За "Възвишение" - само редактираната част

Когато се заемам с нелеката задача да обговоря романа „Възвишение” на Милен Русков, той вече е натоварен с много мнения, изказвани в сериозни рецензии, в кратки ревюта, в читателски отзиви в писмен или устен вид. Романът живее вече три години и е носител на няколко награди - Национална награда "Христо Г. Данов" (2012), Национална награда "Елиас Канети" (2013), награда на ЕС(2014). Иван Добчев го превръща в театрален факт, а авторът му дори е номиниран за съвсем нелитературна награда – Мъж на 2014 година.

Ето защо за „Възвишение” трябва да се говори внимателно. Тези, които не харесват романа се възмущават от грубия език на Гичо, притесняват се от загубата на идентичност и от това, че пародията и иронията на автора може да са твърде силни. Тези, които се възхищават – хвалят именно езика на романа, неговата силна ироничност на места влизаща в сарказъм. Харесват различната гледна точка към възрожденските идеали.

„Възвишение” е роман твърде многопластов и родеещ се с повечето от характеристиките на постмодерното писане. Затова и трябва да се разнищва от тази гледна точка: люспа след люспа да се бели луковицата докато се стигне до сърцевината; да се мисли през понятия като интертекстуалност, ирония, историографска метафикция, игра с езика, смесване на високо и ниско и на ниво форма и на ниво съдържание.

„Възвишение” е литературен знак. Това е книга, която си струва да се прочете, при това не само веднъж. Защото това е роман с много нива на четене и разбиране. А и не е лесна за възприемане.

До голяма степен историята изглежда като разказана на един дъх от водещия повествованието главен герой. Но е достатъчно обемна за да не може да се прочете така „на един дъх”. Всъщност „прекъсванията” в четенето зависят от читателя, а не са зададени от авторовото намерение. Романът не е разделен на части, глави или каквито и да е други подсказки. Читателят спира да чете там, където търпимостта му отказва да приема повече. И продължава когато любопитството му надделее и неудържимо го привлече да „види” какво следва.

 Защото „Възвишение” е и приключенски роман и пародия на всички приключенски романи, с които сме отраснали. Гичо и Асенчо са една двойка подобна на Дон Кихот и Санчо Панса, но така пародирани, почти непознаваеми. Те са авантюристи, тръгнали за справедлива кауза, но цялото им приключение е едно размотаване из хайдушкия Балкан и преследване на недостижимото. Представите им за свобода и „револуция” са така объркани и неразбираеми, идеал и практически действия са така смешно противопоставени, че читателят в никакъв случай не остава разочарован.

Изповедта на Гичо разсмива и стъписва. „Всъщност Милен Русков е съчинил не просто език, а съзнание - несъществуващо и все пак възможно. Създал е глас, който обсебва.” пише Бойко Пенчев. Така стигаме до най-сериозното постижение на автора – езика. Някои го считат дори за своеобразен герой на романа. За мен езикът е инструмент. Това не е езикът на местните, нито на тогавашните хора. Това е друг език – специално конструиран за този герой и тази романова ситуация. Така може да говори само Гичо от Котел във „Възвишение” на Милен Русков.