Моето писмо до Дядо Коледа

Мили, Дядо Коледа!

Вече много години се опитват да ме убедят, че те няма. Но аз, разбира се, не им вярвам.

Ти си някъде там зад облака над прозореца от който се сипе снега. Ти не би могъл да четеш на български, защото… абе много са причините. Но ти със сигурност можеш да надзърнеш в сърцето на всеки и да разкриеш най-съкровените му желания.

Знам, че ти си този, който кара хората по Коледа да правят чудеса. Ти си този, който превръща обикновения ден в празник. Ти си чудото, което ни е нужно.

Когато бях малка, тебе те бяха скрили някъде. Но пък имаше един Дядо Мраз. Дали той беше също такъв магьосник? О, беше и още как. Целият декември беше празничен посвоему. А после идваше прекрасната дълга и снежна зимна ваканция.

Вече повече от двадесет години деца между седем и десетгодишна възраст ме убеждават, че майките и татковците купуват подаръците. А женските списания твърдят, че подаръците ги купували мъжете. Пък най-добрите приятели на жените били… диамантите. Ама това изобщо не е истина. Защото най-хубавият подарък, който искам да си поръчам, не се купува с пари. Искам нещо толкова прекрасно, вълшебно и безценно, че ако теб те няма – наистина няма кой да ми го донесе. Но няма да пиша за него. Ти вече разбра какво е. И ще чакам да ми се случи.

Гледам те всяка вечер по телевизията как пиеш бутилка след бутилка кока-кола. И си мисля, дали пък да не се опитам да те подкупя? Може желанието ми да стане по-лесноизпълнимо за теб. Да, обаче филмите разказват, че обичаш топло мляко и курабийки. Може пък да оставя нещо на перваза… Или вълшебният аромат на рекламирана марка кафе ще те накара да се застоиш по-дълго край моя дом… Или да ида да си взема подаръка от някоя друга рекламирана марка, за да те оставя на спокойствие да си гледаш филма… Но нищо не може да разколебае вярата ми, че отвъд комерсиалните и рекламни дивотии има някой, който е толкова стар и с толкова детски чиста душа, който може да  раздаде за една нощ на цялото човечество цялата доброта и безкрайните малки парченца чудо от които то, бедното, има нужда.
Мили, Дядо Коледа,пиша ти в една декемврийска нощ, скована от студ и постлана със сняг, в която напразно се опитвам да намеря забутаното си някъде коледно настроение. Още не съм украсила къщата и се чудя струва ли си да го правя. Е, може да мине и с едно по-обстойно почистване. Градът е пълен с елхи, облечени в гирлянди и лампички. Може пък да ми стига. Не съм купила подаръците, с които да зарадвам децата, родителите, приятелите си. Знам, че те са твърде малък и само материален израз на истинските неща, които искам те да изпитат в коледната нощ.  Но пък без него дали ще разберат какво съм искала да им кажа през цялата година? И изобщо нямам идея къде да празнувам твоето идване. Само че съм сигурна, че където и да бъда, ти ще ме намериш, ще ме докоснеш по твоя невидим и неповторим начин и ще ми простиш за всички волни и неволни прегрешения и ще ми дадеш дори незаслужен подарък. Защото те има и аз съм абсолютно сигурна в това.
Така че те чакам точно на Коледа, ти знаеш къде. Знаеш и какво да ми донесеш. А аз ще те почерпя с чашка кафе за отслабване от думи.
Чакам те с нетърпение

ила

За да достигне "ивицата от слънцето огряна" - за стихосбирката на Дьорд Петри на български език

В рамките на съпътстващата програма на 42 международен панаир на книгата Унгарския културен институт отваря вратите си за да представи една нова книга. Тази книга трябва да тръгне оттук, макар, че вече месец от издаването и е минал и може да се намери в по-добрите книжарници. Става дума за избраните стихове на Дьорд Петри, събрани в „ивицата от слънцето огряна” на издателство Ерго.

За Дьорд Петри у нас се знае достатъчно малко. Само това, че е унгарски поет дисидент. Дори се пропуска участието му в политиката след падането на стената. А стиховете му са познати на малцина, които са се докосвали до тях и то предимно в оригинал или други преводи. Малкото публикувано на български език не е излизало в книга.

Директорът на Унгарския културен институт Тодор Дончев е щастлив да домакинства събитието, да открие и представи участниците. Той разказва свои спомени за поета и разкрива „българската връзка”, а именно образованието на първата му съпруга Ева Варшани, получено в София.

„За да достигна ивицата от слънцето огряна” започва да разказва с топлия си тембър актьорът Тодор Димитров без повече предисловия и буквално ни потапя в един различен свят. Свят, който можеш да видиш или да преживееш само ако имаш особен талант, който не е даден всекиму. А Дьорд Петри има много от него – таланта да живее и говори искрено и свободно, да назовава нещата със собствените им имена и от това да създава поезия. И не е случайно, че едва сега отваряме очите си за него – ние сме по-тихи, по-притворни… Не бих искала в точно този текст да навлизам в подобни отклонения и размишления, но ми е трудно да избягам от това.

За работата по книгата говори Мартин Христов. Ролята му на преводач и издател го прави пристрастен. Но за Петри не може да се говори по друг начин. В съставителсвото взима участие и Моника Мещерхази. Включва стихотворения, писани от 1966 до 2000, публикувани в десет стихосбирки, както и такива непубликувани приживе. А оформлението е дело на няколко души. Стихосбирката е илюстрирана с рисунки на Александър Байтошев, снимката на корицата е на Мария Чилф, а портретите на Дьорд Петри, с които отваряш и затваряш книгата са графиката на Андраш Форгач и фотографията на Ленке Силади. Цялостното оформление е дело на Иво Рафаилов.

Всъщност пред нас е една книга, която тепърва предстои да оценим и обговорим. В тази поезия ще се гмурваме изведнъж. Тези стихове ще препрочитаме и за това книжното и тяло е така важно за да ни провокира.

А вечерта на представянето за книгата и срещата си с нея говорят Силвия Чолева и Йордан Ефтимов. Като съвестен репортер си водя бележки и съм в състояние да цитирам част от думите им. Но ми е по-важно друго: да предам отношението, възхищението от поета и от начина по който преводач и съставител са го представили. Усещам някакво притеснение от това, че не са го чели на унгарски. И затова ще разказвам почти отзад напред. Последното  и най-важното за двамата като литературни критици е, че Дьорд Петри трябва да се чете от младите хора, особено от младите, които опитват да пишат поезия. Защото това е поет със свободен дух и искрен изказ. Защото на него му е тясно пространството, в което живее и винаги нещо не му достига. Тук вероятно трябва да отворя голяма скоба и да обясня понятието „пространство” в исторически, литературен, политически, философски и незнайно още какъв план. Защото поетът и човекът Дьорд Петри е разкъсван от своите бесове, за които съвсем малко открехват вратичка Мартин Христов и Силвия Чолева. Защото той е от онези усъмнени в специфичната си природа човеци, както казва Йордан Ефтимов, които искат повече от всичко, търсят свободата в безкрайните и измерения и това ги кара да казват болезнени истини и въпреки това да се захващат с неприсъщи и смазващи дейности, като съвременната им политика.

Логично е да се търсят паралели, но има поети, които трудно се поместват в сравнения. Споменават се Константин Павлов и Чарлз Буковски. Споменава се Чоран. Но Йордан Ефтимов е прав, че подобни сравнения поставят някого като първообраз, а нещата са различни. Той говори за политическата дейност на Петри, за Христо Фотев (от представянето на книга на когото идва), за личните си спомени, за младите поети, които сякаш живеят и опоетизират днес у нас един минимизиран свят. И това не е защото не може да говори подредено и научно, а защото сам признава, че Петри го предизвиква. Петри ни кара да мислим.

Тази вечер тук е Андраш Петьоц – поет и писател, чийто роман също е представен на панаира в НДК. Той лично се е познавал с Дьорд Петри и дори има стихосбирка, с препращащо към него заглавие. Разказва как като младеж и студент просто го е боготворял, как са предавали стиховете му от уста на уста.

Стихове, разменени мисли. Книги. Премиера като всяка друга. Но и твърде различна, защото на четящите и пишещи поезия е нужна свобода, и може би неовладени бесове, каквито Дьорд Петри е притежавал и в излишък.

Усмивка за запазване или Пътят,който ни връща

„И докато изрича истини, без голяма надежда,

но и без страх, че няма кой да го чуе,

думите му не са обикновени.”

Палми Ранчев

„+това” е пространство за срещи, събития и изложби с кухня, бар и магазин. Втората половина на ноември тук е особено усмихнато. Освен усмивката на създателя, инициатора, домакина Йоана Велева, от стените ни посрещат още усмихнати лица. Защото от 13 до 30 ноември тук гостува фотоизложбата „Усмивката“. Скоро ще може да се види и в НДК по време на Софийския международен панаир на книгата. В нея Владислав Христов представя портретите на 25 писатели от 19 страни, посетили през последната година България. Изложбата е част от второто издание на Софийския международен литературен фестивал. Тук са  портрети на: Адам Михник (Полша), Олга Токарчук (Полша), Рафал Вояшински (Полша), Мартин Ришави (Чехия), Радка Денемаркова (Чехия), Маркета Хейкалова (Чехия), Владимир Арсениевич (Сърбия), Михайло Пантич (Сърбия), Анте Томич (Хърватия), Иван Херцег (Хърватия), Гоце Смилевски (Македония), Ненад Великович (Босна и Херцеговина), Алеш Дебеляк (Словения), Габор Дюкич (Унгария), Дан Лунгу (Румъния), Димитрис Нолас (Гърция), Ахмед Юмит (Турция), Санаа Шаалан (Йордания), Паринуш Сании (Иран), Наталия Соколовская, (Русия), Леонардо Падура (Куба), Муцуо Такахаши (Япония), Мо Йен (Китай), Майкъл Ондатджи (Канада), Ларш Собю Кристенсен (Норвегия).

„Усмивката – това, което все по-често губим в ежедневието си; това, за което все по-рядко се сещаме. … има моменти, които като светъл лъч разсейват сивотата, и едни от тях са срещите с важните за нас творци. Тези, които чрез произведенията си ни дават сили да продължаваме напред, понякога ни разплакват, друг път ни карат да се усмихваме. И ако успеем да задържим по-дълго тази усмивка, значи срещите ни с тях са си заслужавали”, споделя Владислав Христов.

Н а 28 ноември от 19:00 часа точно тук, се провежда и представянето на поетичната книга на Владислав Христов "Германии". За да говорят за книгата тук са Силвия Чолева и Илко Димитров, а стиховете чете актьора Милен Димитров.

Един от специалните гости на вечерта е поетът Иван Теофилов, чиито думи са изписани на корицата: „„Германии“ на Владислав Христов е забележително четиво. Този настръхнал монтаж от експресивни фрагменти разкрива един от най-тежките проблеми на днешното ни българско битие – емиграцията. В никои други подобни четива не ме е засягала така остро емигрантската тема, както в тази лапидарно изразена драма. Необикновената напрегнатост и наситеност на тази поезия, нейният размах и дълбочина поставят „Германии“ сред най-значителните творби на съвременната ни лирика.”

Владислав Христов е от поетите, които ти стават приятели и събеседници едва ли не от първия прочит. А когато го познаваш и лично, той е просто Влади. Малко след събитието, виждайки снимката на която получавам личен автограф, млада приятелка ме пита дали е известен. И това ме кара да се замисля доколко известни всъщност са днес творците ни. Затова преди да продължа с усмивките от вечерта си позволявам кратко представяне.

Владислав Христов е роден през 1976 г. в гр. Шумен. Живее и работи като журналист и фотограф в София. Има многобройни публикации в периодичния литературен печат: "Granta", "Литературен вестник", "Съвременник", "Страница" и др. Издадени книги: "Снимки на деца" (кратки прози, 2010), "Енсо" (поезия, 2012, номинирана за наградата "Иван Николов"), "Фи" (поезия, 2013), "Германии" (поезия, 2014). Член e на международната организация "The Haiku Foundation". Носител е на първи награди от конкурсите: за кратка проза на LiterNet & eRunsMagazine (2007), националният конкурс за хайку (2010) и международният конкурс "Cherry blossom" (2011). Три поредни години е в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа.

Негови хайку са публикувани в изданията на Американската хайку асоциация "Frogpond", Световния хайку клуб "World Haiku Review" и мн. др., част са от международни антологии и сборници. Текстовете му са превеждани на английски, немски, френски, холандски, испански, италиански, японски, руски, хърватски, арабски, иврит, турски, чешки, полски и унгарски език. Организатор е на множество инициативи, свързани с популяризирането на хайку в България.

Но да се върна в „+ това”. То се пълни бързо и почти не побира желаещите да присъстват. Най-нетърпеливите извиват опашка за да вземат автограф. Естествено събитието закъснява, но никой не забелязва това. Светло топло и усмихнато е. Усмихнати са хората, усмихнати са и свидетелите от стените.

Издателят Мартин Христов открива. Поздравява дошлите, представя съвсем кратко Владислав Христов и показва масата с неговата книжна продукция. Припомня за четенето му в Созопол на първи септември тази година, когато със стихосбирките „Енсо” и „Фи” е бил представен като поет, фотограф и притежател на други заложби. Разкрива, че „Германии” в известен смисъл дописва кръга на една посока на творчески търсения и завършва един поетичен цикъл. Дори се опитва да събере мисълта си в едно чудовищно дълго и софистицирано изречение, което е много точно и някак по мярка приляга на Влади: „Прецизното фотографско око на Владислав Христов, което през окуляра на далекоизточния философски минимализъм съзерцава, назовава, разтълкува западните стереотипи, и чрез тях пренаписва стереотипите на родния бит.” Силвия Чолева вметва възхитено, че това трябва да го има на гърба на следващото издание на Германии.

Пръв за книгата говори Илко Димитров. Той отсича: „ Влади не приказва – казва” и акцентира на това, че пред нас е поет, отговорен към думите, който ни предлага книга за вътрешната емиграция, в която показва света на всеки един жив. Това е дълбока и силна книга. И за да не е голословен чете:

хванах трамвай в грешна посока

след няколко спирки

се озовах на едно поле извън града

пеперудите танцуваха по двойки

вятърът поклащаше дивите цветя

тогава си зададох въпроса

коя посока всъщност е вярната

Време е за стихове. Актьорът Милен Димитров прави предварителната уговорка, че няма как да се избере затова „ отварям четем, ако някой има любимо…” Чуват се възгласи: „на 77 страница”. Той се съобразява с желанието, а там е:

иска ми се

в черната кутия на самолета

освен писъци и молитви

да има поне един стих

чете го и продължава както е обещал, прочита няколко неща, които някак не ни стигат. Защото се пренасяме в един твърде интимен свят от който не ни се излиза. И макар четенето на поезия да е самотно занимание, точно тази вечер ми се слуша този глас, който някак познава, разбира и превежда тези стихове по особен начин.

Силвия Чолева признава, че макар да е мислела да говори, вълнението от вечмчерта и дъбочината на поезията на Влади я карат да прочете предварително подготвен текст. В него тя прави внимателен анализ на „Германии”. Не може да подмине темата за емигрантството като своеобразен катарзис, но рискуваме да опростим смисъла и ако спрем в разбирането си до тук. Защото тази поезия е сетивна картина  на света. Отваря врата и  към разбирането на темата за любовта, в търсенето на мястото на любовта - появяват се една орхидея в началото, която увяхва, двойка пеперуди, двойка старци  - иначе казано любов няма. Особена е ролята на

рамкирането – тръгване и пристигане на едно и също летище като  първото (тръгването) е белязано от страх и надежда после при пристигането е останал само страх. З а да илюстрира чете мотото:

-          Какво сънуват скитниците, мамо?

Дали сънуват път или пък къща?

-          Сънуват пътя, който винаги ги връща.

Людмил Станев

И завършва с ключовите думи рисуващи Владислав Христов днес с „Германии”, а те са: майсторство дълбочина зрелост и цялостност.

Време е самият Владислав Христов да каже няколко думи. С неподправената си усмивка той започва с многократно Благодаря. Благодари на Марти – издател и приятел, иначе казано на Мартин Христов и издателство „Ерго”, на „Помощ за книгата”, която даде рамо, на Силвия и Илко, които  и тази вечер са до него. Благодари за тази голяма среща в живота му – с поета Иван Теофилов, на Иво Рафаилов, който направи тази страхотна корица. Готов е да продължи да повтаря „Благодаря”, но Силвия Чолева го прекъсва с шега, молейки го са каже и женско име, освен нейното. Влади умело се измъква и разказва за притесненията по правенето на книгата, за това, че в първите бройки има сгрешена страница и някои сдобили се с нея на предишната представяне в Търново може да се окажат притежатели на ценен библиографски екземпляр, но сега – книгата ремонтирана, вече е тук. Отбелязва и важността на датата с годишнината от смъртта на Георги Рупчев  и моли Милен да прочете един него текст. Не случайно е подбрано стихотворението „Голямата земя”

 
до която едвам се добрахме. 
Още щом стъпихме там, хоризонтът изчезна. 

…

Мартин Христов отбелязва, че  който се е сдобил с екземпляр от първия тираж има нещо много ценно. Благодари на всички, сред които съзира по-голямата част от цвета на българското писателско съсловие, без да  изброява, защото са много, а и някои се крият между колоните. Приканва Влади и сам да прочете нещо. Избрал е:

един ден

ще се върна

да видя какво се е променило

в това малко площадче

или то ще се върне

да види какво се е променило в мен

Време е за автографи. Опитвам се да взема последния за вечерта, но колкото и да изчаквам, все се появява още някой, който се е сдобил със стихосбирка и застава пред Влади. Все едно, важно е посланието – под усмихнатите лица от изложбата поетът ми пише „ От Влади не губи усмивката си!”. И знам,че 28 ноември ще е паметна дата в съзнанието ми и ще извиква усмивка, когато тъгата от добрата поезия ме връща към себе си и към стиховете за завръщането…

КрисЕнчев - поет, философ, бижутер...

"Очакваното неочаквано (логии)" е някак неочаквано на мястото си точно тук и посреща гостите си, за да ги изненада както с търсенето и завоалирането на смислите, така и с чудесното си оформление и гостоприемното си представяне.
За представянето повече в
 http://www.urban-mag.com/bg/%D0%9A%D1%80%D0%B8%D1%81+%D0%95%D0%BD%D1%87%D0%B5%D0%B2+%D0%B2+%D0%B0%D0%BC%D0%BF%D0%BB%D0%BE%D0%B0+%D0%BD%D0%B0+%D0%BF%D0%BE%D0%B5%D1%82+%D1%81+%D0%B4%D0%B5%D0%B1%D1%8E%D1%82%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0+%D1%81%D0%B8+%D1%81%D1%82%D0%B8%D1%85%D0%BE%D1%81%D0%B1%D0%B8%D1%80%D0%BA%D0%B0+/7213

ВЛАДИМИР МОРЗОХАНОВ: „СЛОВОТО Е ОСМИСЛЯНЕ НА СЕБЕ СИ И СВЕТА“

Унгарският културен институт за пореден път отваря вратите си да посрещне многобройни почитатели на поезията. На 26 ноември издателство Ерго представя стихосбирката на Владимир Морзоханов "Дървото на достъпните за мен удоволствия".

Традиционно встъпителни думи, поздрави и благодарности към уважилите събитието отправя издателят Мартин Христов. Стихове чете актьорът Тодор Димитров. А Йордан Ефтимов "влиза в ролята на класически критик", за да представи една различна, очарователна и навременна книга. Защото познаваме Морзоханов като художник и преводач, но срещата ни с поета е първа - това е първата му авторска книга. И тя е наситена с интересна образност, тя е полемична и иронична, едновременно консервативна и новаторска с това, което знае и онова, което казва.

Йордан Ефтимов обръща внимание на "другия контекст", който създават "бележките". Нещо, което при четенето на поезия винаги може да бъде подминато. Но тук вероятно не бива. Нарича Владимир Морзоханов "културен самотник" и опитва да изследва кривата на взаимоотношенията му с културни икони, създатели и знакови за цивилизацията ни. Тук авторът се вмъква, че всъщност са му били събеседници. А за да илюстрира казаното по отношение на бележките Мартин Христов чете една – тази за стихотворението "Между Сцили и Харибди".  

Представяне на книгата на Владимир Морзоханов © Илияна Делева

След прекъсване от подбрани стихове, разбиращо прочетени от Тодор Димитров, е време да чуем самия автор. Въпросът на издателя за прехода му към художествено слово го кара да сподели: "Вероятно постепенно и естествено, до известна степен и принудително". Разказва за това как дълго е чакал да се появи добър превод на Арсений Тарковски. Не дочакал и се заел да го направи сам и през 2010 се появява книгата "Смоосъзнаваща душа". Добре свършената работа го тласка напред в преводаческото дело и 2 години по-късно вече е факт и "Осип Манделщам. Небехранилище", удостоена с почетна диплома от АСКИ на Международния панаир на книгата в Москва през 2014 г. Така се стига до неговите стихове, които сякаш дорисуват картините му. "Словото за мен не е нито инертен материал, с който да запълвам страниците, нито средство за манипулация, нито начин да удовлетворя тщеславието си или арогантността си, не е параван за прагматични цели, или поле за дебилни забавления, не е и някаква мистична самостоятелна субстанция, съществуваща по свои закони, напълно вън от реалността. Словото е смисъл (и е добре той да е истинен), търсене на смисъл, изграждане на смисъл, осмисляне на себе си и света". Ето за това, макар литературната ситуация днес да се диктува от други стихосбирката, тази, която се представя днес е важна именно с това, че е различна и единствена.

Следват въпроси и констатации от залата. Петко Неделков иска да се увери дали Морзоханов е обикнал поезията дотолкова, че да не се страхува от критика. Камен Костов намира в многоточията, с които често завършват стиховете, "покана за танц", отворена врата за диалог.

Следват минути за автографи. Донесените книги не достигат, а картичките с репродукции на картини и стихове на гърба са истинска радост за посетителите.