Сборникът разкази „Острови” е дебютна книга на Стоян Ненов,
събрала единадесет истории, които ни замислят за смисъла чрез парадокси и
обрати, предизвикващи ту страха, ту смеха ни. „Il Mostro” дава летящ старт и
предизвиква читателя да продължи. Героят Марко Боничи зарежда с надежда и
оптимизъм, защото неговия полет в нищото е всъщност полет на духа, апотеоз на
сбъднатата мечта. Макар цената да е повече от висока, вярата, че там където е
той се сбъдват най-смелите ни блянове остава.
„Под колелата” е творчески експеримент, който смесва
похватите на историческия разказ и фентъзито и дава заявка за естетическа
преоценка на вкоренени исторически и идеологически нагласи. Левски, тайното общество на леярите, символът
на зъбното колело – просто няколко ключови думи, с които да предизвикам
интереса на бъдещите читатели.
„Кралицата” разглежда така наречените добросъседски
отношения и връзката хазяйка – наемател. Разказът е забавен , защото открива смешното
в хоръра като с това дава заявка за интелектуалност.
Стоян Ненов е софистициран разказвач, който има вкус към
интелектуалната играта. Заедно с това го влече психологията на страшното.
Неговите герои, поставени в странни ситуации или в обичайни делнични моменти
търсят и намират играта. Откриваме това и в „Осмата топка” с желанието на героя
да е нещо, което не е. Футболният фен от „Грийн Уикенд”
попада в друго измерение за да открие чрез различните форми на любовта смъртта като друг
вид живот. Мистичност звучи във „Връзка с Момчето”, който изследва връзката
между хората и нуждата на човек да бъде необходим и да следва предопределението
си.
Героите в тези разкази често са на границата на
възмъжаването. Те стигат до извода, че всеки учи своите уроци сам както е в
разказа „В тая игра няма приятели” . Човекът, който създава своя живот – това е
героят на Стоян Ненов. Разказите му са замислящи и опасността, оставяйки се на
потока на мисълта да залитнеш в свръхинтерпретация е твърде голям. Откривам
това в „Просто игра” и „Великден”, но и във всички други текстове от сборника.
Признавам, че „Санта” е любимият ми разказ. Той е силно
социален, същевременно политически и психологически. Разказ, в който главният
герой посреща всеки нов ден с умората на обикновения човек и намира смъртта си
именно, защото вече му е много скучно да живее. Изящна игра с похватите на
постмодернизма. Безсрамно включване на деца в повествованието. Професионалният
Дядо Коледа живее в един вълшебен, но бутафорен свят. Всичко, което се случва в
него е глупаво, тъпо и не носи на никого радост. Празникът е разказан като
рекламна кампания. Учителките и парковите аниматорки са не по-малко досадени,
те изпълняват задълженията си като роботи „вземай подаръка и отстъпи”. Особено
ме очарова сцената, когато Санта напуска работното си място просто за да се
изпикае. И това е неговият бунт, неговият вик към свобода и волеизява. Сцената
с прегазеното дете (явно авторът болезнено е преживял смъртта на децата в
дискотека „Индиго” – поне на мен ми напомня за това) и пълното безразличие след
това, са болезнен вик срещу това в какво се е превърнал човекът днес –безличие,
което има само работа, която не го удовлетворява, отчужден от труда и човешкото. Върши нещо просто защото трябва,
очакващ от труда си възнаграждение -мизерно, но достатъчно да си позволи да
бъде друг в миговете на почивка. Така живее, работи и вероятно умира, а на неговото
място идва друг – безкрайна поредица. Стоян Ненов ни го показва в един изригващ
финал според който всичко и всеки е заменим (след смъртта на този идва друг
Дядо Коледа, който ще прави същото, ще заприлича на него, ще…
Някои от идеите преливат в по-дългия текст „Атентаторите на Соня” - бих
го определила като новела, в която
авторът използва постмодерни техники и оставя да го води влечението му към
страшното. Създава шизофренни герои, побъркани от дребната и нископлатена, но
единствено възможна работа, които търсят себе си по „лесния” начин – алкохол и дрога,
защото друг им е забранен.
Остава усещането, че в нашият свят достъпът до мечти и
промяна е забранен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар