Я, какви истории!

Истории от пъпа на света, получени на пъпа на Варна и прочетени по пътя, на плажа и в хотелите, докато книгата лежи на собствения ми пъп. Това би било шеговитото дълго подзаглавие на това ревю, ако книгата не беше все пак адресирана към детската аудитория. Но пък изкушението да се шегуваш е толкова голямо. Защото книгата е много недетска и шеговита, както биха казали някои. Всъщност добрата литература за деца е недетска. Такава е и книгата на Елена Владова. В нея историите са разказани толкова добре, че стават и за малки и за големи.

Ще питате ли вече ама какъв пъп на света, какви истории и изобщо за какво става въпрос?

Пъпа на света е мястото, където са създадени всички истории. Трябва да можеш да достигнеш до там и да разбираш тамошния език за да влезеш в която и да е история, да я разбереш и да я разкажеш. Дванадесет истории, преглед на печата и интервю с единствения преводач, който владее този тайнствен език – това е структурата на книгата. А историите са едновременно познати и непознати. Позовават се на исторически и културни текстове, но ги довършват, доразказват, дообмислят. И всичко това с такова тънко чувство за хумор, с толкова уважение към потенциалния читател. Елена Владова не подценява детето, което ще посегне към книгата ѝ. Тя пише с уважение, сякаш разговаря с равен.
Така че „Истории от пъпа на света” остава в моята библиотека за третокласници (макар че книгата определено е и за по-големи) и влиза в „незадължителния” списък за ваканционно четене.

Защо да прочетем "Абсент"

ОПС! Общество на писателите странници…Сякаш има писател, който не е странен по своему… Но това е 

книга именно на ОПСтесвото. Заглавието и „Абсент” е игра на думи. Има се предвид и напитката, която 

често се асоциира с френските артисти и писатели от края на XIX и началото на XX век, която поне според 

легендите притежава психотропно действие и е наричана питие на дявола. Но и от френски 

прилагателното absent/е, т.е отсъстващ/а. Да, това е книга на отсъстващи от голямата литературна сцена 

писатели – дали поради младост, скромност или непригодност – писатели, за които не се говори в 

новините. 

Седемнадесет автори, най-младите от които седемнадесетгодишни. Само трима от тях мъже. Алманах, в който авторите не са подредени по азбучен или друг някакъв ред, а произведенията им се преливат от разказ в стихове, от есе във фрагменти. Редколегия, която прави съставителството и поема организацията по производството и разпространението на крайния продукт – книгата. Група от нахъсани и ентусиазирани млади хора, решени да излязат на светло и да заявят своята творческа позиция. Заедно с тях две-три имена на автори в по-сериозна (с намигане) възраст, които не се свенят да признаят, че това, което пишат са упражнения със словото. И дори едно известно име, на автор толкова екстраординарен, че никне като бурен и това ни най-малко не нарушава имиджа му.

Точно толкова разнообразни са и засегнатите теми. От личните търсения, любовното чувство през социалните проблеми до философския въпрос за съществуването.

Книгата започва и завършва с разказ. „Леля Мария” на Велина Минкова дава летящ старт на четенето. Финалът е закован от „Бормашината” на Ася Радева. Тук е доста любопитният и обещаващ интересно развитие на автора разказ „Ахил” на Рил Гергичанова. Бояна Несторова и Денис Олегов впечатляват с предложените есета. Стиховете са доста лични, но впечатляват изборите на Кристина Янкулова и Манол Глишев.

Една книга, която разчита предимно на разнообразието, на нетрадиционността и на играта – характерни за младостта и младежкия дух.

Разходка

На П.

Несебър. Не е място за плаж. По-скоро за общение с морето.

Самата аз съм се изтегнала върху един по-голям камък. Опънала съм се като току-що излязла от дупката си змия и поемам топлината му. Гледам нагоре. Очите ми попиват синьото на небето. Сигурно затова са сини – много небе съм гледала.

След известно време сядам за да огледам и в другите посоки. Гледам напред. Слънцето се разбива в морето и се отразява във всяка малка капчица. Така хиляди малки слънца блестят и сякаш пишат приказка от светлина.

На съседен вълнолом морето се закача с камъните. Приисква ми  да съм точно там. Вълните тичат и се надигат леко сякаш да погалят камъните от първата линия. Те не отвръщат. Следващият порив е по-силен. Като че водата се опитва да погъделичка тези същите само понамокрени стражи. Не помръдват. И вълните стават по-големи. Морето се ядосва. Ласката се превръща в нещо друго. Сякаш водата протяга юмручета и ги забива в каменния корем. Накрая, напълно обезсилена, започва да приижда и обгръща всичко в пяна като надигащ се каймак.

Навътре се вижда корабче. Мачтите му са щръкнали като кибритени клечки върху конструкции от тапи и пластилин. Сигурно защото съм достатъчно далече. Или защото е лято и морето вече ме опитомява и ми позволява да си играя с него, да го разбирам и от закачливо веселата му страна.

Вятърът гали кожата ми . Осолява я. Дори да не докосна водата вече е все едно, че съм била вътре – влажна и солена е на допир, на усет, на вкус. Едва на следващата сутрин в огледалото разбирам откъде е това усещане. Устните ми са изгорели и пропили толкова сол, че са подпухнали. Имат вида на устни които са целували дълго и ненаситно. А всъщност може точно това да сме правили с вятъра…

Спомням си за моя извънземен приятел – рижавия плъх-мутант. Няма да го видя. Всичко е променено. А и колко ли живеят плъховете?

На няколко пъти хващам телефона. Ще се обадя. Но не – този шум не може да се слуша по телефон. Тези звуци не могат да се възприемат заедно. Нужно е да си сам . Морето е ревниво. Пък и страх - а ако не вдигне… ако се повтори онова… ако…

Обръщам очи към плажа – не разбирам какво правят тези хора. Те постоянно нещо бърборят. Вдигат шум. Влезли са във водата и тя се е размътила край краката им. Толкова са много, че заливчето прилича на плитка чиния пълна със супа топчета. Налягали са върху намятани по пясъка шарени кърпи. Развалят колорита като налагат свои си кичозни правила. Ядат някаква странна и вредна храна. Пушат. И нито един не си събра фасовете и не стана да си изхвърли в кош за боклук. На другата сутрин сигурно ще мърморят, че плажът е мръсен.

Поглеждам отново в другата посока. Не само мен привлича съседният вълнолом. Някакъв мъж се е заиграл с камъчета. Рови в плитчината за да търси животинки. Или други морски съкровища.

Ставам. Тръгвам по крайбрежната алея. Оглеждам камъните. Търся следи от интересен живот. Морето е с мен.