По женски

Тази нощ сънувах приятелка ,която за пореден път не съм виждала от сума време. Близка и добра приятелка. Дали не, защото я видях? Или дамата вляво, онази правостоящата, с късата коса и очилата (какъв индивидуализиран портрет, а) така напомняше снощи за нея? От метрото до вкъщи държах телефона си, а указателят му бе отворен на номера и. Бореха се у мен „късно е, не притеснявай човека”, „когато се сетиш за някого – обади му се веднага”, „ако е била тя, защо не се потърсихте в тълпата”, „глупости – тя също щеше да те познае, пък и какво ще и кажеш – привидя ми се ти и реших да ти звънна”.

А как започна всичко? Ето така: на този ден в София имаше поне три представяния на книги, четири поетични четения, седем изложби и откриването на Софийски литературен фестивал. Трябваше да избирам. Може би по важност. Може би трябваше да се допитам до редактора си в списанието кое е най-атрактивно, макар, че обикновено ме оставя сама да избирам и обикновено не греша в избора си. Ако се окаже, че съм сгрешила, или съм попаднала не съвсем на място, то и репортажа се закучва. Има и друг фактор – географският и времевият – понякога събитията започват толкова рано, а понякога толкова късно… Пък и обичам местата в близост до метро – в момента най-читавия транспорт, за който си имам и карта. Оказах се там, за където настоя друга приятелка, а и след дългия, уморителен работен ден, не знам колко адекватна за репортерстване можех да бъда. (поне два репортажа не се случиха, защото умората победи, макар да си заслужаваха самите събития – срещата със Златко Ангелов на издателство Ерго и представянето на книгата на Радко Стоянчов от Босилеград „Докога?”. Общото ли? – Много, ама трудно доловимо, някога може и да го разкажа.)

И така попадам в галерия Credo Bonum Gallery. (Дразнещо име на латиница. На всичкото отгоре адресът е на Славянска пък се влиза откъм Бенковска) Вътре е светло като в галерия. Вече е пълно. А има достатъчно време до началото. Мария Донева посреща с огромна усмивка познатите и непознатите си гости. Пълно е с жени. И тук там мъже, няколко деца. Случаят ме настанява досъм Недялко Йорданов. Дамите до мен, които ме обграждат са очарователни и потенциални героини на някой мой разказ-приказка, вероятно по отделно. Едната е руса, другата чернокоса. Русата е с права коса, а чернокосата къдрава. С едната сме дошли заедно и имаме да си кажем хиляда неща, другата виждам за първи път и така и не се запознаваме. Когато разказвам приказка и си мисля за нея със сигурност ще си измисля всичко (за близката ми ще измисля около деветдесет процента, но то така стават приказките и разказите обикновено).

Изобщо не се разтакавам. Просто тези наблюдения са около половин час преди началото, не защото съм подранила, а защото началото закъснява. Междувременно някои си тръгват след като са поздравили автора и отиват на друго място. Вечерта от фейсбук разбирам кой къде е отишъл. Снощи сякаш малко завидях, че не тръгнах и аз, но тази сутрин, след като насън си говорих с Руми кучето, взе, че ми мина.

После Мария Донева взе микрофона. Разказва и рецитира, рецитира и разказва. По някое време реши, че микрофона и пречи, а акустиката е добра и продължи на собствен глас. Отново рецитира и разказва, разказва и рецитира. Гледах нещо като моноспектакъл, който показва живота, такъв какъвто е. Е, той рядко е в рими, но това си е умение  да го изкажеш така. Нежен, силен, но във високия регистър гласа на актрисата пред нас е подходящ за куклен театър. И вероятно това плюс още хиляда неща я кара да шие кукли. Кукли, които излъчват доброта.

Аз трябва да съм сбъркана – до мен хората се смеят, плачат, а аз стоя някак твърде спокойна, някак неподала се на общата еуфория и не мога да разбера защо. Когато по-късно сама чета на глас някои от нещата май го разбирам. „Толкова много нежност” (думите са на едната Весела до мен – бях с две дами с това име), май идва в повече. Аз съм някак по-сурова и във възприемането и в изразяването. От няколкото книги на масата искам истински една – тази за Зайците, недвусмислено писана за деца. Не си я взимам. Моите лични деца са пораснали. За внуци ми е рано. А първокласниците ми си имат родители. Да идат на коледния панаир на книгата и да им купят книги. Повече от играчките и лакомствата. Повече от дрехите, които и без друго бързо омаляват. Вземам една от по-старите стихосбирки. С надеждата там да си намеря „моето стихотворение”, защото всяка поетична книга крие в себе си поне едно такова. А новата – първо като най-нова мога да си намеря по-лесно, второ тя е с избрани от старите, но както самата Мария каза важно е да се знае кой и как ги е избрал и трето най-важно – Весетата си я взеха. Що пък да не си ги менкаме.

Заставам на опашката за автограф.  Какво ли може да ти напише един фейсбук-приятел, с когото практически почти не общуваш? Докато ми идва реда на масата е останал розов Снежко с мишка на крачола. Мой е. За моментите, в които ми е лигаво и ми се гушка и искам да съм малка, по-малка не само от децата си, не само от учениците си, а и от куклата – чудната парцалена кукла, която всъщност вече знам кога и на кого ще подаря. Преди тръгване моята кукла и куклата за дъщерята на едната Весела се запознават, сбиват се като момченцата преди да станат първи приятели, прегръщат се, а Русин им прави снимка за спомен.

До метрото отново си говорим за нашите си ежедневни неща. А после оставам с мисълта „беше ли Руми в галерията?”. Така се роди този не точно журналистически, не точно репортажен текст. Вероятно този тип поезия ражда такива мисли. Не знам дали има женско писане. Но снощи усетих женско присъствие. Ако случайно и аз съм ви се видяла малко по-жена – от Мария ще да е. Мария, която рисува цветя в автографите.