е дадено да съдя. Докато говорим ме пита какво пиша и в отговора ми, че най-вече букви по училищна дъска трябва да има и ирония и болка и самохвалство. В това време възрастна дама идва за да изкаже възхищението си, да спомене, че е пътувала сто километра и да представи в – с думите нека си поплаче. После с Петър Чухов и Иглика Дионисиева, както и с още няколко души без книги или без номинации отиваме на бира. И продължаваме да говорим за поезия. За какво друго на поетичен Никулден?

Илияна Делева

По женски

Тази нощ сънувах приятелка ,която за пореден път не съм виждала от сума време. Близка и добра приятелка. Дали не, защото я видях? Или дамата вляво, онази правостоящата, с късата коса и очилата (какъв индивидуализиран портрет, а) така напомняше снощи за нея? От метрото до вкъщи държах телефона си, а указателят му бе отворен на номера и. Бореха се у мен „късно е, не притеснявай човека”, „когато се сетиш за някого – обади му се веднага”, „ако е била тя, защо не се потърсихте в тълпата”, „глупости – тя също щеше да те познае, пък и какво ще и кажеш – привидя ми се ти и реших да ти звънна”.

А как започна всичко? Ето така: на този ден в София имаше поне три представяния на книги, четири поетични четения, седем изложби и откриването на Софийски литературен фестивал. Трябваше да избирам. Може би по важност. Може би трябваше да се допитам до редактора си в списанието кое е най-атрактивно, макар, че обикновено ме оставя сама да избирам и обикновено не греша в избора си. Ако се окаже, че съм сгрешила, или съм попаднала не съвсем на място, то и репортажа се закучва. Има и друг фактор – географският и времевият – понякога събитията започват толкова рано, а понякога толкова късно… Пък и обичам местата в близост до метро – в момента най-читавия транспорт, за който си имам и карта. Оказах се там, за където настоя друга приятелка, а и след дългия, уморителен работен ден, не знам колко адекватна за репортерстване можех да бъда. (поне два репортажа не се случиха, защото умората победи, макар да си заслужаваха самите събития – срещата със Златко Ангелов на издателство Ерго и представянето на книгата на Радко Стоянчов от Босилеград „Докога?”. Общото ли? – Много, ама трудно доловимо, някога може и да го разкажа.)

И така попадам в галерия Credo Bonum Gallery. (Дразнещо име на латиница. На всичкото отгоре адресът е на Славянска пък се влиза откъм Бенковска) Вътре е светло като в галерия. Вече е пълно. А има достатъчно време до началото. Мария Донева посреща с огромна усмивка познатите и непознатите си гости. Пълно е с жени. И тук там мъже, няколко деца. Случаят ме настанява досъм Недялко Йорданов. Дамите до мен, които ме обграждат са очарователни и потенциални героини на някой мой разказ-приказка, вероятно по отделно. Едната е руса, другата чернокоса. Русата е с права коса, а чернокосата къдрава. С едната сме дошли заедно и имаме да си кажем хиляда неща, другата виждам за първи път и така и не се запознаваме. Когато разказвам приказка и си мисля за нея със сигурност ще си измисля всичко (за близката ми ще измисля около деветдесет процента, но то така стават приказките и разказите обикновено).

Изобщо не се разтакавам. Просто тези наблюдения са около половин час преди началото, не защото съм подранила, а защото началото закъснява. Междувременно някои си тръгват след като са поздравили автора и отиват на друго място. Вечерта от фейсбук разбирам кой къде е отишъл. Снощи сякаш малко завидях, че не тръгнах и аз, но тази сутрин, след като насън си говорих с Руми кучето, взе, че ми мина.

После Мария Донева взе микрофона. Разказва и рецитира, рецитира и разказва. По някое време реши, че микрофона и пречи, а акустиката е добра и продължи на собствен глас. Отново рецитира и разказва, разказва и рецитира. Гледах нещо като моноспектакъл, който показва живота, такъв какъвто е. Е, той рядко е в рими, но това си е умение  да го изкажеш така. Нежен, силен, но във високия регистър гласа на актрисата пред нас е подходящ за куклен театър. И вероятно това плюс още хиляда неща я кара да шие кукли. Кукли, които излъчват доброта.

Аз трябва да съм сбъркана – до мен хората се смеят, плачат, а аз стоя някак твърде спокойна, някак неподала се на общата еуфория и не мога да разбера защо. Когато по-късно сама чета на глас някои от нещата май го разбирам. „Толкова много нежност” (думите са на едната Весела до мен – бях с две дами с това име), май идва в повече. Аз съм някак по-сурова и във възприемането и в изразяването. От няколкото книги на масата искам истински една – тази за Зайците, недвусмислено писана за деца. Не си я взимам. Моите лични деца са пораснали. За внуци ми е рано. А първокласниците ми си имат родители. Да идат на коледния панаир на книгата и да им купят книги. Повече от играчките и лакомствата. Повече от дрехите, които и без друго бързо омаляват. Вземам една от по-старите стихосбирки. С надеждата там да си намеря „моето стихотворение”, защото всяка поетична книга крие в себе си поне едно такова. А новата – първо като най-нова мога да си намеря по-лесно, второ тя е с избрани от старите, но както самата Мария каза важно е да се знае кой и как ги е избрал и трето най-важно – Весетата си я взеха. Що пък да не си ги менкаме.

Заставам на опашката за автограф.  Какво ли може да ти напише един фейсбук-приятел, с когото практически почти не общуваш? Докато ми идва реда на масата е останал розов Снежко с мишка на крачола. Мой е. За моментите, в които ми е лигаво и ми се гушка и искам да съм малка, по-малка не само от децата си, не само от учениците си, а и от куклата – чудната парцалена кукла, която всъщност вече знам кога и на кого ще подаря. Преди тръгване моята кукла и куклата за дъщерята на едната Весела се запознават, сбиват се като момченцата преди да станат първи приятели, прегръщат се, а Русин им прави снимка за спомен.

До метрото отново си говорим за нашите си ежедневни неща. А после оставам с мисълта „беше ли Руми в галерията?”. Така се роди този не точно журналистически, не точно репортажен текст. Вероятно този тип поезия ражда такива мисли. Не знам дали има женско писане. Но снощи усетих женско присъствие. Ако случайно и аз съм ви се видяла малко по-жена – от Мария ще да е. Мария, която рисува цветя в автографите.