Думата
трябва да бъде облечена като богиня и да излита като птица. — Тибетска мъдрост
За да си служиш така с думите е необходимо да имаш талант. Да ти е
дадено. Дарено. И да, Милен Русков определено е писател от тези, които имат дар
да си служат с думите. Да ги подрежат по начин, по който да им вярваш. Дори да
конструират собствен език за произведението и героя си. Това на сто процента важи
за „Възвишение”, а и почти толкова за „Чамкория”.
Бързам. Бързам да споделя впечатленията си от романа. Докато не са
изписани всички щуротии за него. Връщам се назад във времето. Чета „Възвишение”
две години след като е написан. Отнема ми почти толкова да завърша текст по
него и накрая да го запазя на собствения си компютър без претенции за
приносност към литературната критика. Не, че с прибързан текст за „Чамкория” ще
постигна обратния ефект.
И започвам да коментирам езика на романа. Защото както и във „Възвишение”,
така и тук това не е езика нито на Банишора, нито на софийската пиаца, а си е
език на бай Славе. И автора има абсолютното право да направи това. Романът е
фикция, героят си е негова рожба и си говори така, както иска и може. Уточнявам:
това не е шопски диалект, не е квартален сленг, не е професионален жаргон. Това
си е миленрусков конструкт, създаден за героя. Ако искате питайте автора, ако
не – доверете ми се, пък ако искате направете проучване, което обаче ще ви
отнеме повече време, отколкото е било необходимо на автора да го създаде и
напише на него романа си.
Историята. Ето това е най-важното в романа. Историята, разгърната
от пръстите на обикновения човек. Спомням си премиерата в НДК. Виждам лица на
хора, които за първи път се срещат с автора. И на хора, които са допринесли за
проучването му. Гледам и лицето на човек, когото не съм виждала отблизо от
няколко години – всъщност отпреди да се зарови в този текст. Като блондинка да
направя наблюденията си: Милен Русков е отпуснал леко коремче, лицето му някак
се е окръглило, говори простовато и почти наивно – като чета така си представям
вече възрастния под четиридесетте бай Славе. Не е оная върлина – изпосталял и
великолепен дървен философ от едно от последните публични четения на „Възвишение”.
И така влизам отново в жаргона на псевдонаучната критика. Имаме
пред себе си един постмодерен роман за голямата история на двадесети век в
България. Знам, че постмодерно за българските литературоведи е „мръсна” дума,
но какво да направя: живеем в постмодерен свят и сме принудени поне да заемаме
от поетиките, от похватите, от техниките на постмодерното писане.
Играта с езика, смесването на високото и ниското, историографската
мета фикция са точно това – похвати на постмодернизма. И Милен Русков ги
използва умело: на място и в правилна дозировка.
Докато прочета романа „Чамкория” ми се случваха различни неща,
изпадах в различни състояния: смях се с глас, неконтролируемо напираха сълзи от
очите ми, дразнех се и затварях книгата с изсумтяване „аман от празнодумие и
клишета” или стоях зашеметена и не можех да продължа, представяйки си
страховитите сцени. С други думи: романът си свърши работата, накара ме да
чувствам, да преживявам историята (не личната история на разказвача, а тази голямата
през която минава народът ни в двайсетте години на миналия век), даде ми сламките
от информация по които да тръгна ако съм изследващ читател, даде ми отговорите
ако съм задоволяващ се с малкото, даде ми въпросите ако съм философстващ. Тоест
„Чамкория” е роман за всеки читател.
Успях да прочета, че „Възвишение” е по-добрият роман. Ами няма да
се съглася. „Възвишение” е по-първият, е другият роман. Не е нужно да ги
сравняваме. Да, могат да се намерят прилики. Тук трябва да привлечем теорията
за автотекстуалността. Но тогава този текст няма да бъде прибързан читателски
отзив, а претенция за наукообразност.
И така: „Чамкория” засяга тема интересна сама по себе си – тежка,
трудно описуема и трудно смилаема. Третира я по един достатъчно добър начин,
разказва я интересно и вълнуващо, успява да намери баланса на чувствителност,
защото всеки спомен за двайсетте на двайсети век е твърде болезнена. Няма ги
вече повечето от хората, участвали в тези събития сами, твърде възрастни са
децата им, които да разкажат спомените на родителите си. Но ни е крайно нужно
да припомним, да проучим, да преживеем фикционално този период. Защото знанието
за този спомен би ни дало път в бъдещето. Защото болката трябва да се осмисля и
да бъде урок. И „Чамкория” е един добър опит за това, а Милен Русков заслужава
адмирации за труда си.
Като претенциозен и професионален читател мога да забия в
детайлите и да намеря „трънчета в петата” на повествованието, но не искам. Знам,
че има пропуски в детайлите, които могат да бъдат третирани разнопосочно. Видях
и стилистично недоглеждане на едно две места. Но няма да се спирам на това. Казвам
го само, защото не вярвам, че дори най-добрите могат да минат без редактор. И
защото бързането в писането и издаването е доста голям грях. Но това е тема на
друг разговор и други текстове, не на този.
Този казва: прочетете „Чамкория”. Запазете книгата. Дайте я на
децата си. А после на внуците. Другото са подробности от пейзажа
Няма коментари:
Публикуване на коментар