Домашни приключения

Тук ще се срещнат два текста – единият е репортажен, той ще разказва какво се случва в една класна стая, където са събрани за през лятото няколко дечица от различни възрасти, а другият ще предяви претенцията за критически поглед.

В класната стая. Оставям книгата на видимо място. Един юнак от предучилищната започва да срича заглавието „Дре-бо-съ…”. Прекъсвам го „Я, погледни по-добре, какво всъщност пише.” Детето се връща „До-бро-съ-ци-те” . „Браво! Нали видя, че думичката е друга”. После започваме да се питаме – а защо са добросъци, те добри ли са, а като са „съци” дребни ли са като дребосъци или са само странни. Време е да разгърнем страниците, да разгледаме илюстрациите и да започнем да четем.

Всъщност вече съм прочела всички глави без да съм минала по всички възможни отклонения и ми е интересно какъв път биха избрали децата. Но първо решавам да ги насоча към задната корица, да разгледаме снимките на автора и художника. Интересът към прочитането на кратките данни за тях не е голям, но снимките са интересни, а въпросите още повече: „Ама те истинските ли са? А това ли са им децата? Ама наистина ли техните деца?” Все пак прочитаме и написаното. „Аз имам „Голямото приключение на малкото таласъмче” и съм я чел по много начини”, споделя един бъдещ четвъртокласник. Насочвам разговора към това какво е приказка-игра. Говорим си как ще станем нещо като съавтори, когато избираме пътя на героите, че е възможно да минем по много различни пътища, а понякога може и да се върнем назад или пък да се върнем на някоя глава, която вече сме чели.

Започваме. За около седмица минаваме по около шест маршрута на приключението. Прибираме се от игра и питам: задачки-закачки или добросъците. „Да четем” е отговорът. А в стаята вече се е появила и другата спомената книга.

И така „Добросъците” е третата книга приказка –игра, написана от Никола Райков. Какво я отличава, какво я приближава към предишните, а и към всичко друго, което децата четат.

Започнах с наблюденията си върху детското поведение, а не върху текста, защото ние възрастните сме склонни да теоретизираме по темата „четат ли децата”. И истината е, че децата всъщност четат. Важното е да има какво. Важното е да им показваме, че четенето е удоволствие и игра. И да не разчитаме, че интересът към четенето ще се породи от нищото. Той се поражда от нашия пример и от нашето възрастно съучастие. Никола Райков като автор го прави успешно и с тази книга, която има важната функция да е предназначена за игра и споделено четене. 

Доверете ни се – започва приказката.

Фотьойльонката Фифита, Електрушката Жужка и Прахоядът Смук-смук са нашите водачи през приключението. Те са главните герои. Трябва да избираме за първи път – за кого искаш да научиш повече и да поемем на път. Но, внимание – тук трябва и да запишеш две буквички. И това е част от приключението, защото при следващия избор ще запишеш още две и ще получиш дума, която ще насочи твоето пътуване. Така че на второ ниво на избор ти си стъпил на една от девет възможни посоки на развитие. И всички ще се срещнем в глава 19, която пък ни насочва към дните на седмицата. „Ако днес е понеделник, вторник… отиди на глава…и ако си написал… продължи от глава…за да попаднеш на глава…”. Включването на всички тези условия е важна стъпка: детето вече е пораснал читател и изборите му са ограничени от специални условия. Въпреки това те съвсем не са малко. Точно по 207 начина можеш да преминеш през приключението на добросъците, обитаващи дома. Тръгваш по един от три пътя за да стигнеш до един от осемнадесет възможни края, но можеш да минеш през двеста и седем пътеки. И това ако не е най-страхотната игра!

Кои са добросъците и какви са приключенията? Къде живеят, кое е тяхното вълшебно царство? Какво умеят да правят? Най-лесно е да приложа рекламния трик: разгърни страниците, разгледай илюстрациите на Мая Бочева, прочети текста на Никола Райков и ще разбереш. Но все пак ще разкрия малко. Защото искам да изтъкна достойнствата на това четиво. Добросъците са „чудовща, които не са чудовища. Със шест крака, хоботи и крила, но добри по душа”, научаваме при един възможен край в глава 56, когато старият електрул решава да свети само за добрите книжки. Добросъците живеят на тайни места у дома и са активни през нощта, т.е. когато децата заспят, а животът им е съвсем различен, макар и неотлъчно свързан с живота на Големите Човеци.

Както вече стана ясно, тези същества живеят у дома, а приключенията им се случват  в широките простори на Хола, Коридора, Спалнята, Детската стая, Кухнята, Банята и разбира се Тайния шкаф. Домът се превръща в място за приключения когато си малък и с широко отворени очи, когато искаш да научаваш нови неща и си открит за нови преживявания. Случките с героите водят до откриването на нови обитатели на това огромно пространство, до сблъсъци и преодолявания на различия, до избори, които ни учат на толерантност, на приятелство, на сговор. Особено ценни са съжденията на Жужка за живота, когато разбира, че не е чак толкова зле да спреш за малко да чертаеш собствените си планове или да изцапаш малко крилцата си, щом с това ще помогнеш на другите.

Някои от възможните краища разделят нашите герои, защото някой от тях е достигнал мечтите си. Други отварят вратичка към нови приключения, за които книжката не стига. Трети ни дават храна за размисъл за собствения ни голямочовешки живот.

Забавни случки, забавни и красиви илюстрации. Език, достъпен и дори напълно ежедневен. Което е съвсем нормално за такова четиво.

Връщам се към репортажната част за да добавя някои реакции на малчуганите: „Гледай, гледай! Космат крак” –  за илюстрацията към  глава 16 или „Ооо! Сватба!” - при глава 55; бурен смях при всяка проява на лакомия от страна на Смук-смук и когато светлината в дупето на елуктрушките запремигва.

И така: поучителна без да е дидактична, забавна и на места иронична, предизвикваща приключенския дух и провокираща към споделено четене, към забавна семейна игра: това са достойнствата на новата книга на Никола Райков и Мая Бочева. Споменавам художника като съавтор. Защото тук се получава така. Илюстрациите допълват, доразказват историята.

На мен ми хареса. На децата, с които я споделих – също. Опитайте и вие.

По пътя на отпадъците: Епизод пет (последен) - Боклук или отпадък?

И така – измина една работна седмица, в която всеки ден си говорехме за боклук. Говорехме си за отпадък. Едно и също ли са? И защо?

В речника откривам:

Значение на думата боклук

1.  Отпадъци, нечистотии; смет.  2. Бунище, сметище. 
3. Нещо, което е негодно или няма никаква ценност; което е загубило качествата си. 

Значение на думата отпадък

Ненужен остатък от нещо. 

Съществува Закон за управление на отпадъците. Закон за боклука – няма. Да цитирам малко:

Чл. 1. (1) Този закон регламентира мерките и контрола за защита на околната среда и човешкото здраве чрез предотвратяване или намаляване на вредното въздействие от образуването и управлението на отпадъците, както и чрез намаляване на цялостното въздействие от използването на ресурси и чрез повишаване ефективността на това използване.

Пропускам и се спирам на:

Чл. 6. (1) Компетентните органи по този закон и лицата, при чиято дейност се образуват и/или третират отпадъци, прилагат следния приоритетен ред (йерархия) при управлението на отпадъците: 1. предотвратяване на образуването им; 2. подготовка за повторна употреба; 3. рециклиране; 4. друго оползотворяване, например оползотворяване за получаване на енергия; 5. обезвреждане.

Достатъчно! Подчертаването е мое.

Ето какво казват децата в отговор на въпроса: Как разбирате думите боклук и отпадък? Едно и също ли е?

Боян на 7 г.

Разбирам нещо, и то е, че са различни. Боклука е отпадък, но не такъв, който може да се ползва.

Васко на 9 г.

Едното е чисто, другото е мръсно.

Теодора на 7 г.
Боклука слагаме в мръсната кофа, а отпадъците в цветните.

И така боклук или отпадък? Избираме сами.

По пътя на отпадъците: Епизод четири - Да се върнем в началото

И от къде се взе всичкия този боклук? Ами просто… пазаруваме. И всичко красиво и нужно, което си купуваме, някак естествено е опаковано. Опаковано толкова красиво, колкото и самото нещо, което желаем. Продукт – опаковка. И още една. Етикет. Отново опаковка. А ако нещото е подарък? Продължаваме да опаковаме. И още. Можем спокойно да опаковаме сами себе си.

Любима шега: за празник – носим кашон. В кашона кутия. В кутията – кутийка. В кутийката – кутийчица. И вътре – подаръчето.

Често: влизаме в супермаркет. Плодове и зеленчуци. Всеки вид в найлонова торбичка. Всичко избрано в още една. Продължаваме. Перилни препарати. Всеки си  е в своята картонена или пластмасова опаковка. Да не пропусне от някъде – слагаме го в найлонова торбичка. Всичко избрано – в още една. Млечни и месни произведения – историята се повтаря: торбичка в торбичка в торбичка. И накрая всичко напазарувано отново слагаме в пластмасова торба.

А помните ли за колко време се разлагаше този отпадък? А помните ли, че замърсеният отпадък не се рециклира, а почистването на тези торбички е трудно? Всъщност тези торбички дори са от материал, който не подлежи на рециклиране.Ами сега?! Пак ли ще загъвате едно в друго до припадък? Случвало ми се е да откажа торбичка в ролята си на потребител. „Ама защо? Та тя е безплатна!” – насърчава ме продавачът. Аз просто не искам да правя боклук.

И хайде да броим опаковките – каквото и да си купим днес е опаковано фабрично. После го опаковат в магазина. После го носим в торбичка. А защо не се снабдим с чанта, кошница или каквото и да е за многократна употреба? По възможност от материал, взет от природата и способен да се върне в нея, разлагайки се като подхрани, вместо да замърси почвата.

Да се върнем в началото – пазаруваме. А още по-преди: произвеждаме, продаваме. И опаковаме, опаковаме, опаковаме. 

Отдавна ни е време да се огледаме в и около ебе си. Да кажем Стоп! на алчността и консуматорството. Да започнем да живеем, както са живели предците ни – малко поне, по-природосъобразно. Да се радваме на важните неща, а не на лъскавите опаковки, които рано или късно се превръщат в боклук.

По пътя на отпадъците: Епизод три - На живо от мястото за сепариране

Блогърската ни разходка минава през гара Искър и село Равно поле. Там са разположени системите за сепариране на Екопак.

Хартията се разделя от пластмасата. Самата хартия се разделя по видове, отстранява се замърсената. Пресова се и закарва до рециклиращото предприятие.

Пластмасата се дели на видове и цветове. Чак тогава се раздробява за пренасяне.

Това е работа – тежка и мръсна. Въпреки усилията да бъде облекчена. За да не се зарием в собствените си отпадъци, хора се трудят и правят така, че поне част от изхвърленото да се оползотвори отново.

Композитните опаковки се балират и се закарват в далечна Полша, тъй като у нас няма рециклиращо предприятие, което притежава система за разделяне на металния от картонения пласт.

Стъклото също се дели по вид и цвят. Интересно е да знаем, че някои стъклени опаковки могат да се използват от производителите по 7-8 пъти и тогава да се предадат за отпадък и рециклиране. Такива са бутилките за бира и някои за минерална вода. Други бутилки и буркани се използват еднократно и затова не се изкупуват от търговците обратно. Такива са бутилките от за вино и зехтин. Те се използват само веднъж, но стъклото им се рециклира.

Всъщност цикълът употреба – рециклиране употреба на стъклото е практически безкраен. Ако част от отпадъка е негоден да се ползва за едно, то той се ползва за друго. Но в масата, приготвена за рециклиране не бива да има примес. На тон стъкло се допускат не повече от три килограма органичен отпадък (хартия или пластмаса)и не повече от 25 грама камъни или керамични отломки. 

За това сепариращата система е снабдена с магнити, които да отделят метала, а оптичен сепаратор отделя всичко нестъклено и дори дели стъклото по цвят. Днес такъв в с.Равно поле има само един, но скоро ще заработят още два оптични сепаратора.

 

По пътя на отпадъците: Епизод две - Има смисъл

Често си мислим, че разделното събиране на отпадъци е лицемерие. Вярваме, че ние спазваме реда на цветните кофи, а после след нас някой го нарушава. И понякога имаме право. Но в повечето случаи грешим. Мислим си, че е непрактично да мием всяка опаковка за да я поставим в правилната кофа. Или просто ни мързи. Създаваме си митове как някой печели от нашето старание, т.е. на наш гръб. А не е така.

Цветните кофи се поставят на места, определени от общините и следователно в близост до обикновените сиви и черни контейнери за битов отпадък. Това е и за наше удобство – носим си боклука на едно място. Само че събирането става наистина разделно: камионите на Чистотата събират само битовия отпадък. Камионите на Екопак или алтернативната организация в нашия район по график събират съдържанието само на определения цвят кофа. В единия ден на жълтите, в друг на зелените, в трети на сините. По света вече има и кафяви кофи, появяващи се и у нас – те са за отпадъци от платове и прежди, т.е. за старите ни и непотребни дрехи.

Организациите за които говорим са задължени да сортират и подготвят за рециклиране всичкия отпадък. Нали разбираме, че те нямат сметка да вложат ресурс – времеви, човешки, финансов за да вършат работата си двойно.

Така че да събираме и изхвърляме разделно има смисъл.

Ето защо: 25 % от отпадъците са от опаковки. Ако опаковката попадне не в цветната кофа, а в тази за битов отпадък тя отива на бунището, а там живее дълго докато се разложи: картонена кутия от бонбони – до 5 месеца, композитна опаковка за течности (картонените за сок и мляко)  - до 5 години, пластмасовите бутилки, металните кутии за кафе и течности, станиола за шоколади и вафли – до 500 години. Имаме ли време, имаме ли право да оставяме такива следи след себе си? Още повече, че всички тези опаковки могат да се рециклират. И от нас се иска само едно малко усилие: леко заплакваме и изхвърляме на правилното място – цветната кофа за съответния материал.

Истината е, че само 7%  от събрания разделно отпадък идва от тези кофи. Защо? Причините са много.

Да започнем от себе си. Не го правим. Не изхвърляме там. Намираме си оправдание.

После – някой ги изсипва. Да, наистина, виждали сте го. Местният клошар. Минава с количка. Изсипва цветната кофа. Отива в местата където събират отпадъци (едно време ги наричахме Пунктове за вторични суровини), как им е името сега не знам. Предава събраното, получава жълти стотинки за него – колкото за хляб. А организациите за оползотворяване на отпадъците плащат за да го получат от тези събиращи пунктове. Купуват го.

Друг случай: в квартала нещо пуши. Някой от злоба ли, от скука ли или просто, защото е пиян си устройва фойерверки – пали пластмасовите кофи. А всяка от тях е скъпа. Струва около 600 лв.

Можем ли да спрем това? Вероятно. Но само ако поискаме. За по-материално ориентираните читатели да кажа: всички разходи са калкулирани в цената на продукта – и тези за опаковане и тези за оползотворяване на отпадъците от опаковки, т.е. това са нашите пари, не е зле да ги пестим.

https://www.youtube.com/watch?v=IBgpYHea-6U

По пътя на отпадъците. Епизод едно - Блогърска среща

Това е блогърска среща. Реална,не виртуална.  Хора ,които поддържат собствен блог в различните блог пространства и вълнуващи се, а следователно и пишещи по различни теми се събират на едно място. Запознават се.  Чудят се какво точно им предстои. София е красива, когато вали. И трябва да остане такава. За да е красив един град, то той трябва да е чист. Ето защо темата за чистотата, за разделното събиране на отпадъци, за оползотворяването им е тема на всеки гражданин. Какво значение има дали блогът ти е за лично споделяне, на политическа тема, за мода или за изкуство. Към темата за отпадъците всички сме съпричастни.

Поканили са ни в една от организациите за оползотворяване на отпадъци – Екопак. Казвам го спокойно, без да мисля, че правя реклама. Защото реклама се прави на фирми, които произвеждат, продават, разпределят печалба. Организациите за оползотворяване на отпадъци са друг случай: те събират, сепарират и докарват до рециклиращите предприятия отпадъците, които като граждани и производители всички ние създаваме ежедневно. Изпълняват норми и квоти. Подпомагат бизнеса, който има законово установени задължения към отпадъка, особено към отпадъците от опаковки за тяхното оползотворяване. И не разпределят печалба. Така че да ги наричаме „фирми”, дори и така да ги нарича търговският закон или да ги мислим като конкуренция, дори те жаргонно така да се наричат помежду си, е меко казано некоректно. Ролята им е на посредник между боклука и отпадъка. Това е шега, родила се по време на разговорите и вероятно ще я разкрия по-късно.

Домакините са ни подготвили въвеждаща презентация. Разказват ни какво правят и как изпълняват разписаните от ЗУО (Закон за управление на отпадъците)правила. Научаваме някои статистически данни, които ни замислят. Задаваме въпроси. Дори неудобни. Но от това не става по-горещо. Защото хората са професионалисти и очакват точно това.