Разходка

На П.

Несебър. Не е място за плаж. По-скоро за общение с морето.

Самата аз съм се изтегнала върху един по-голям камък. Опънала съм се като току-що излязла от дупката си змия и поемам топлината му. Гледам нагоре. Очите ми попиват синьото на небето. Сигурно затова са сини – много небе съм гледала.

След известно време сядам за да огледам и в другите посоки. Гледам напред. Слънцето се разбива в морето и се отразява във всяка малка капчица. Така хиляди малки слънца блестят и сякаш пишат приказка от светлина.

На съседен вълнолом морето се закача с камъните. Приисква ми  да съм точно там. Вълните тичат и се надигат леко сякаш да погалят камъните от първата линия. Те не отвръщат. Следващият порив е по-силен. Като че водата се опитва да погъделичка тези същите само понамокрени стражи. Не помръдват. И вълните стават по-големи. Морето се ядосва. Ласката се превръща в нещо друго. Сякаш водата протяга юмручета и ги забива в каменния корем. Накрая, напълно обезсилена, започва да приижда и обгръща всичко в пяна като надигащ се каймак.

Навътре се вижда корабче. Мачтите му са щръкнали като кибритени клечки върху конструкции от тапи и пластилин. Сигурно защото съм достатъчно далече. Или защото е лято и морето вече ме опитомява и ми позволява да си играя с него, да го разбирам и от закачливо веселата му страна.

Вятърът гали кожата ми . Осолява я. Дори да не докосна водата вече е все едно, че съм била вътре – влажна и солена е на допир, на усет, на вкус. Едва на следващата сутрин в огледалото разбирам откъде е това усещане. Устните ми са изгорели и пропили толкова сол, че са подпухнали. Имат вида на устни които са целували дълго и ненаситно. А всъщност може точно това да сме правили с вятъра…

Спомням си за моя извънземен приятел – рижавия плъх-мутант. Няма да го видя. Всичко е променено. А и колко ли живеят плъховете?

На няколко пъти хващам телефона. Ще се обадя. Но не – този шум не може да се слуша по телефон. Тези звуци не могат да се възприемат заедно. Нужно е да си сам . Морето е ревниво. Пък и страх - а ако не вдигне… ако се повтори онова… ако…

Обръщам очи към плажа – не разбирам какво правят тези хора. Те постоянно нещо бърборят. Вдигат шум. Влезли са във водата и тя се е размътила край краката им. Толкова са много, че заливчето прилича на плитка чиния пълна със супа топчета. Налягали са върху намятани по пясъка шарени кърпи. Развалят колорита като налагат свои си кичозни правила. Ядат някаква странна и вредна храна. Пушат. И нито един не си събра фасовете и не стана да си изхвърли в кош за боклук. На другата сутрин сигурно ще мърморят, че плажът е мръсен.

Поглеждам отново в другата посока. Не само мен привлича съседният вълнолом. Някакъв мъж се е заиграл с камъчета. Рови в плитчината за да търси животинки. Или други морски съкровища.

Ставам. Тръгвам по крайбрежната алея. Оглеждам камъните. Търся следи от интересен живот. Морето е с мен.