Ментови бонбони

Кой има право да се меси?

Илияна Делева

„Аборт от любов” с подзаглавие „Евгенични сълзи” е новият роман на Марко Бадзато. Преведен от Теодора Иванова и издаден от „МВИЛ агенция”. Защо да го прочетем или защо да си го спестим? В изобилието на нови книги този въпрос винаги е първият, който си задаваме и срещата на новата книга с правилната и публика е изключително важна.

Що е евгеника и проблем ли е тя за днешното общество? А всъщност това ли е въпросът, който Марко Бадзато задава с романа си?

Като социална философия и приложна наука, която отстоява подобряването на човешките наследствени белези чрез различни форми на вмешателство в човешката популация, евгениката е особено популярна в началото на двадесети век и низвергната в средата му, когато била асоциирана с политиките на нацизма.

А днес? Може ли едно ДНК изследване да даде прогноза за бъдещето на неродения човек? Как една такава намеса се отразява на едно средностатистическо семейство? И какви още проблеми могат да се отворят? Ето такива неща ще намерите в романа „Аборт от любов”. Изследванията, направени с най-добри намерения, довеждат до резултат, който като хвърлен в спокойно езеро камък, образува огромни вълни в спокойния живот на семейство Рампини, способни да преобърнат семейния кораб. Така и става.

Текстът граничи между популярните женски романи и политическата публицистика като в известен смисъл опитва да пародира и двата жанра.

Като всяка семейна история и тази на Аурора и Франческо Рампини е едновременно драматична и тривиална. Те са едно обикновено италианско семейство, живеещо в малко градче на границата на две провинции. Той е работник в завод, а тя домакиня. Когато започваме да четем, бавно навлизаме в нищонеслучващото се в ежедневието им, докато… Докато не настъпва драмата на избора. И то избор, в който се намесват всички – от приятелите до националните медии.

После историята придобива друга динамика – колкото повече замесени, толкова по-бързо се развива действието и толкова повече въпроси избиват на повърхността. Не всички трябва да намерят отговор. Но по един или друг начин са засегнати.

Основният е имаме ли право да се намесваме в „божия план”? Морални ли са изобщо подобни ДНК изследвания? В действителност такива като описаните в романа все още никъде не се правят. До какво би довело едно предварително знание за възможностите и здравето на плода? Имаме ли право да решаваме дали едно дете да се роди?

Проблемът пред който семейство Рампини се изправят е ще бъде ли детето им гей. И как ще живее с това? Според автора „толерантност” е „чужда” дума на всички езици. Какво имам предвид? Е, за това ще трябва да прочетете все пак романа. Защото друг интересен въпрос, който той повдига е умеем ли да живеем заедно, без значение какви сме. Готови ли сме да приемем другия, какъвто и да е той.

Пред себе си имаме простичка лична драма, раздухана в национален проблем и превърната в дъвка от медиите. Дали защото нямат какво да показват или е някак безопасно да представиш работникът Франческо и домакинята Аурора като чудовища, докато светът се тресе от глобални геополитически икономически кризи? Колко удобно за телевизии и вестници! Така авторът ни замисля над въпросите за професионалната етика, особено ако професиите са значими за обикновения човек. Журналисти. А преди това лекар и адвокат. Авторът пародира реалити-форматите, в които изпраща героите си да участват в безкрайно голямата като обем спрямо останалите девета глава. Провинциалистите Рампини имат проблем, но може би е вариант да осребрят проблема? А покрай тях да се възползват и помагащите им.

Заедно с това Марко Бадзато ни показва някои проявления на женското и мъжкото приятелство. Леко клиширано. Или част от пародията.

През цялото време авторът ни води към темата за изборите в живота. Понякога малко назидателно, друг път с широка усмивка. Някак пресилено поставя героите си в ситуация на безизходност. Решението за аборта, което Аурора взема стои някак неадекватно. Та нали вече има едно дете – Матия. С него какво ще стане– него не можеш да върнеш обратно, нали.

И когато стигаме до финала, нищо не се е променило. Всъщност всичко е различно. Съвсем очаквано Аурора е загинала, Франческо отглежда транссекуалния си син Матия и не се разбира добре с него, а младежът чака да се сдобие с богатството, спечелено от родителите му в реалити-препускането, в което евгеничното изследване ги е вкарало.

Съвременен роман, четивен, с добър изказ. На места търсено тежък и витиеват – сякаш да ни пренесе в безвремието. Защото е от романите, които все пак засягат общочовешки ценности.

 не искам да си спомням, но е нужно...

Идеята за първия разказ от сборника „Заличаване” се появява през лятото на 2008 г., докато Теодор Иванов чака един приятел срещу гарата в Бургас.

Днес пред нас е завършената книга, в която се  представя по нов начин историята  - онази която ни е достатъчно близка, но трудна за разказване история - на втората половина на двадесети век. Защо трудна ли? Защото е близка. Защото мнозина я помнят и са я живели. Защото за хората, които знаят,  тя е болка и е твърде лична.

Сборникът „Заличаване” съдържа тринадесет разказа. В тях са пресъздадени реални случки  от Котел  - родния град на автора.  Наслагвани с години, сложните взаимоотношения са се превърнали в градски митове. Но в текстовете на Теодор Иванов всичко е изведено далеч над личното - обобщенията, изводите, художественото внушение са много литературни и много философски. Обществената и личната история са се превърнали в  послание. И то такова, което те хваща за гърлото и не ти оставя дъх.

Теодор Иванов постоянно търси и експериментира. Може би се задушава  в жанровите ограничения на разказа, но ако клиширано задам въпроса „очаквам ли роман” от него, трябва да отговоря с „не”. Не защото той не владее по-дългата форма („Сметище” доказва потенциал за това), а защото в забързания ни делник, сякаш сме склонни да четем именно разкази. Но желанието ни е да четем такива, които да ни докосват така, както ни докосват тринадесетте истории на „Заличаване”.

Има и друга причина за избор на този жанр, може би не напълно съзнавана, а инстинктивно намерена – това, което разказва Теодор Иванов е нещо, което трябва да се поема на малки хапки и в къси форми – един човек, една случка без предисловие и без продължение – това, което е било в даден момент. Останалото е  само досещане и преливане на техните истории в нашия живот. Докато четем си задаваме въпроса „а ако бях аз, дали щях да постъпя по друг начин?” Затова авторът не съди, но и не прощава. Създава усещането, че тези неща се правят на „друга инстанция”. Но сам той съчувства на героите си.

Когато държиш книга в ръце, естествено е да обърнеш внимание на всички детайли. Да разгледаш корицата. Да се замислиш над заглавието. Да прочетеш анотацията. Да разгърнеш и провериш има ли илюстрации. Ето защо трябва да отбележа ролята на художника Цветелина Андонова.  Нейната сила е, че тя не е живяла в онова време, съзнанието й не носи товара на миналото. Затова и предава нещата така, както ги вижда авторът, а не под тежестта на изградени в съзнанието концепции. Негова е и идеята на корицата: седи на бюро зад бодлива тел, на което чете, търси и пише, а символите белязали близкото ни минало падат под нея като се преобръщат (по идея на Огнян Антов). Заглавието ни кара да си зададем въпроси: може ли миналото да бъде заличено? Коя част от него трябва да заличим и коя да оставим да ни учи? Способността на паметта ни да забравя - спасява ли ни от нещо? Защото мъдрият взима от миналото си уроци. Можем ли да бъдем мъдри?

Като мото на сборника стоят стихове на Вапцаров и Окуджава. Единият от „История” – „разровиш ли го – ще мирише” заради гениалното прозрение на поета, че да разказваш днешната или близката история, е разравяне на нещо черно и зловонно. В историите от близкото ни минало мирише на страх, на зависимост, на всичко онова, което кара човек да прави уж малки компромиси за да получи или запази нещо, дори не точно привилегия, а просто навичности, без които мисли, че не може. Но както казва Окуджава - не можеш „да градиш своето благополучие за сметка на другите”. Има нещо в това, което те прави по-малко човек. Така се случва с героя в „Специалист” - лекар, който не разбира в какво се забърква, правейки компромис със съвестта си и принуден да плати твърде скъпо след много години.

Въвеждащите думи на автора са притча за нас – за доброто и злото, което носим, за смисъла на дните ни. Той отваря вратата към историите си чрез слово за истината. Така опровергава подзаглавието си „скучни разкази”. Истината не може да е скучна. Тя може да е болезнена или грозна. Но е истина. И само скучна не може да бъде. Дали ще е урок – зависи от възприемането.

На тези повече от двеста страници, Теодор Иванов ще разказва за грозното, за страшното, за тъжното. Той признава „гледах и изведнъж видях всички нас”. Затова ще го покаже през човека, който… обича, страда, греши, страхува се… Човекът е такъв: той не е само лош, но не може и да е само добър. Особено в трудни моменти.

Най-голямата болка на втората половина на двадесети век за България е Възродителният процес. Тя може да се сравни само с подобни по големината и трагизма си кризи, разделящи хората (дори и най-близките). Затова и този етап е още неразказан.  Малко са произведенията, които опитват да го направят. Малко са авторите, които дръзват да го докоснат. Теодор Иванов е един от тях. И го прави доста умело.

„Малка нощна разходка”  разказва за Полковника. Дали това е местният луд или … някой, който пази в себе си нещо много човешко, притъпено у другите? Във всеки случай той е много скъп на града и на детството човек. Полковника показва на момчето непознат, но безкрайно ценен поет  - „най-истинския човек на света”. Той разкрива някои естествени мъдрости, без които не могат нито човекът, нито социумът: „От толкова мъка някак си душа нямаш вече, сякаш човек да бъдеш преставаш… Природата само ще ни запази. ” И още: „Змията като умира -  най-силно хапе” (Популярна в Котел поговорка). Така и тоталитарният режим, опитвайки се да отложи поне малко неизбежния край, в предсмъртния си гърч до кокал захапва цялата страна със своя „Възродителен процес”.” А най-ценният подарък за истинските мъже са добрите срещи и трудните уроци.

Трети по ред в книгата и съставен от три отделни фрагмента е „Сметище”. Освен, че показва силата на Теодор Иванов като разказвач и обещава успешни дълги форми, демонстрира умението му да експериментира с разнообразни похвати и да постига силни внушения.  Животът на синята рокля в „Щастие” (повествованието се води от нейно име) показва и детайли от действителността, но и вечната истина, че красивото живее в душата. Имат ли мисия на този свят човекът и предметът, те я следват, затова и роклята се връща при музиката от която е тръгнала – като завивка на едно радио. Герой в „На острова” е една книга. Особен е животът на книгата, която казва истината – тази истина, която никой не иска да знае и помни. И тук реализъм и фантазия са преплетени, за да очертаят път, който свършва там – на последния пристан (всъщност под завивката от „Щастие”). Събира ги пазачът на сметището, за да ни разкрие в „Любопитство” своите възгледи за красотата. Човекът, който не може да чете, но спасява книгите от боклука, защото  чува как те „си говорят една с друга” и са като погребан жив човек между нечистотиите, а над всичко се носи музика, красива, светла…

Полифонично звучат „Шпионин” и „Безсъние”. Те разкриват мъките на творческия процес у двама различни писатели. Разкриват взаимоотношенията им със заобикалящия ги свят. Позиционирани са в различни времеви отрязъци и това дава детайлите на времето. Единият се среща с много хора и много документи. Задава си въпроси, на които му е трудно да отговори. Кой е Шпионина? Иска ли един бивш служител на Държавна сигурност да разкаже историите си? И ако не иска – каква е точно психологическата причина? И как училището се вижда като огледало на цялото общество? Къде се срещат човечността и лицемерието? Помните ли последните „изцепки” на Тато? Обърках ли ви? Дано. Яснотата (или нейно подобие) ще дойде ако четете разказите и търсите своето място в оня живот. Защото, ако историята е от едно конкретно градче, то такива истории е имало на много други места и са се случвали на много хора.

Като ще се говори за случки от Балкана, няма как да не срещнем иманяри. Хора, които търсят заровено съкровище. Готови са да отдадат цялото си време на това търсене. Играта на въображението и усета към детайла поставят героите на „Имане” в гранични ситуации на избор и неочаквани срещи с властта. Накрая се оказва, че най-голямото имане е свободата.  И любовта на хората.

„Шантаж” разказва за строежа на котленското музикално училище през личната история на кмета. Странно ли е, че и той е човек и има своите амбиции, мъки и надежди. Авторът успешно вплита част от онова, което можем да наричаме  „системата”, но мен ме убеждава в това, че хората сме, които правим системата, а не обратно.

Много личните истории на „Вечната любов”  и „Подарък” ни карат да повярваме, че любовта е равна на живота. Без нея нищо няма смисъл. И последните думи на Мария „Дано пази топличко от мен...” споделени на сбогуване с най-скъпата приятелка, са отправени към нас. Най-важно е да има какво да ни топли и в този и в онзи свят. А най-топлото е обичта между хората. Вярно, че и в тези два разказа има политически детайли. Но какво е политиката пред вечните истини?

Още една история за местния луд ще ни зададе въпроса – дали лудостта е спасение от лудото време? „Пречистване” разказва за човек, натопен и смазан от системата или от други хора с нечисти мисли и ръце. Единствената му мечта е да помогне на хората да вярват в доброто и да бъдат добри. Но кой чува думите му и разбира стремежите му? Само други луди? В този разказ Теодор Иванов преминава през различни гледни точки, за да потърси отново онова – заблудено, лудо, но светещо нещо в душата. И пак питам: лудостта ли ни пречиства от ежедневието? Огънят ли ни пречиства от пепелта?

А може да ни пречиства смеха. Но в „Смях” нещата никак не са смешни. Замисляла съм се над думите на една моя позната: „ако всички се разсмеем, дали през нашия колективен подигравателен смях няма да успеем да изринем” това, което най-много ни тежи. Не! Колкото и да е смешно, колкото и неестествено да е,  болката е по-силна и според този разказ.

Смешното ни води и в разбирането на „Спецакция”. Историята за „измислената” мечка звучи като ловджийски анекдот. Но с нея се оправдават множество поразии. Накрая трябва да бъде принесена в жертва една мечка-артист, за да измие с кръвта си лъжите, злобите, притворствата.

Финалният разказ на сборника е „Заличаване”. Той трябва да ни отговори (или поне ни се иска) какво е да заличиш, какво трябва да заличиш, докъде може да стигне едно заличаване. Не мога да не цитирам думите, които изразяват онова, което най-много тежеше на тогавашните млади: „Не знам дали звучи повече лицемерно или парадоксално, но трябваше да си част от апарата, за да имаш, от една страна, някакво подобие на свобода, а от друга – известни възможности за влияние върху отдавна излезлия от времето и разминаващ се с живота строй.” Така беше. Помним го. Но огромния смисъл на заличаването е унищожаването на една гора, чрез обелване на изписаните части от кората. Това, което в България наричаме „нежна революция” – няма убити, както в гората не са изсечени дърветата, но са обелени спомените, изсъхнали са душите… Тълкуването ми: опиташ ли да заличиш малко, всъщност унищожаваш всичко, а без памет няма бъдеще.

Изстраданата мъдрост на Бай Ахмед, която се явява и последно, завършващо книгата изречение „…глупостта на един човек може да е по-голяма от глупостта на целия свят!” ни казва, че всяка промяна започва от нас самите и всеки път от първата малка крачка…

Илияна Делева

Два текста в Диаскоп за две книги на издателство "Скалино"

Усещане за книга

(Ангелова, Селина. Пясъчен Часовник. Скалино; 2014)

Пясъчният часовник. Символ на изтичащото време. Но и начин да измериш преживяваното докато песъчинките се стичат пред очите ти. Ето това постига Селина Ангелова в ритъма на романа си.

Отначало пясъчният часовник стои, пропуска песъчинките, а в това време някоя от героините разказва за своите преживявания. С развитието на сюжета, сякаш някой минава и обръща пясъчния часовник, в струва ти се, съвсем неподходящ момент. И тогава друг започва да разказва своята история или същата история, но от друга гледна точка.

И така стигаме до огледалото. Защото то никога не те отразява същия. Лита Форд се оглежда в Лола С. Хиперактивна и хиперсоциална писателката има нужда да бъде интровертната и боледуваща от хиперсомния художничка. Притисната от битието жената на прага на средната възраст има нужда да се огледа в мечтанията на тийнейджърката. Живеещата в град П. има нужда от космополитната литература и музика, от знаците на постмодерния свят, който обитава, но и от пейзажа, виждан от хълма. Много страници от романа са посветени на размисли за Бъроуз и Гинзбърг, за начините да разкажеш чрез слово или без онова, което преживяваш или въобразяваш за живота.

Героите на този роман са странни, ирелевантни, но мислещи. И в това е тяхното очарование. В бунта им срещу рутината и отчуждението. Те се срещат на невъзможни места – от Локвата и You are nice (кръчми на арт-обществото) до пустите плажове, пропуснати от алчни концесионери. Те пият, пушат, друсат  се и правят неистов секс с различни по пол и интелект обекти на желанието, но всъщност търсят себе си, смисъла и Любовта. И търсят навсякъде: в града, в малкото село между обикновените хора, в музиката, в книгите, в мрежата. Но най-вече в собствените си търсещи глави. И така до края, когато разбираш, че герои всъщност няма, защото героинята е една – онази литературна същност на мисълта. А всички други са родени от нейното въображение.

В началото ти се струва, че четеш комерсиална лесбийска история. И ако не си всеяден или не знаеш какво следва, може да зарежеш романа преди да си навлязъл и на сантиметър в пространството, описано от Селина Ангелова. А там, вътре те очакват изненади: шизофренно писане, сънища, порно и дрога, примесени с обикновено пиянство, но разказани с елегантната интелигентност на един късен постмодернист, който владее почти забравената днес дума „мяра“, не само като слово, а и като действие и начин на въздействие.

 Лита и Лола – две отражения на огледалото, които си приличат вероятно само по това, че не могат да живеят в заобикалящия ги свят на политическа, икономическа, ценностна криза и чудовищно отчуждение. Те носят своите семейни обременености. Може би за това срещат и едни и същи мъже (или защото са една и съща жена в две крайни нейни състояния). А мъжете, поне тези, които за дълго стоят в света на романа – Саму и Ралиц са двете огледални същности на същата тази жена или нейният Анимус, но разделен на две. Те и двамата са творци, но в по-малка степен от своите дами – Саму изпълнява музика, а Ралиц рисува пейзажи от натура, за да се прехранва. По някакъв начин им е вменена ролята на паж.

Фрагментарно написан, постоянно преплитащ различните гледни точки на историята, романът „Пясъчен часовник” е като калейдоскоп. Отделните парчета следват своя път, създават експлозии от цветове и звуци, докато се наместят в картината на този странен, но очарователен свят, който въображението рисува. И издава тон Ла.

Селина Ангелова изследва чрез него поривите за творчество, вечното движение на човека, ако не непременно през различни места, то поне през собствените му емоции и състояния. Макар пейзажът и детайлите да са твърде реалистични, обзема ни усещането за един дълъг сън. Трудно е да се определи кое е истинско и кое въображаемо в този свят на преливащи един в друг герои и същности, но и едва ли е необходимо. Защото тук словото носи омагьосващата сила на посланието да мислиш чрез сърцето и да чувстваш чрез ума. Може би и затова на моменти езикът става ефирен и поетичен.

Роман – пъзел, роман – въпрос, роман, който не може да те остави безразличен. Това е книгата, която те провокира още от корицата и не спира да го прави в нито един момент. Можеш да го харесаш или не, можеш да го изследваш от позициите на литературната наука или просто да го почувстваш. Той няма да те остави студен. Картината на Росен Марковски „Момиче“ е едновременно ключ към разбирането на романа и поредна провокация към читателя.

В „Пясъчен часовник“ има и съвсем истински (вероятно въобразени) пясъчни часовници – тези, които произвежда фирмата на бащата на Лола. И като казвам баща – не можете да подминете този герой – бащата, едновременно търсен и отблъскван, възприеман ту като свръх загрижен ту като напълно безразличен. Той е пръснат в образите на бащата на Лола, бащата на Лита, доктор Сандалов, чичо Алек.. . И определено ти трябва справка с добрия доктор Юнг за да се справиш с кръжащия като учебен самолет бащин комплекс.

Доста размисли са свързани със смъртта. Като такава. И като нещо,което е страшно и като нещо, което е естествено и е част от живота. А покрай това сянката на смисъла. И как балансират помежду си любов-страх- смърт-вина. Смисълът на живота. Вписването в средата. Ирелевантността.

Сънищата и реалностите. Желанието да се сбъднат. Мечтите. Мотивацията за труд. И желанието да захвърлиш всичко и да заспиш задълго… Познах се. Позна се. На всеки се случва. Не се случва на всеки. Някои просто си седят и си пият ракията. А други присъстват на самоубийства, убиват, попадат в затвора… Но всъщност не правят нищо такова. попадат в разни болници. И дават явни ключове към осмислянето на несъществуването..

Огледалото никога не те отразява същия. Затова в огледалото се поглеждат героите и от там ги гледа някой друг. Огледалото показва кога не си на мястото си и как никога няма да се впишеш. Но то ти показва и друга твоя същност.

Светът на героите повдига темата за подмяната, за цената на живота, за цената на любовта и за видовете любов – страх, смърт, привързване… и още… още…

Четенето като насъщна нужда. Музиката като вид език. Рисуването като начин да оставиш следа. И разбира се писането и издаването на роман – като начин да усвоиш и предадеш нещо на важния код на думите.

Човекът между съзнателност и съновидение, в творчески устрем и полет и в състояние на вегетиране, човекът какъвто може да бъде и какъвто не е…

В пъзела на романа има страшно много теми и въпроси. Има понякога много думи. Има понякога недоизказаности. Но има какво да си вземеш – песъчинка от счупен часовник или направо от плажа. Толкова достатъчно за да си струва усилието да прочетеш. И да приемеш.

Какво пропускам? Всичко, което би открил всеки друг читател. Тава не е рецензия, нито представяне на книга. То е усещането за една книга. И то трябва да бъде различно у всеки, който се докосне до нея.

Не може да има женско управление на кулокран(Спасова, Ади. Бряг на каменните сърца. Скалино. 2014)

Когато прочетох първия разказ (не от реда на съдържанието) изобщо не се досетих, че е писан от жена. Толкова мъжко мислене. Толкова добре намерен уличен жаргон. Трябваше да прочета още няколко, за да разбера, че това е едно умело разказване на деветдесетте – нашата болка и на годините след две хилядната – нашето разочарование.

Какво е „Бряг на каменните сърца”? Сборник разкази, които донякъде приличат на очерци и представят галерия от образи на един социален тип, паноптикум от типажи, с каквито може би всеки от нас някъде се е срещал.

Това са 13 разказа, девет от които написани от първо лице, а останалите от името на неутрален разказвач, които разкриват добро умение на автора да влезе в кожата на героя си. Във всяка история езикът и ритъмът се изменят според това кой е този, който разказва. Героите на Ади Спасова са и типични и не съвсем. Всеки носи своята история, а друга такава не може да има. Това са предимно  хора в търсене на себе си и любовта. А комизмът на ситуациите се дължи на абсолютната несъвместимост между копнежи и среда или начини на това търсене.

В един от тези разкази първата любов, в края на краищата, се оказва порното, в друг като мотив за творчество се явяват несбъднатостите. Разказвайки юношеските страсти Ади Спасова прави тотална пародия на училището като институция на прехода. Образите на учителите в „Как станах артист“ са гротескни. Но това не е от неуважение към професията, а по-скоро те са метафори на авторитетите въобще. „Бичът на действителността“ продължава по темата – синът на училищния психолог се превръща в стриптизьор. Героите се оказват в безпътица, защото живеят на място и във време, където нищо, ама нищо не се случва и не може да се случи. В един от тях конфликтът е между „Рамщайн“ и популярен дует на Марко и Снежина. В друг се сблъскват мечти и реалност като на кино. Гюре от „Нищо лично“ пък е жертва на сблъсъка на културни ценности, присадени без корен в крехкото и разклатено българско общество на прехода.

В „Добро момче“ и „Прозренията на един трезвеник“ ни заливат на талази словесни вълни. Понякога героите изискват да се разкаже колкото може повече, да не бъде пропуснат нито един детайл, дори с риск по този начин авторът да ни досади. Само да обясни да покаже не-порастването на един мъж точно в този период от българското битие. Защото разказвайки ни лични истории на едни по своему невъзможни, но и напълно реални типажи Ади Спасова разказва деветдесетте и годините след две хилядната – именно Прехода, с много малко политика, но с естетизация на грозното, което ни се случва.

Прави го и с фино чувство за хумор, което често прелива в ирония. Представете си ловец на глави, който души из Ботунец с външност като „майката на всички цици на света“, каквато е героинята на име Симона във фантазиите на героя без име, станал случайно пътека към залавянето на рецидивиста Тумпе.

Сборникът завършва с един разказ в разказа „Хейтърска нереалност“. Изцяло изграден в поетиката на постмодернизма (досега избягвах тази терминология) той ни представя светът, в който живеем с прости думи, с прости цели, с лесно разбираеми и достижими ценности. Всички те заменили другите, безценните, в които сме възпитавани. Героят простичко и евтинко се продава – парите са лесно смилаема и относително лесно постижима цел – просто продаваш онова, в което вярваш. Препратката, че както се случва в музикалния бизнес, така може да се случи и в политиката е само в читателската глава. А може би не? Защото точно този разказ описва и процеса на творчество, и отношенията в мрежата, и още толкова много неща.

Сборникът „Бряг на каменните сърца“ всъщност отговаря елегантно на въпроса, по който обичат да се произнасят литературоведите, а именно - има ли женско и мъжко писане. Прави го по прост и чисто житейски начин: има интересно писане и скучно такова, има умело боравене със словото и неуместно. Но няма „женско“ писане, тъй както не може да има „женско“ управление на кулокран (или пък „мъжко“ готвене).

А разказът, дал името на книгата е най-дългият, почти повест. И макар текстът да е дълъг – няма препиване с думи. Тук Ади Спасова ни показва способността си да бъде и поетична, и нежна, и романтична. Не ѝ изневерява тънкото чувство за хумор. Онова, което ни караше да се смеем и да приемем грозното откъм смешната му страна дори в „Игрите на живота“, където героите са крайно несимпатични. В „Бряг на каменните сърца“ авторът утвърждава вярата си в доброто, в красивото, които могат да се родят и на най-тъжното място. Демонстрира вярата си в доброто и любовта, които променят съдби и света.   

 Още по-голямото приключение на порастването

"Още по-голямото приключение на малкото таласъмче" Никола Райков изд. Сдружение книги-игри

Таласъмчето е пораснало с … цяла седмица и съвсем му е време за нови приключения. То вече знае, че времето не е само минути, а има и часове. Голямата гора му е отесняла. Затова тръгва да види Африка, но може пък да попадне на Северния полюс. Да срещне някои от познатите герои, но в нови роли или пък съвсем нови и непознати животни и персонажи.

През това време е пораснало и детето и то с много повече. То задава много повече въпроси и изисква много повече отговори. Някои от въпросите стават трудни за родителите. И това е естествено. Защото с порастването децата и родителите трябва да изминат дълъг и криволичещ път. Тук историите на малкото таласъмче отново стават посредник чрез споделеното четене, съвместната игра и общите преживявания родители и деца да извървят стъпка по стъпка пътя на порастване и познание.

В новата книга –игра Таласъмчо среща други таласъмчета – приятелят Мърльо и женското таласъмче Сладуранка. А с това открива и правилата на общуването. Разбира какво е да се привържеш към някого. Тук Таласъмчо вече е по-смел. По-склонен е да опитва нови неща. Затова и в играта трябва да се намеси родителят – да покаже, да помогне. Тук четенето се прекъсва за да може детето да конструира предмети, а с тях и значения. Идеята да се включи и игра с карти също е добра и е много повече от мърчандайзинг. Защото става дума за поредно общо преживяване на детето и възрастния.

Малкият читател или слушател има възможност да открива различни пътища в историята. С математическа точност са изведени възможни краища на историята, като всеки от тях поражда любопитство, „а какво ако бях избрал другата възможност”.За това и четенето може да продължи дълго, а с това и дълго да продължи споделеното откривателство. В тази книга е разширено не само пространството, не само повече са обектите на познанието. Тук ще срещнем съвсем деликатно представени правила на общуването, идеи за изграждане на емпатия и толерантност. Ненатрапчиво авторът/родителят ще се издигнат като авторитет, който умее да поставя граници, защото с нещото, „ което е много лесно може да се прекали”.

А срещата с детето и писателя, пътуването в страната на сънищата ще ни покажат и силата на въображението. Съвсем по детски ще разбулят тайната на фикционалността. Ще разкрият пред детето тънките нишки на реално и въображаемо като това едновременно ще стимулира неговата творческа мисъл, но и ще му постави граница между реално и измислено.

И всичко това в сюжета на търсене на нов дом. Който ще ни научи, че дом е там където има обич, разбирателство, уют и топлина. Домът е там където има приятели, където можеш да поканиш гости. Домът е там където се чувстваш добре във и със себе си.

Никола Райков отново подава ръка на деца и родители. Книгата –игра „Още по-голямото приключение на малкото таласъмче” е още един мост към приключението на родителството. И ако учители и класове успяват да намерят какво да правят заедно с нея, то това не отменя най-важната и роля, защото най-важните неща се учат у дома. 

Пътят на книгата
Богданов, Иван. Пътят на книгата. Буквите. 2014

Това, че пътят на книгата е дълъг, трънлив и трудно-проходим го знаем от малки. Ето затова очакванията от книга, поела тежестта на това заглавие са големи. Заглавието говори едновременно за популярно четиво и носи претенцията за всеобхватност. Справя ли се авторът Иван Богданов с всичко това? Повече да. Защото успява на достъпен език, без обаче да опростява нещата, да разкрие тънкости от занаятите на издатели, печатари, книжари. Без да нарушава светая светих на писателското усамотение, Богданов се обръща към авторите, посочвайки им работещи практики за да може съкровението, излято върху листа да се превърне в книга, която да намери своите читатели.

Положително качество на книгата е, че авторът споделя личен опит. Фактите, които излага, са изцяло базирани на българската действителност от последните двадесет години. Заедно с това личи, че познава и световните тенденции в книгоиздаването и книгоразпространението. Така книгата без да е учебник, със своите пет части е един добър справочник за хората, които искат да прелетят над пътя на книгата от нейното написване до поставянето и на рафта на домашната ни библиотека (понякога прочетена). Така че книгата е адресирана към широк читателски кръг: тя е за пишещите, за четящите, но в нея има и пасажи за професионалисти. Защото личният опит, историческият преглед могат да поучат, най-вече с допуснатите грешки.

Със съжаление трябва да отбележа, че книгата има и своите недостатъци. Някои от нещата се повтарят многократно, а знаем, че повторението не е майка на знанието. На места тонът към най-очакваната (и желана) аудитория  - писателската, става назидателно-менторски. Разбирам, че част от пишещите хора у нас, а и по света, никога не надрастват писането като арт-терапия, а въпреки това са изкушени да издадат книга. Разбирам, че писателят често е интровертно и егоцентрично същество, което не приема съвети. Разбирам и болката на човек, който често със сизифовски усилия довежда купчина стихове до продаваем и читаем вариант, с помощта екип практически от професионални доброволци и с цената на поредици безсънни нощи. Но трябва да признаем, че издаването все пак е следващ написването етап от стръмния път на книгата. Но „10 000 лайка на са 10 000 продажби”. За да има книга трябва да има произведение и професионално издание. Издателството и авторът имат право да не се харесат.

Добре звучи главата „Какво да правя с първия си роман?” В нея е намерен и добрият тон към писателя. Статията на Камелия Иванова за авторското право обаче е твърде разточителна и преразказва закона в ненужни подробности. Тук Богданов можеше да напише нещо кратко и ясно сам. Добра идея е включването на частта „Основни понятия за книгите”, защото истина е, че „Познаването им не е задължителен момент, но спомага много при обмислянето на книгата.” Интересни и полезни са главите „Кратък икономически наръчник за автори” и „Основни грешки при работа с редактор”. Хубаво би било издателствата да работят с редактори и коректори всеки път, но това е проблем не на книгата, която коментираме.

Спечели ме главата за електронните книги. Умението да правиш и куража да го направиш е голямо предимство на ръководените от Богданов Фондация и Издателство „Буквите”. Електронната книга не е конкурент на хартиената. Тя е само друга възможност, друг носител. Както не можем да кажем, че цветната фотография е изместила черно-бялата, или че 3D техниката в киното е конкурент на съдържателните филми, така не можем да противопоставяме електронна и хартиена книга. 

„Пътят на книгата” на Иван Богданов е първа птичка и заслужава адмирации за куража да се появи. Тя е добро начало и може да бъде четена от писатели, издатели, разпространители, а и от обикновени читатели. Всеки може да намери за себе си полезното. Лично знам, че книгата е мислена твърде дълго. Все пак е написана набързо. Но дълбоко вярвам, че интересът към нея ще доведе до второ преработено и подобрено издание. Дано доведе и до появата на други книги в тази област, да предизвика дискусия и в крайна сметка да доведе до подобряване на литературната среда в България.