Сечи, Ноеми. Комунистът Монте Кристо. изд.Ерго.София, 2013
Започвам да чета тази книга буквално в мига, в
който я взимам в ръце. Изключително любопитна съм и озадачена. По корицата
валят символи, революционно вдигнат юмрук стиска куфар със страшна сила. А над
измъкващ се като от кутията на Пандора графичен образ на гълъб са поставени
думите на един от героите „Липсва ми дивият
туптеж на унгарския глобус: замерянето с кал, мирисът на кръв, блъсканицата.
Гниенето, разрухата, всекидневната рутина на смъртта. Имам чувството, че тук ще
живея вечно, и от това главата ме заболява. ” Всичко това, дело и на художника Калина Димова. Разгръщам. От
снимката, авторът ме гледа с големи любопитни очи на момиче. Издателите от
„Ерго” обещават: „Унгарската история от началото на ХХ век до
революцията през 1956-а, в примката на паневропейските катаклизми, през очите
на един касапски чирак – различна от всякакви стереотипи.”
Става
дума за романа на Ноeми
Сечи „Комунистът Монте Кристо”, спечелил наградата за литература на ЕС за 2009
г.
Унгарската
писателка Ноеми Сечи е изкушена от историята на народа си. Чрез романите тя
изследва онези идеологически мотиви,
които дават насока на човешкия живот. („Последният кентавър” разказва за живота
на будапещенската анархистична младеж, а последният
й роман „Безпокойните” за емигрантите от Унгарската революция и борбата за
свобода през 1848-49 г.) Този интерес вероятно е зададен в първия, но
изключително силно е показан в този втори, не случайно награден и предизвикал
интереса на преводачи от Балканските страни роман. Преди да го видим на
български „Комунистът Монте Кристо”е преведен и представен в Белград и Скопие.
Достоверността
на разказа е подкрепена от Показалец на имената и Хронология. Нещо, което ми се
струва важно, когато се говори за една история едновременно близка и далечна.
От една страна е близка, защото споменът за нея се носи от още живи хора, от
нашите близки, от дядовците и бабите ни. От друга страна е далечна, защото е
неизучена от науката, поне не в тази степен на спокоен и безпристрастен анализ,
който да и гарантира достатъчна степен на достоверност. (А коя ли би била
достатъчна?) История, която е едва загатната в програмите на масовото училище.
Пародията
и интертекстуалността ни хващат още от заглавието. „Комунистът Монте Кристо”,
както и „Граф Монте Кристо” на Дюма, е само привидно исторически роман. Но
историческата рамка е основен елемент на книгата. Защото, ако нещата в света,
събитията в Унгария бяха съвсем мъничко по-различни, то животът на главния
герой щеше да бъде съвсем друг. Но животът е такъв на мястото и във времето, в
които се случва.
Всъщност
романът не разказва плавно и хронологично историята, а акцентира върху три
кризисни момента – установяването и падането на Унгарската съветска република
през 1919 г.; обсадата на Будапеща през зимата на 1944-45 и събитията през 1956
г. Всичко това през личната история на Шандор, разказана от правнучката му чрез
разказите на онези роднини, които го познават. Целият роман е просмукан от фин
смях – горчив и ироничен.За да завърши в Епилога с признание „Не мога да пиша
за това. Мога да пиша само за смешни неща.” А това, което разказва животът на
прадядото е много тъжно „Трагедия е. Национална трагедия.”
Комунистът,
наричан Монте Кристо се казва Шандор: име, което означава горд, а и защитник на
народа, доколкото се търси етимологична близост с Александър. Съвсем не случайно избрано,струва ми се.
Защото в този роман нищо не е случайно. Той преживява трите големи кризи на
Унгария като свои лични драми, завършващи в затвора. Последната завършва и живота му.
В
повествованието са преплетени реално случващи се неща, спомени, пречупени от
времето и сънища, някои от тях с ранг на пророчески. Всичко това е за да
постави героя в абсурдни ситуации и да го накара да взема решения и да прави
избори на ръба на психическите възможности.
Шани,
Графът и Пленникът са един и същ човек – гордият Шандор, който вярва в идеалите
си. Това, разбира се е пародия, защото разказвачката постоянно се надсмива над
идеалите на своя прадядо. Но те са и различни хора – младият касапски чирак,
прегърнал лявата идея, заради човеколюбието й, буржоазният чиновник и нелегален
деец на комунистическата партия, живеещ двойствен
живот и възрастният мъж, който „вече успял да се приспособи към позагубилата
легитимността си народна република. Ставал в пет часа, в шест отивал на работа,
не бъбрел, дори вестници не четял.”
Съкровището
на Партията, поверено на Шани от Бела Кун функционира като своеобразен герой и
двигател на действието. Него го има за да привлича Йожи и всички беди, но и го
няма, скрито в сейф на Австро-Унгарската банка във Виена, чийто шифър така и не
бива използван.
Романът
пародира и семейната сага. Всъщност какво са съпругата и децата на нелегалния
функционер с прозвище Графа? Не, няма да дам свой отговор. Нека бъдещите
читатели си го намерят сами. Докато е млад Шандор отъждествява втория си живот
с нелегалната дейност и непозволената любов. Шани има омъжена любовница, а
Графът – изневерява с госпожица. И двете обаче са еврейки, а за унгарците в
романа между юдаизъм и комунизъм е поставен
знак за равенство. Едва в последната част Пленникът намира смисъл и утеха в
родовите връзки и в повика на кръвта. И може би това, а не осъзнаване на
червената диктатура го поставя в редиците на бунтуващите се. Дори това, че за
живота му трябва да разкаже негова потомка е нишка от префинена ирония.
„Комунистът
Монте Кристо” пародира и приключенските романи. В случките на фронта и в
Будапеща всичко е на ръба. И въпреки това никъде не е пресолено. Преследване,
укриване, нелегалност, екшън. И разбира се нашият герой е красив и всички го
харесват. Особено смешно е описанието на офицера от армията на Пронаи, който
очевидно му е хвърлил око.
Какво няма в романа на Сечи? Истината е, че
няма скука. Има размисли по темите за надеждата,
справедливостта, възмездието, милостта, прошката. Има история, при това различна
от всякакви стереотипи. Има елегантна насмешка. Има увлекателен разказ. Има
топлота към героя. Има точно намерен ритъм на повествованието, изразен и чрез
скъсяването на частите с точно по една глава.
Добрият превод на Юлия Крумова и прецизната
редакторска работа правят удоволствието от четенето още по-голямо.
