РАЗВЪЛНУВАНО, НЕСПОКОЙНО, ЗАЩОТО ТАКА СЕ ОБИЧА ИЛИ ЗА ФЕСТИВАЛА „АДЖИТАТО“

Agitato - в музиката: развълнувано, неспокойно. И да, има вълнение и безпокойство в "Перото", но от онези вълнение и безпокойство, които са позитивни, които са, защото нещо предстои. Заедно с това се усеща увереност и спокойствие от добре свършена работа. Такива са групата млади хора, които са ни събрали тук.

Още: http://www.urban-mag.com/bg/%D0%A0%D0%B0%D0%B7%D0%B2%D1%8A%D0%BB%D0%BD%D1%83%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%BE%2C+%D0%BD%D0%B5%D1%81%D0%BF%D0%BE%D0%BA%D0%BE%D0%B9%D0%BD%D0%BE%2C+%D0%B7%D0%B0%D1%89%D0%BE%D1%82%D0%BE+%D1%82%D0%B0%D0%BA%D0%B0+%D1%81%D0%B5+%D0%BE%D0%B1%D0%B8%D1%87%D0%B0+%D0%B8%D0%BB%D0%B8+%D0%B7%D0%B0+%D1%84%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%B2%D0%B0%D0%BB%D0%B0+%E2%80%9E%D0%90%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%BE%E2%80%9C/9438

Две пиеси в една книга

Защо именно Силвия Плат? Защо именно Ан Секстън? Може би това е въпросът, който вълнува посетителите на премиерата на книгата с двете пиеси, публикувана от издателство "Скалино", след като изданието е спечелило конкурс в Министерство на културата.
Още за книгата в Градското списание
http://www.urban-mag.com/bg/%D0%94%D0%B2%D0%B5+%D0%BF%D0%B8%D0%B5%D1%81%D0%B8+%D0%B2+%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B0+%D0%BA%D0%BD%D0%B8%D0%B3%D0%B0/9356

„МЪЛЧАНИЯ ОТ НАДЕЖДА“ ОТ НАДЕЖДА ИСКРОВА

Още една публикация за премиера на книга, защото поезията си струва всяка непоетична дума за нея.
http://urban-mag.com/bg/%E2%80%9E%D0%9C%D1%8A%D0%BB%D1%87%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F+%D0%BE%D1%82+%D0%9D%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%B6%D0%B4%D0%B0%E2%80%9C+%D0%BE%D1%82+%D0%9D%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%B6%D0%B4%D0%B0+%D0%98%D1%81%D0%BA%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B0/9022

ЗА НАДЕЖДАТА И ЛИТЕРАТУРАТА

Студено е. Много е студено. Дори и вътре в книжарница "Хеликон". Но импровизираната зала се пълни - с приятели, почитатели, читатели. Защото се представя тънкият сборник с разкази на Деян Енев "Гризли".

Така започва материалът от месец януари, посветен на премиерата. Ако още не сте виждали тази книга - прочетете за представянето тук 
( http://www.urban-mag.com/bg/%D0%97%D0%B0+%D0%BD%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%B6%D0%B4%D0%B0%D1%82%D0%B0+%D0%B8+%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%B0+-+%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D0%B5%D1%80%D0%B0+%D0%BD%D0%B0+%E2%80%9E%D0%93%D1%80%D0%B8%D0%B7%D0%BB%D0%B8%E2%80%9C+%D0%BE%D1%82+%D0%94%D0%B5%D1%8F%D0%BD+%D0%95%D0%BD%D0%B5%D0%B2/8725) 
и обезателно си намерете самата книга

Домашни приключения

Тук ще се срещнат два текста – единият е репортажен, той ще разказва какво се случва в една класна стая, където са събрани за през лятото няколко дечица от различни възрасти, а другият ще предяви претенцията за критически поглед.

В класната стая. Оставям книгата на видимо място. Един юнак от предучилищната започва да срича заглавието „Дре-бо-съ…”. Прекъсвам го „Я, погледни по-добре, какво всъщност пише.” Детето се връща „До-бро-съ-ци-те” . „Браво! Нали видя, че думичката е друга”. После започваме да се питаме – а защо са добросъци, те добри ли са, а като са „съци” дребни ли са като дребосъци или са само странни. Време е да разгърнем страниците, да разгледаме илюстрациите и да започнем да четем.

Всъщност вече съм прочела всички глави без да съм минала по всички възможни отклонения и ми е интересно какъв път биха избрали децата. Но първо решавам да ги насоча към задната корица, да разгледаме снимките на автора и художника. Интересът към прочитането на кратките данни за тях не е голям, но снимките са интересни, а въпросите още повече: „Ама те истинските ли са? А това ли са им децата? Ама наистина ли техните деца?” Все пак прочитаме и написаното. „Аз имам „Голямото приключение на малкото таласъмче” и съм я чел по много начини”, споделя един бъдещ четвъртокласник. Насочвам разговора към това какво е приказка-игра. Говорим си как ще станем нещо като съавтори, когато избираме пътя на героите, че е възможно да минем по много различни пътища, а понякога може и да се върнем назад или пък да се върнем на някоя глава, която вече сме чели.

Започваме. За около седмица минаваме по около шест маршрута на приключението. Прибираме се от игра и питам: задачки-закачки или добросъците. „Да четем” е отговорът. А в стаята вече се е появила и другата спомената книга.

И така „Добросъците” е третата книга приказка –игра, написана от Никола Райков. Какво я отличава, какво я приближава към предишните, а и към всичко друго, което децата четат.

Започнах с наблюденията си върху детското поведение, а не върху текста, защото ние възрастните сме склонни да теоретизираме по темата „четат ли децата”. И истината е, че децата всъщност четат. Важното е да има какво. Важното е да им показваме, че четенето е удоволствие и игра. И да не разчитаме, че интересът към четенето ще се породи от нищото. Той се поражда от нашия пример и от нашето възрастно съучастие. Никола Райков като автор го прави успешно и с тази книга, която има важната функция да е предназначена за игра и споделено четене. 

Доверете ни се – започва приказката.

Фотьойльонката Фифита, Електрушката Жужка и Прахоядът Смук-смук са нашите водачи през приключението. Те са главните герои. Трябва да избираме за първи път – за кого искаш да научиш повече и да поемем на път. Но, внимание – тук трябва и да запишеш две буквички. И това е част от приключението, защото при следващия избор ще запишеш още две и ще получиш дума, която ще насочи твоето пътуване. Така че на второ ниво на избор ти си стъпил на една от девет възможни посоки на развитие. И всички ще се срещнем в глава 19, която пък ни насочва към дните на седмицата. „Ако днес е понеделник, вторник… отиди на глава…и ако си написал… продължи от глава…за да попаднеш на глава…”. Включването на всички тези условия е важна стъпка: детето вече е пораснал читател и изборите му са ограничени от специални условия. Въпреки това те съвсем не са малко. Точно по 207 начина можеш да преминеш през приключението на добросъците, обитаващи дома. Тръгваш по един от три пътя за да стигнеш до един от осемнадесет възможни края, но можеш да минеш през двеста и седем пътеки. И това ако не е най-страхотната игра!

Кои са добросъците и какви са приключенията? Къде живеят, кое е тяхното вълшебно царство? Какво умеят да правят? Най-лесно е да приложа рекламния трик: разгърни страниците, разгледай илюстрациите на Мая Бочева, прочети текста на Никола Райков и ще разбереш. Но все пак ще разкрия малко. Защото искам да изтъкна достойнствата на това четиво. Добросъците са „чудовща, които не са чудовища. Със шест крака, хоботи и крила, но добри по душа”, научаваме при един възможен край в глава 56, когато старият електрул решава да свети само за добрите книжки. Добросъците живеят на тайни места у дома и са активни през нощта, т.е. когато децата заспят, а животът им е съвсем различен, макар и неотлъчно свързан с живота на Големите Човеци.

Както вече стана ясно, тези същества живеят у дома, а приключенията им се случват  в широките простори на Хола, Коридора, Спалнята, Детската стая, Кухнята, Банята и разбира се Тайния шкаф. Домът се превръща в място за приключения когато си малък и с широко отворени очи, когато искаш да научаваш нови неща и си открит за нови преживявания. Случките с героите водят до откриването на нови обитатели на това огромно пространство, до сблъсъци и преодолявания на различия, до избори, които ни учат на толерантност, на приятелство, на сговор. Особено ценни са съжденията на Жужка за живота, когато разбира, че не е чак толкова зле да спреш за малко да чертаеш собствените си планове или да изцапаш малко крилцата си, щом с това ще помогнеш на другите.

Някои от възможните краища разделят нашите герои, защото някой от тях е достигнал мечтите си. Други отварят вратичка към нови приключения, за които книжката не стига. Трети ни дават храна за размисъл за собствения ни голямочовешки живот.

Забавни случки, забавни и красиви илюстрации. Език, достъпен и дори напълно ежедневен. Което е съвсем нормално за такова четиво.

Връщам се към репортажната част за да добавя някои реакции на малчуганите: „Гледай, гледай! Космат крак” –  за илюстрацията към  глава 16 или „Ооо! Сватба!” - при глава 55; бурен смях при всяка проява на лакомия от страна на Смук-смук и когато светлината в дупето на елуктрушките запремигва.

И така: поучителна без да е дидактична, забавна и на места иронична, предизвикваща приключенския дух и провокираща към споделено четене, към забавна семейна игра: това са достойнствата на новата книга на Никола Райков и Мая Бочева. Споменавам художника като съавтор. Защото тук се получава така. Илюстрациите допълват, доразказват историята.

На мен ми хареса. На децата, с които я споделих – също. Опитайте и вие.

По пътя на отпадъците: Епизод пет (последен) - Боклук или отпадък?

И така – измина една работна седмица, в която всеки ден си говорехме за боклук. Говорехме си за отпадък. Едно и също ли са? И защо?

В речника откривам:

Значение на думата боклук

1.  Отпадъци, нечистотии; смет.  2. Бунище, сметище. 
3. Нещо, което е негодно или няма никаква ценност; което е загубило качествата си. 

Значение на думата отпадък

Ненужен остатък от нещо. 

Съществува Закон за управление на отпадъците. Закон за боклука – няма. Да цитирам малко:

Чл. 1. (1) Този закон регламентира мерките и контрола за защита на околната среда и човешкото здраве чрез предотвратяване или намаляване на вредното въздействие от образуването и управлението на отпадъците, както и чрез намаляване на цялостното въздействие от използването на ресурси и чрез повишаване ефективността на това използване.

Пропускам и се спирам на:

Чл. 6. (1) Компетентните органи по този закон и лицата, при чиято дейност се образуват и/или третират отпадъци, прилагат следния приоритетен ред (йерархия) при управлението на отпадъците: 1. предотвратяване на образуването им; 2. подготовка за повторна употреба; 3. рециклиране; 4. друго оползотворяване, например оползотворяване за получаване на енергия; 5. обезвреждане.

Достатъчно! Подчертаването е мое.

Ето какво казват децата в отговор на въпроса: Как разбирате думите боклук и отпадък? Едно и също ли е?

Боян на 7 г.

Разбирам нещо, и то е, че са различни. Боклука е отпадък, но не такъв, който може да се ползва.

Васко на 9 г.

Едното е чисто, другото е мръсно.

Теодора на 7 г.
Боклука слагаме в мръсната кофа, а отпадъците в цветните.

И така боклук или отпадък? Избираме сами.

По пътя на отпадъците: Епизод четири - Да се върнем в началото

И от къде се взе всичкия този боклук? Ами просто… пазаруваме. И всичко красиво и нужно, което си купуваме, някак естествено е опаковано. Опаковано толкова красиво, колкото и самото нещо, което желаем. Продукт – опаковка. И още една. Етикет. Отново опаковка. А ако нещото е подарък? Продължаваме да опаковаме. И още. Можем спокойно да опаковаме сами себе си.

Любима шега: за празник – носим кашон. В кашона кутия. В кутията – кутийка. В кутийката – кутийчица. И вътре – подаръчето.

Често: влизаме в супермаркет. Плодове и зеленчуци. Всеки вид в найлонова торбичка. Всичко избрано в още една. Продължаваме. Перилни препарати. Всеки си  е в своята картонена или пластмасова опаковка. Да не пропусне от някъде – слагаме го в найлонова торбичка. Всичко избрано – в още една. Млечни и месни произведения – историята се повтаря: торбичка в торбичка в торбичка. И накрая всичко напазарувано отново слагаме в пластмасова торба.

А помните ли за колко време се разлагаше този отпадък? А помните ли, че замърсеният отпадък не се рециклира, а почистването на тези торбички е трудно? Всъщност тези торбички дори са от материал, който не подлежи на рециклиране.Ами сега?! Пак ли ще загъвате едно в друго до припадък? Случвало ми се е да откажа торбичка в ролята си на потребител. „Ама защо? Та тя е безплатна!” – насърчава ме продавачът. Аз просто не искам да правя боклук.

И хайде да броим опаковките – каквото и да си купим днес е опаковано фабрично. После го опаковат в магазина. После го носим в торбичка. А защо не се снабдим с чанта, кошница или каквото и да е за многократна употреба? По възможност от материал, взет от природата и способен да се върне в нея, разлагайки се като подхрани, вместо да замърси почвата.

Да се върнем в началото – пазаруваме. А още по-преди: произвеждаме, продаваме. И опаковаме, опаковаме, опаковаме. 

Отдавна ни е време да се огледаме в и около ебе си. Да кажем Стоп! на алчността и консуматорството. Да започнем да живеем, както са живели предците ни – малко поне, по-природосъобразно. Да се радваме на важните неща, а не на лъскавите опаковки, които рано или късно се превръщат в боклук.

По пътя на отпадъците: Епизод три - На живо от мястото за сепариране

Блогърската ни разходка минава през гара Искър и село Равно поле. Там са разположени системите за сепариране на Екопак.

Хартията се разделя от пластмасата. Самата хартия се разделя по видове, отстранява се замърсената. Пресова се и закарва до рециклиращото предприятие.

Пластмасата се дели на видове и цветове. Чак тогава се раздробява за пренасяне.

Това е работа – тежка и мръсна. Въпреки усилията да бъде облекчена. За да не се зарием в собствените си отпадъци, хора се трудят и правят така, че поне част от изхвърленото да се оползотвори отново.

Композитните опаковки се балират и се закарват в далечна Полша, тъй като у нас няма рециклиращо предприятие, което притежава система за разделяне на металния от картонения пласт.

Стъклото също се дели по вид и цвят. Интересно е да знаем, че някои стъклени опаковки могат да се използват от производителите по 7-8 пъти и тогава да се предадат за отпадък и рециклиране. Такива са бутилките за бира и някои за минерална вода. Други бутилки и буркани се използват еднократно и затова не се изкупуват от търговците обратно. Такива са бутилките от за вино и зехтин. Те се използват само веднъж, но стъклото им се рециклира.

Всъщност цикълът употреба – рециклиране употреба на стъклото е практически безкраен. Ако част от отпадъка е негоден да се ползва за едно, то той се ползва за друго. Но в масата, приготвена за рециклиране не бива да има примес. На тон стъкло се допускат не повече от три килограма органичен отпадък (хартия или пластмаса)и не повече от 25 грама камъни или керамични отломки. 

За това сепариращата система е снабдена с магнити, които да отделят метала, а оптичен сепаратор отделя всичко нестъклено и дори дели стъклото по цвят. Днес такъв в с.Равно поле има само един, но скоро ще заработят още два оптични сепаратора.

 

По пътя на отпадъците: Епизод две - Има смисъл

Често си мислим, че разделното събиране на отпадъци е лицемерие. Вярваме, че ние спазваме реда на цветните кофи, а после след нас някой го нарушава. И понякога имаме право. Но в повечето случаи грешим. Мислим си, че е непрактично да мием всяка опаковка за да я поставим в правилната кофа. Или просто ни мързи. Създаваме си митове как някой печели от нашето старание, т.е. на наш гръб. А не е така.

Цветните кофи се поставят на места, определени от общините и следователно в близост до обикновените сиви и черни контейнери за битов отпадък. Това е и за наше удобство – носим си боклука на едно място. Само че събирането става наистина разделно: камионите на Чистотата събират само битовия отпадък. Камионите на Екопак или алтернативната организация в нашия район по график събират съдържанието само на определения цвят кофа. В единия ден на жълтите, в друг на зелените, в трети на сините. По света вече има и кафяви кофи, появяващи се и у нас – те са за отпадъци от платове и прежди, т.е. за старите ни и непотребни дрехи.

Организациите за които говорим са задължени да сортират и подготвят за рециклиране всичкия отпадък. Нали разбираме, че те нямат сметка да вложат ресурс – времеви, човешки, финансов за да вършат работата си двойно.

Така че да събираме и изхвърляме разделно има смисъл.

Ето защо: 25 % от отпадъците са от опаковки. Ако опаковката попадне не в цветната кофа, а в тази за битов отпадък тя отива на бунището, а там живее дълго докато се разложи: картонена кутия от бонбони – до 5 месеца, композитна опаковка за течности (картонените за сок и мляко)  - до 5 години, пластмасовите бутилки, металните кутии за кафе и течности, станиола за шоколади и вафли – до 500 години. Имаме ли време, имаме ли право да оставяме такива следи след себе си? Още повече, че всички тези опаковки могат да се рециклират. И от нас се иска само едно малко усилие: леко заплакваме и изхвърляме на правилното място – цветната кофа за съответния материал.

Истината е, че само 7%  от събрания разделно отпадък идва от тези кофи. Защо? Причините са много.

Да започнем от себе си. Не го правим. Не изхвърляме там. Намираме си оправдание.

После – някой ги изсипва. Да, наистина, виждали сте го. Местният клошар. Минава с количка. Изсипва цветната кофа. Отива в местата където събират отпадъци (едно време ги наричахме Пунктове за вторични суровини), как им е името сега не знам. Предава събраното, получава жълти стотинки за него – колкото за хляб. А организациите за оползотворяване на отпадъците плащат за да го получат от тези събиращи пунктове. Купуват го.

Друг случай: в квартала нещо пуши. Някой от злоба ли, от скука ли или просто, защото е пиян си устройва фойерверки – пали пластмасовите кофи. А всяка от тях е скъпа. Струва около 600 лв.

Можем ли да спрем това? Вероятно. Но само ако поискаме. За по-материално ориентираните читатели да кажа: всички разходи са калкулирани в цената на продукта – и тези за опаковане и тези за оползотворяване на отпадъците от опаковки, т.е. това са нашите пари, не е зле да ги пестим.

https://www.youtube.com/watch?v=IBgpYHea-6U

По пътя на отпадъците. Епизод едно - Блогърска среща

Това е блогърска среща. Реална,не виртуална.  Хора ,които поддържат собствен блог в различните блог пространства и вълнуващи се, а следователно и пишещи по различни теми се събират на едно място. Запознават се.  Чудят се какво точно им предстои. София е красива, когато вали. И трябва да остане такава. За да е красив един град, то той трябва да е чист. Ето защо темата за чистотата, за разделното събиране на отпадъци, за оползотворяването им е тема на всеки гражданин. Какво значение има дали блогът ти е за лично споделяне, на политическа тема, за мода или за изкуство. Към темата за отпадъците всички сме съпричастни.

Поканили са ни в една от организациите за оползотворяване на отпадъци – Екопак. Казвам го спокойно, без да мисля, че правя реклама. Защото реклама се прави на фирми, които произвеждат, продават, разпределят печалба. Организациите за оползотворяване на отпадъци са друг случай: те събират, сепарират и докарват до рециклиращите предприятия отпадъците, които като граждани и производители всички ние създаваме ежедневно. Изпълняват норми и квоти. Подпомагат бизнеса, който има законово установени задължения към отпадъка, особено към отпадъците от опаковки за тяхното оползотворяване. И не разпределят печалба. Така че да ги наричаме „фирми”, дори и така да ги нарича търговският закон или да ги мислим като конкуренция, дори те жаргонно така да се наричат помежду си, е меко казано некоректно. Ролята им е на посредник между боклука и отпадъка. Това е шега, родила се по време на разговорите и вероятно ще я разкрия по-късно.

Домакините са ни подготвили въвеждаща презентация. Разказват ни какво правят и как изпълняват разписаните от ЗУО (Закон за управление на отпадъците)правила. Научаваме някои статистически данни, които ни замислят. Задаваме въпроси. Дори неудобни. Но от това не става по-горещо. Защото хората са професионалисти и очакват точно това.

Тайната на орела

Тайната на орела. Ерез Арахони.изд. Колибри

представяне в Перото на 14.04

Поредно представяне на книга в Перото. Тази вечер гост е писателят Ерез Арахони. За романът му „Тайната на орела” пръв говори Светлозар Желев. Освен, че е домакин като директор на националния център за книгата, знаем, че е страстен читател и при това е любител на този клон от жанровата литература, в който има напрежение, заплетен сюжет и героите преодоляват много неща. Сравнява новият роман с произведения та на Том Кланси, Джон Лескоарт и Джеймз Елрой, но само за да го класифицира, като не пропуска , че става дума за доста различна книга.

Според Желев главният герой в „Тайната на орела” не е супер-герой, а обикновен човек, доколкото може да бъде обикновен един пилот във военновъздушните сили на Израел. Но той успява да запази човешкото в себе си и да продължи да преследва целите си независимо от обстоятелствата.

Става дума и за незаслуженото пренебрежение към „жанровата” литература, в която често се срещат много добри неща, съвсем „литературни”

Редакторът на книгата Деница Колева изтъква нейната увлекателност, стегнатия сюжет, неочакваните обрати. И намира, че би се превърнала в един прекрасен филм. Освен това едната от сюжетните линии се оказва пророческа за днешните събития в Европа.

Н. Пр. Ирит Лилиан – посланик на Държавата Израел в София посети събитието и говори за това, че всеки превод на книга от иврит на друг език е празник. Сподели, че”Тайната на орела” съдържа всички еврейски съставки: динамичност, бързина, иновативност и е начин да разкрие еврейското въображение.

Самият Ерез Ахарони прави впечатление на интелигентен човек с доста силно и здраво чувство за хумор. З ада разберем тайната, естествено ще трябва да прочетем книгата, но все пак ни разкрива няколко тайни. Едната е, че героят му не е пилотът, който е бил, а онзи, който е искал да бъде. Споделя, че е започнал да пише едва след смъртта на баща му. А днес вдъхновение намира навсякъде, в нещата , които са в живота. Смята , че за писателя е важно да познава съдържанието на света за който пише. А доколко действителността присъства в един такъв трилър – да разкриеш подобни тайни не е добре: биха те погнали и тайните служби и дори собствената ти съпруга, така че всичко е въображение и познаване на света, който си създал.

Към издателския екип и към посолството изказва благодарност,а за България казва, че я е обикнал заради интелигентните, усмихнати хора, с добър вкус за книги, които е срещнал.

И.Д.

НА КРЪСТОПЪТЯ НА ВЕТРОВЕТЕ С ПОЕЗИЯТА НА ДИМИТЪР КАБАКОВ

1 снимка

Има ли дом вятърът и къде е той? Може би дори тази вечер е в Перото, защото предстои представянето на поетичната книга точно с това заглавие - "Дом на вятъра" на Димитър Кабаков. И може би това е мястото не само за поезия, а и за ветрове.

Всъщност вечерта още не е започнала. Сутрин е. Пътувам в метрото и препрочитам някои от стиховете в книгата. Представям си по своему как ли джаз музикантите ще се вплетат в точно тези стихове и колко ли ще им се наложи да импровизират. А кои стихове е избрала да чете Цветана Манева? Тя е от актрисите, които определено преживяват поезията и ти я поднасят по съвсем нов за теб начин. Много пъти съм я слушала. Но никога няма да забравя моноспектакъла и по стихове на Емили Дикинсън. Не, не помня отделни редове, помня гласа й и не пазя програмата от онзи "затворен" спектакъл на сцената на софийско читалище, вече променило името си.

Мисля за все още предстоящата премиера. Представям си човека, писал тези стихове през деветдесетте на миналия и първите години на този век (защото са датирани) и тази представа не се родее много нито със спомена за момчето от библиотекарския, нито със сегашния образ на поета, с когото ме срещна книгата, за която разказвам. Но поезията не може да се разкаже.

Отказвам се да пиша репортаж от събитието или ревю на книгата, защото ми се струва, че нещата изглеждат много лични. Минава известно време. Споделям с приятел. Изненадвам ли се от реакцията: и какво, та нали всичко е лично, остави го да отлежи, а за поезията няма пусков срок. Не, не са тези думите, но такова е усещането. И се връщам към този текст. Не променям почти нищо. Да, лично е. И не, не е лично. А поезията е съвсем интимно преживяване. Така че нека бъде лично… И нека не следва хронологията на събитията.

Цветана Манева чете поезия. Избрала е две неща. "Окото ми е яма, пълна с болка"… "Синьо ли е онова листо…". Закъснява за представянето заради ангажиментите си и софийския вечерен трафик. Следователно и премиерата закъснява. Ако гледате Арт Лив дори ще разберете с колко точно минути. Но това не е празно време - това е времето, в което и другите, хванати в хватката на трафика да дойдат в Перото. А пристигналите по-рано или навреме да се видят, да поговорят за лични неща, битовизми и за литература. За впечатленията си от вече прочетената книга.

Театрална композиция. Така нарича издателят структурата на книгата. И наистина: има пролог, история, герои, финал, послепис. Димитър Кабаков е този, който не чете свои стихове на своята премиера. Той чете Емили Дикинсън и Робърт Рождественски. Той не говори за поезията си, а за Поезията, за приятелите, за връзката с небето, за Коста… Седнала съм малко встрани - така се е получило. На дивана срещу мен двама съвсем млади са се прегърнали. Дали са попаднали тук случайно или така преживяват онова, което се случва не точно пред очите им, а някак встрани… Те със сигурност чуват за пръв път името на Константин Павлов. Но ако все пак запомнят до сутринта стиховете на Митко „усмихни ме/нищо, че си Там усмихни се/ няма да си сам…” и усещането от тях и импровизацията върху Smile им е останала, вече ще знаят достатъчно за Поезията. А за да бъде театралността пълна ще споделя, че едно странно видение снимаше със смартфон, предизвиквайки ме да си въобразя още една история и да направя в себе си още един портрет на непознат.

Когато единият ми събеседник си тръгва малко рано от събитието, бързо до мен сяда друг - като в пиеса, за да продължи действието не непременно поетично. А розето в чашата ми променя цвета на светлината.

Тази вечер говори поезията. Милица пее джаз, за да допълни усещането. Саксофон е най-точният съпровод за стиховете от „Дом на вятъра”, може би защото вятърът също понякога свири на саксофон… Румен Леонидов е странен в изказа си. Малко саркастичен, малко възхитен. Но онова, което е извадено от неговите думи на корицата е искрено. "Кабаков е преоткрил мисията си на духовен мост между двама световни мислители, двама чутовни чувствители, чиято междуконтиненталност е въпрос на географска грешка, а не пророческо противопоставяне." Несъмнено.

Вероятно Кремена Димитрова е била инициаторът за това представяне. „Той е твърде скромен. Не иска да си прави реклама, а трябва.” - логични думи в устатата на един пиар. Може дори да го е поизнудила чрез рождения ден на „Креди Арте”. Важното е, че представянето се случва в пълната зала на Перото с читатели, почитатели, съмишленици. Хора, които точно тази вечер ще открият книгата за себе си и ще потърсят дом за собствените си ветрове. И се връщам към зимния ден с час за среща с автограф, когато агресивен поет предлага собствената си книга точно, когато Димитър Кабаков стои тихо край щанда с книги, за да срещне читателите си. Но тази вечер прожекторите осветяват неговите стихове, рисунките, които ги допълват, бижуто, което представлява изданието. 

И ще си тръгнем, ще се разтворим в софийската вечер, понесли думи със значение по пътечката на завръщането, певръщащо се в дом на някой друг вятър…

***

"Дом на вятъра" от Димитър Кабаков е издадена от Издателско ателие Аб през 2015 г. Илюстрации Илиян Илиев.

Представяне в "Перото" на 22 февруари с участието на Цветана Манева, Румен Леонидов и Анго Боянов, които споделиха своите впечатления от "Дом на вятъра", а Милица Гладнишка заедно с Мишо Йосифов и Васил Спасов направи музикално-артистичен пърформанс на стихове в залата с оригиналните картини на Илиян Илиев.

ЗА ПОЛЕТА И ВДЪХНОВЕНИЕТО: ВИКТОР ДЯКОВ, ДЕЯН ЕНЕВ И МАРТИН ХРИСТОВ ЗА РОМАНА „БОИНГ - 747

ГРАДСКОТО СПИСАН1 снимка

Романът "Боинг -747" излиза буквално по време на панаира на книгата. Тогава е и неговата премиера. Но за него се знае. Идват да го търсят читатели. Купуват го. Някои са готови да го приемат, други са колебливи. Една такава колеблива дама се връща малко преди панаирът да приключи и купува още една книга. Споделя, че вече я е прочела, но иска да я подари на близък. Може би, защото животът е текст, който трябва да се напише, а романът на Виктор Дяков е едно такова парче живот.

За да има книга първо трябва автор. Трябва и някой, който да й даде рамо. Също както на детето е нужно да си има своите родители и кръстници-орисници, така е и с книгите. Особено важно е това за първите деца и книги. Какво е особеното на тази книга? Как се е появила и какво се очаква от нея и за нея? Имам възможност да задам въпросите си на автора, на редактора и на издателя на книгата, провокирала интереса ми. И ще споделя, че търсенето на щанда от читатели беше причина да искам да знам.

Представете си сцената: аз стоя на щанда на издателство "Ерго", още не съм имала време дори да прочета текста на задната корица и крилцата, защото пакетите с книгата са дошли преди минути. Вече има читатели, които питат за романа "Боинг ли беше, този новия, чухме сутринта по телевизията?", авторът е на метри от мен. Разкъсвам първия пакет. Продавам 3-4 книги. И към мен с усмивка приближава Деян Енев. "Върви ли Боинга?" - пита с усмивка - "Лети - отговарям, - нали е самолет" - естествено, че се шегувам, но всъщност този роман е абсолютно летящ старт и като продажби, и като дебют на своя автор, решил точно в този етап от живота си да бъде писател. А ето и друг панаирен момент: час за автограф е. Виктор Дяков е пред масата, за да се запознае с читателите си и да раздаде автографи. Издателят Мартин Христов и Деян Енев в ролята на редактор са до него. Така ми хрумва идеята да взема интервю от тримата едновременно и чрез техните думи да представя една добра книга. Книга, за която ще се говори във времето с различна интензивност. Панаирът не е време за дълги разговори. Уговаряме се, че ще го направим по-късно. Ето какво отговориха тримата на въпросите ми.

Започвам с най-баналния въпрос:

- Защо да прочета тази книга? Представете си, че все още не съм го направила, че го казвате на някого, който тепърва трябва да реши дали да посегне към нея.

Виктор Дяков: Авторът на тази книга е знаел, че ще бъде написана още от 30 декември 1989 г., когато отлита от Прага за Хавана с 20 долара в джоба и с надеждата, че самолетът му ще се приземи за презареждане в Монреал, Канада, където той ще може да заживее нов живот. От този ден нататък авторът внимателно следи събитията и винаги ги отразява писмено в главата си - при това във формата на роман, който се оказва по-интересен и от собствените му очаквания, а и роман, от който всеки може да научи всичко за автора, но и по нещо за себе си…

Деян Енев: (препраща ме към написаното в предговора, но добавя две неща)Първото. Когато един автор дебютира на 50 години, и то с роман, той със сигурност има какво да ти каже. Изводът от този факт е един - той не е можел да не напише тази книга. Второто. Ние с този писател сме набори. Винаги е интересно да усетиш и проумееш чуждия житейски опит на човека, който като теб гледа през общото циклопско око на еднаквата възраст.

Мартин Христов: Причините не са една и две. Историята всъщност е като една огледална призма, в която читателят може да се огледа от много страни. Може да се чете като емигрантски роман, като билдунгсроман, като наръчник по оцеляване, като роман за любовта. Повествованието е изключително увлекателно, няма излишно разтакаване, философстване, морализаторство, словоблудство.

Още един въпрос, по-скоро към издателя:

- А защо да си я купя?

Мартин Христов: За да прекараш приятно времето си, това е и основната функция на добрата книга, да те грабне и откъсне от твоя свят и да те пренесе в един имагинерен, чужд свят, който обаче е твърде интересен и развличащ. Има и какво да се научи от "Боинг-747", на мен ми беше много полезно краткото встъпление по история на Канада, научих и нови неща за емигрантството, една все още неспираща да бъде актуална за българите тема, също и за американците и канадците, дори за кубинците, като национална специфика, култура, бит.

Но и авторът е изкушен да каже

Виктор Дяков: Защото досега съм чул само много добри отзиви за тази книга от тези, които вече са си я купили – което пък означава, че все пак рано или късно ще си я купите.

И сега си мисля, че интервюто трябва да спре до тук. Или поне четенето му да бъде прекъснато за да изтичате до най-близката книжарница или да влезете в някоя онлайн такава и да си поръчате романа "Боинг -747". Но силно се надявам да сте достатъчно заинтересовани и да продължите четенето, защото този виртуален разговор беше удоволствие за мен и просто трябва да го споделя  с читателите на Градското списание. А интересното едва започва.

Мартин Христов е написал в едно от представянията, че това е роман, "който пренаписва каноните на жанра". Моля го да разгърне тази фраза, да обясни за кой точно жанр става дума и как така каноните му са пренаписани, да се аргументира.

Мартин Христов: Жанрът на емигрантския роман, доколкото такъв жанр съществува. Типичната банална емигрантска съдба е ясна от десетките вече публикувани книги, обрисуващи живота в странство, протагонистите обикновено работят нископлатена, непрестижна работа като миячи на чинии, сервитьори или шофьори на такси. Рядко се опитват да се наложат или издигнат в обществото. Това е канонът, заложен в съзнанието на средния читател и изобщо в съзнанието на сънародниците ни. А нашият герой е журналист и преводач, после съдържател на бар, инвестиционен посредник, накрая се оказва милионер.

- Така ли е наистина? (обръщам се към Деян Енев)

Деян Енев: Може и така да се каже. Виктор е избрал начин на писане, който рязко се отличава от останалото романово писане на първите ни романисти през последните години. Това не е класическото, подчинено на добрата традиция писане на Владимир Зарев, това не е поетичната синкопирана проза на Недялко Славов, това не е перфектната реставраторска работа на Весела Ляхова, това не е кънтящият дворец на абстракцията на Емилия Дворянова. Разбира се, Виктор също следва някакви свои образци. Аз лично съзирам прилика с "Улица "Тъмните магазинчета" на Патрик Модиано - една много любима моя книга, между другото.

- И как го постигнахте? (въпросът ми е към автора).

Виктор Дяков: Най-лесно е да се напише роман по каноните на жанра. Този е написан с ясното съзнание и желание да се излезе именно от каноните. В книгата става на няколко пъти дума за понятието "иконокласт" - буквално преведено, някой който излиза от рамките, от каноните. Винаги съм смятал, че това е една от големите ни мисии като хора и в случая съм се опитал да я следвам. Но това "иконокластване" в случая съвсем не е самоцелно – то е в синхрон и предава начина на мислене на героите, тяхното отношение към света. Така че каноните изхвърчат често през прозореца заради по-вътрешния смисъл на повествованието. Ще си позволя да цитирам по памет проф. Боян Биолчев, който представи книгата в НДК - той каза, че през цялото време, докато е чел книгата, се е питал дали това наистина е роман и чак, когато затворил последната страница бил твърдо убеден, че това наистина е роман.

- "Боинг-747" емигрантски роман ли е всъщност? И кое е това, което го прави различен от досега издаваните?

Деян Енев: Да, основната тема е емиграцията. Но както при всички успешни романи, емиграцията е по-скоро ключът към още по-дълбоки пластове - за корените, за адаптацията, за заминаването и завръщането в пространството и времето като част от нашия горчив и величав човешки кръговрат.

Виктор Дяков: Една уговорка - не мисля, че има значение дали един роман е емигрантски, а само дали е добър. Иначе романът несъмнено е емигрантски, и то в широкия и тесния смисъл. А широкият смисъл е, че всеки роман е емигрантски: когато излезем от майчината утроба, всички ставаме емигранти в един нов, необозрим, безумно красив и жесток свят.

Мартин Христов: И да, и не. Както казах, много прочити има този роман, и много мъдрост се съдържа на страниците му. А ако се преработи във филмов сценарий, може да се получи много смислен и успешен филм.

Не мога да не се съглася с последните думи. Вече прочела романа, все още пред мен са някои от знаковите епизоди, и то като образ.

- Носил си историите дълго. За колко време всъщност написа романа? И какво е съотношението реалност/фикционалност? Всичките ти герои ли си имат прототипи? Философското образование ли помага да навлезеш с такава лекота в житейската философия на героя? (въпрос към Виктор Дяков)

Виктор Дяков: Носил съм романа в себе си повече от 20 години, а го написах за 3 месеца. Защо точно сега? Никой не може да каже и още по-малко аз… В тези неща често има мистерия и това е едно от хубавите неща. Всички герои имат прототипи - Достоевски не се е уморявал да казва, че действителността е по-богата от всяко въображение. В случая същото важи и за съотношението между реалност и фикция, но нека и тук да остане малко мистерия. Нека само да кажем, че всяко събитие, което изглежда като фикция на читателя е реалност - и обратното.  Колкото до философското образование - и тук връзката е обратна. Някога избрах да уча философия именно заради погледа си към живота. Така че, като стана дума за дефиниции, според мен това е не само емигрантски, но и приключенско-философски роман.

Много се изговори за ролята на писателя Деян Енев за появата на "Боинг- 747". Като мит звучи историята с промяната на името на автора и избора му на псевдоним. Изкушавам се да го запитам:

- Като усещане какво най-много сте за романа и автора: приятел, съученик, редактор, орисник или кръстник? По колко от всичко това?(минимум по едно изречение за всяка дума, моля - шегувам се, разбира се!) 

Деян Енев: Във връзка с този роман аз се чувствам като човека, който даде кураж.

- Кой реши,че "Ерго" е правилното издателство?

Виктор Дяков: Деян. Той сърба попарата на българските издателства още като ученик и оставих на него този избор.

Деян Енев: Аз. Няма какво да го крия. И съм доволен от избора си. "Ерго" наистина няма мощта на големите издателства, но в известен смисъл е много по-иновативно от тях.

Мартин Христов: Като издател няма да коментирам, обикновено ръкописът отива у издателя, а не издателят - при ръкописа. Разбира се, тук става дума за обичайната издателска практика, не за популярните напоследък форми на конкурси, състезания, при които на преден план изпъква графоманията.

- От излизането на книгата и премиерата минаха 2-3 месеца. Има доста отзиви в интернет и в печата, някои телевизии направиха срещи с автора. На едно място нарекоха "Боинг-747" "дебют с претенции за бестселър". Та, успешен роман ли е от издателска гледна точка "Боинг- 747", ако още не е твърде рано да се каже? И още нещо: би ли коментирал думичката "бестселър" в рамките на българския книжен пазар?

Мартин Христов: Рано е още да се каже. За да стане една книга бестселър (а под това в родни измерения се разбира реализиран тираж поне над 1000), трябва около нея да се вдигне голям медиен шум, да се кани авторът в многобройните радио- и телевизионни предавания, сутрешни блокове, да се пише за него по вестниците, което не е нашият случай. Изобщо една книга, включително и лоша да е, лесно се прави бестселър с много пари. Очаквам и най-новите номинации за литературната награда "Хеликон".

Деян Енев: В една утопична държава с много четящи хора и с развито книгоиздаване без рецидивите на груповщината самата поява на една добра книга би трябвало вече да е заявка за бестселър. Но ние, както е широко известно, не сме тази държава. Но аз силно вярвам в късмета на тази книга. Да не забравяме, че книгите имат собствен живот. А това все пак е "Боинг-747", не е шега работа.

Шегувахме се на щанда по темата "награда за късен дебют". Всъщност когато човек прави дебюта си в тази възраст, вероятно знае какво прави, за какво го прави и не награди очаква. Коя е наградата за всеки от вас, свързана с романа - абсолютно преносно, разбира се?

(Пускам един "гугъл рисърч" и виждам , че такава награда са дали от "Южна пролет" през 2005 г., но сега сме 2015 г. и нещата са доста различни)

Деян Енев: Винаги съм бил любопитен към феномена "Раждането на един писател". Е, тук успях да видя това в почти лабораторни условия.

Мартин Христов: Моята награда е още една добра книга в поредицата "Нова българска проза". А също и възторжените отзиви на читателите. Смятам, че ролята на издателя за формирането на читателския вкус и оцеляването ни като нация е много важна.

Виктор Дяков: Наградата вече я получих от не малкото хора, които ми се обадиха да ми кажат, че са чели по цяла нощ и се "сърдиха", че са ходили недоспали на работа. Тази книга вече има своя собствена съдба, най-после се разделихме с нея. Може би затова съм я носил толкова години в себе си - не съм бил готов за раздялата с нея.

А наградата за читателя е удоволствието от срещата с добрата книга. И възможността за пореден път да се припознае и да научи още нещо за себе си и личния си път. Като читател препоръчвам горещо "Боинг-747" на бъдещите и читатели, защото е толкова забавен роман, а същевременно казва доста важни неща за човека, за търсенето на пътища и идентичности, за емиграцията и за завръщането…

СТАНИСЛАВ ПАМУКЧИЕВ E НОСИТЕЛ НА НАГРАДАТА „ВЛАДИМИР ДИМИТРОВ-МАЙСТОРА“ 2015

На 1 февруари 1882 година в село Фролош се ражда Владимир Димитров Поппетров. И тогава започва една истинска приказка. Приказката на живота на един емблематичен творец, когото разпознаваме дори само от парче от платно, когото припознаваме като "голям", български, народен художник, но за когото знаем достатъчно малко.
А екскурзоводът в галерията на негово име в Кюстендил Бойка никога не се уморява да разказва всеки път по различен начин и всеки път с огромна любов. За живота на Майстора има изписано много. И всеки може да го прочете от източниците, но за да го възприемеш като приказка трябва да го чуеш от напевния глас сред огрените от слънце картини в Художествена галерия "Владимир Димитров - Майстора" в центъра на Кюстендил. Тя е създадена през 1959 г., а през 1972 г. е поместена в специално построена за целта модерна сграда. Една от малкото строени специално за галерия сгради и вероятно най-голямата на Балканите, имайки предвид и недовършената й част - тази, в която преди години беше израснало дърво, а художници правеха инсталации, за да съберат средства за почистването и подновяването й.

Първи февруари е приказен и с това, че е денят на церемонията по връчване на наградата на СБХ на името на Владимир Димитров –Майстора и то точно тук, сред картините му и под колоната с неговите думи. Наградата е учредена през 1973 година, прекъсната за около 20 години и възстановена по инициатива на Община Кюстендил отново се връчва от 2013 насам. В деня на церемонията се открива изложба на предходния носител, а гостите участват и в посещение на дома на художника в с. Шишковци, наречено от самия него "столица на Рая".

На 1 февруари тази година галерията е пълна с хора - художници, ценители, журналисти. Във вътрешната зала се открива изложба на Ивайло Мирчев под наслов "Упражнения по живопис" - 18 платна на миналогодишния носител на наградата. Постоянната експозиция е преподредена и обновена. Та нима могат наведнъж да се покажат 1359-те творби - притежание на галерията?

Наградата се определя от жури в състав: Любен Генов - председател, и членове: проф. Десислава Минчева, Димитър Грозданов, Долорес Дилова, Красимир Линков, Надежда Кутева, Мария Василева, проф. Николай Майсторов, Стоил Мирчев, представители на Община Кюстендил - Валентин Господинов, на Министерство на културата - Десислава Дикова и на КК на СБХ - Румен Рачев. То номинира четирима автори: Василка Монева, Мария Столарова, Станислав Памукчиев и Чавдар Петров. И взе своето решение: тази година носител на наградата е Станислав Памукчиев. Завършил е Национална художествена академия, специалност "Стенопис". Има реализирани над 40 самостоятелни изложби в България, Австрия, Германия, Холандия, Унгария, Румъния, Сърбия, Македония, САЩ, Франция и участвал в редица колективни международни изложби. Има 10 национални и международни награди, сред които Националната награда за живопис "Захари Зограф" 2004 и голямата награда на Международното триенале за живопис, София, 1996.

БОСИЛЕГРАДСКИ УСЕЩАНИЯ

Този текст можеше да е пътепис. Тогава щях да разказвам за планината Краище и река Драговищица. Можеше да е репортаж от представяне на книга. Можеше да се родее и с литературната критика, разказвайки за една стихосбирка и един сборник с публицистика. Но той не се роди нито като едното от моженията си. Всъщност той първо се роди като стихотворението, което го завършва и като чувство, което трудно оформя думите. Това е чувство, което трудно мога да назова, но е нещо като усета за близост с хора и места, които са напълно непознати, но не и чужди, нещо, което крие в себе си и болка и срам и надежда и утеха. За това се получи текст за хората, които са вътре и текст за мен самата, която ги разказвам.

С Радко Стоянчов се запознавам при посещението на група учители от 55 СОУ „Петко Каравелов” в Босилеград. И затова е текст първо за него самия, но не е очерк.
Историята започва така. Колегата по физическо възпитание и спорт Желко Насев е родом от Босилеград. Там живеят родителите му. Там за първи път е осъзнал своята българска принадлежност. И там е започнал активно да работи за българското самоосъзнаване на босилеградските деца. Като студент на Национална спортна академия се свързва с Лозан Митев, който му е не само преподавател, но и пример като човек и българин от Цариброд и му оказва голямо влияние.

Те двамата разказват пред колегията за живота на българите от Западните покрайнини. За трудностите, които срещат. За малките стъпки, които струват много, но и носят голяма радост.

В един петъчен ден автобусът с двадесетина от нас потегля. Вечерта прекарваме в Кюстендил. Това е вечер на забавление. На сутринта сме в Босилеград, а вечерта обратно в София. Така се случва, че за един ден два пъти минаваме през границата. Усещане за граница. Която разделя. Която обаче не може да раздели. Която крещи: мен ме прокараха по изкуствен начин. Но я има. Границата, на която на влизане в Сърбия питат не носим ли книги, списания, забранена литература, а на излизане - дали не изнасяме в големи количества алкохол.

Не, не носим големи количества книги и печатни издания, само книгите, които четем в момента и естествено искаме да си върнем. Може би някоя професионална, взета на тръгване от работа, че да се подготвим в неделя за новата седмица. Е, може някоя да забравим на тръгване или да подарим, но ако не ни се получи, няма да е голяма беда. А двойно препечената и други благости на сръбския пазар определено не са ни по джоба.
Тръгнали сме да видим един град, паметника на Левски, Културно-информационния център. Тръгнали сме да се срещнем с хора. Да се поклоним в българския храм оттатък границата - в село Извор. Това е. И това правим. Разглеждаме града. Питаме за това и онова. Посещаваме Културно информационния център. Срещаме се с младежи, които са като всички други деца по света - мечтатели и оптимисти.

Вратата на църквата се отваря със специален ключ. И е трудно. И не се дава на всеки. Но когато Желко и един от младите босилеградчани заедно опитват да го завъртят подава лесно. Може би за да ни каже, че когато сме заедно, тогава и ще намерим входа към храма, а с това и към себе си.

Така се срещам за първи път с Радко Стоянчов. Той е любезният домакин, който ни развежда из града и до близкото село, който ни представя хората от КИЦ и децата от Олимпийския клуб.

А още следващата седмица Радко Стоянчов е в София на едно от любимите ми арт-места галерия Класика. Там той представя новата си книга „Докога?” и заедно с нея последната стихосбирка „Ерогенна зона” и двете издание на „7 лъча”.

Не става дума за забавен репортаж, но няколко думи за тази вечер не са излишни преди да споделя какво прочетох от него в следващите дни и седмици.

Откриват управителят на галерията Вили Панайотова и издателката Жаклин Толева. Прозвучава песента, считана за химн на Босилеград и всички се изправят на крака. А после се говори за Босилеград, за книгите на Радко Стоянчов. Проникновен анализ прави Анета Радко Стоянчова - не просто негова съпруга, а съратник и духовен спътник. „Тръпната точка, ерогенната зона на поета и общественика е България”, казва тя. Наистина е така, когато четеш стиховете или пътеписите му, виждаш това: една огромна любов, една непоколебимост и решителност за отстояване на българщината.

Минава време. Прочитам стиховете от „Ерогенна зона”. Впечатлена съм. Езикът и изказът са цветни, сочни, звучат малко архаичнo. Но това е език неподправен, непокварен от чуждици, запазил някои от възрожденските си особености. Някои от стихотворенията носят белези на съвременното писане, а други са повлияни от фолклора, но не както при модернизма, а по-скоро както при възрожденските поети. Личи влиянието на класиците. За тези стихове не са важни термините и оценките на литературната наука. Смисъла не е и в поетиката. По-важно е посланието. В тези стихове са и сатирата срещу продажниците, и любовта към народа, към българското и към Родината.

В известен смисъл поезията е отражение на обществената му дейност, а прозата, репортажите, пътеписите са друг изказ на темите, които вълнуват поета.

„Докога?” е книга, която е подредена хронологично. Така читателят може да проследи личните пристрастия на мъжа и обществените ангажираности на човека, трудните стъпки по които преминават активистите на КИЦ „Цариброд” в Босилеград. Всяка среща с български творец, гостувал оттам границата е отразена с репортаж и интервю. Пътуванията на босилеградчани в родината са описани емоционално и с обич. А колко болка има в политическите статии, които показват действителното положение на българското малцинство в Западните покрайнини.

Кървяща още е раната, отворена през 1919 г. с Ньойския мирен договор, който откъсва земята и хората от България, преминавайки на места дори през дворовете. Но нито една от двете държави не е истински заинтересована от съдбата на хората там. Нещо повече: през всичките тези години Сърбия води насилствена асимилационна политика. А България сякаш нехае. Едва след 1990 отделни хора и институции се сещат, че тук някъде, само на километър от границата живеят българи. Българи, които не са забравили произхода си, езика си, корените си. Тук-там някоя община праща дребни помощи. И деца от забравения регион се стремят да дойдат да получат българско образование.

Това научавам от четенето на книгите. А там, в КИЦ-а, слушайки стиховете на едно от момичетата, очите ми се пълнят - от болка, от срам - за невежеството ни и за това колко е жалко, че живеейки тук, сме готови да напуснем родната земя, да изпратим децата си някъде по света в търсене на по-добър живот, по-удовлетворяваща реализация. Докато тук в Босилеград, децата мечтаят за нашето лошо: да дойдат, да видят, да поживеят, да се слеят с родното и да се върнат. Тези млади хора са разкъсани от болката на непосилното търсене на идентичност. Те са раздвоени. Но са готови да се върнат и да работят за своите. Едно от момичетата сподели, че мечтае за софийската консерватория, а после - после просто да се върне и да бъде учител по музика на своите малки съграждани. Колко българчета от България са склонни да направят това? Не, че съвсем няма такива, но…

„Докога?” е книга възрожденска по дух, както са и много от стиховете в „Ерогенна зона”. И в двете не трябва да се търси само литературното, а по-скоро трябва да се види искреното патриотично чувство, което носи в най-чистите си форми националистическото, българското самосъзнание. Книги приносни за българите покрайненци, както вероятно са и книгите на другите тамошни творци и интелектуалци.

Нямаше начин да напиша само пътепис за пътуването си до Босилеград и обратно. Първото, вероятно и дано не последното. Нямаше как да напиша репортаж за представянето на Радко Стоянчов в галерия „Класика” - първо, но вероятно не последно, както за него така и за многобройните му гости. Невъзможно ми е да направя критическа статия за две книги, които ме хващат за гърлото не с литературното си и философското си, а с патриотичното, с болезненото, с умението да се радваш на всяка малка стъпка в нещо, което изглежда голямо колкото цялата история на балканското ни времеживеене.

Някъде между пътуването, срещата, четенето се родиха прости думи и у мен:

ГРАНИЦА

От двете й страни планината -
същата.
Къщите си приличат.
Хората говорят един език.
От двете й страни тече
една река.
В човешките вени тече
една кръв.
От двете страни мечтаят да я преминат -
за по-добро.
Само от страната на болката
търсят надежда…
в корените си.