New year in the Cannibal City

Градът празнува. Някои от хората вярват, че наистина посрещат последната нова година в личната си и човешката история. Аз знам, че това не е вярно, но нямам намерение да оборвам никого. Държа в ръката си бенгалски огън като всички. В края на краищата, нали точно тази вяра е накарала част от тях да излязат от панелните си клетки, да се съберат с близки, приятели и дори с непознати, да се хванат за ръце и да извият хоро без да мислят за нищо, което ги обременява, да се наслаждават на умерена светлина, балансирана музика и вкусна храна. Елхата да проблясва със снежна светлина и да те кара да се усмихнеш всеки път, щом погледът ти я погали. Момичета и момчета в ярко розови ризи и дънки сноват и изпълняват неизказаните ти желания. А тази нощ би трябвало да бъде празник и за тях.

Идеята да получиш котарак в наследство или въгленче в чорапчето от Дядо Коледа беше стара като света. Точно тази нощ и аз имах подобно усещане за награда. Но Съдбата бе решила друго – късметът ми проработи и от томболата ми се падна чорапче. Идеално! Можех да го напълня с каквото си поискам, с каквото успея, каквото направя с ръцете, ума и сърцето си. Почувствах празника. Огледах се победоносно. Срещнах празни стъклени очи.

Градът празнува. Бившата мис Свят седи със скучаеща усмивка на ВИП-масата в долнопробната за вкуса и кръчма. Посреща Новата година с новия си любовник, който притежаваше бързо развиваща се верига от магазини за евтини дрехи. Спомня си момичешките лудории и една отдавнашна нова година. Тогава тя беше непознатото момиче на купона. Спомените нахлуха цветни и шеметни.

Тогава срещна Котарака. Той винаги беше в центъра на всеки купон. Приятелите му разказваха стари вицове и се заливаха от смях. Сваляха момичетата, а той се срамуваше. Когато гълчавата позатихнеше разказваше своята любима детска приказка, като поведението му определено добиваше някои характерни „национални” черти.

-          Ей, откъде го вземате това уиски? – питаше. И добавяше: - Ако не кажете, че е от избите

на Маркиз дьо Караба ще ви направя на кайма! – И наливаше в чашата си щедро. После минаваше към чинийката с бадеми, изсипваше половината в устатата си и мляскайки нареждаше: - Ако не кажете, че бадемите са от градините на маркиз дьо Караба ще ви на…

Бяха и казвали, че обикновено го взимат на подбив и става забавно. Но се издразни и му се отвори:

-          Хайде да те видя как,

малък с малък… котарак!

Тръгна, полюшвайки стегнатия си задник върху седемнайсетсантиметровите си токчета, привиквайки го с поглед и жест към съседната стая. Котарака се почувства като малко момче и я последва послушно. Малко обидно му прозвуча това „малък с малък” и много му се искаше да подреди нещата по свой начин, както винаги правеше любимият му котарак и да се докаже. Вярваше в думите на баба си, че някога ще стане министър, но засега беше само тийнейджър, който имаше твърде малко начини да се докаже. По този щеше да му е за първи път.

Влязоха в стаята. В краката му се шмугна космата топка и Котарака залитна. Съдба ли беше, винаги в решителни моменти да налита на котки?! Момичето се разсмя, отвори гардероба, извади нощница и боне от старо време и нареди:

-          Преобличай се! Сега ще играеш в друга приказка! Такава сладка бабка ще си! А аз мисля, че минавам за развратна Червена шапчица и ще ти покажа някои трикове!

-          Ти побъркала ли си се?! Сериозно? Тази торба откъде я измъкна?

-          Това е нощничката на баба ми. Много е секси, нали? Ще ти тича, котенце.

После девойката отвори чекмеджето на нощното шкафче и размаха полу-шеговито полу-победоносно един дълг… дървен… гребен (какво си помисли?) и се наведе изкусително към скута му, обещавайки красива интимна прическа. И наслади с уста.

Градът празнува. Министърът посреща новата година в компанията на колегите от кабинета. От време навреме се вглъбява в себе си. Искаше ли му се друга компания, плашеше ли се от бъдещето или просто виното започваше да го омайва? Имаше нещо тъжно в тази новогодишна нощ. Цял живот беше мечтал да стане министър и да подрежда нещата по свой начин. Образец му беше хитрият успяващ котарак от любимата детска приказка. Помнеше как като малко момче седеше на земята пред краката на баба си. Държеше кълбото прежда съвсем леко, така че то като се размотава, галеше нежно ръчичките му. Бабата нижеше на иглата бримка след бримка, а устните и нижеха приказка дума след дума. Тази точно беше любимата на момчето. Баба му редеше:

-          Когато старият мелничар си отишъл от този свят, оставил на синовете си в наследство малката мелница, кола с хърбаво конче и един мързелив котарак. Двамата по-големи веднага решили, че мелницата е за първородния, колата с кончето за средния, а котарака за най-малкия. Покрусил се малкия, обидил се, но нямало какво да стори.

-          Бабо, аз не искам да съм като братята! Те и тримата са и лоши и глупави! Искам да съм като котарака, който нарежда всичко по свои правила!

-          Добре, мъничък, слушай сега, а като пораснеш, да станеш министър и тогава ти ще си като котарака.

Бабата продължаваше да плете и да ниже думите. Като свършеше една приказка, почваше друга, но внучето все повтаряше:

-          Не, бабо, остави тази, дай пак за хитрия котарак!

Градът празнува. Собственикът на верига магазини „Тия” седеше на масата, ръката му бе прегърнала облегалото на стола за да не докосва дизайнерската рокля на своята дама. Гледката пред очите му бе изненада и наслада: това беше най-добрата му рекламна витрина откак бе започнал бизнеса си. Всичките му преминали за последните години модели от ценови клас 10-20 лв., обгърнати с блестящи шалове, сребърни или златни бижута и украсени със саморъчно изработени брошки и диадеми трептяха по телата на празнуващите поредната Нова година жени.

Дамата му се беше поунесла. Мислеше за нещо свое, усмихваше се. Усмихваше се и той и пиеше специално домашно вино от избата на собственика. Знаеше, че за една бивша мис Свят тук е малко бедняшко, но не можеше да откаже на приятеля си да посрещне Новата година в неговото заведение. Пък и нали неговите пари също бяха направени от бедняшките удоволствия на народеца. Поръчваше с тирове боклуци за центове, прекарваше ги, продаваше евтино и трупаше богатства. Не беше алчен, не завиждаше на тези, които отварят дюкяните си зад стъклените стени на някой МОЛ, но щеше да е хубаво някой път и той да има свой бутик на такова място.

Градът празнува. Многоцветна заря известява пристигането на новата година. Снегът вали бавно, успокоително и покрива пътищата. Снегът – тази структурираност на водата, която завива спомените със завивка от забрава. Снегът – това проявление на светлината, събрало в себе си всички цветове и превърнало се в ангелско бяло. Снегът – начинът студът да излъчва топлина. Поетът стои изправен в средата на бялата си стая със сини скрежни цветя на прозорците. Гледа замислен в себе си. Устните му мърдат и повтарят стиха, който тази нощ бе родила у него. Един стих, построен от светлина, а не от думи, проникнат от мъдрост и издигащ го върху купола на стъклен храм от който вижда целия свят.

Градът празнува. Новата година пристъпва уверено в него. Началото на края, или началото на много нови начала? Не се интересувам от предсказания. Не умея да чета знаците. Сляпа и глуха съм, но не и напълно невежа. Наблюдавам празнуващите. Мъжете са спокойни, уверени. Отпиват от чашите си червено вино като за причастие. Позволили са си лукса да излязат и празнуват навън. С това демонстрират една привидна финансова сигурност в разгара на тежката световна криза. Такива моменти обикновено в историята са завършвали с война. Няколко локални конфликта и световният тероризъм играят ролята на клапан и сякаш нещата този път ще минат без световна трагедия. Жените пък са доволни от празника. Завели са ги на едва ли не вълшебно място – кварталния ресторант. Чист, спретнат, елегантен за вкуса им. Погрижили са се да изглеждат на ниво. Облекли са се във всички нюанси на черното. От най-тъмната и студена пещера, до най-топлата южна нощ. По телата им трептят антрацитни, катранени, въгленни вълни от плат. В тези одежди те се чувстват лоши, дяволити, фатални и искат да са само за миг бродници, вещици, владеещи положението и мига, докато отново се превърнат на сутринта в кротки домашни феи, владеещи кухнята.

Сутрин е. Снежна, слънчева, ведра. Новата година е дошла. Улиците са тихи. Градът спи. Празнували цяла нощ, хората са притихнали в прегръдките на любим или на юрган. От един покрив се издига дим. Черен, грозен, заплашителен. Гори един от стъклените домове на порока – първият и най-малък МОЛ. За първи път от години той е в почивен ден. Но не почиват подпалвачите. Не почиват и пожарникарите. Няма трагедия - просто инцидент.

Bad Boy чака гости в замъка. Беше готов за пиршество от класа. Имаше печени сърнички, пуйки в портокалов сос и крехки телешки пържоли със сини сливи. Беше поканил няколко приятели човекоядци, но не бе предвидил истинско човешко месо. Той беше от типа вегетарианец (нали така наричат вампирите, които не нападат живи хора?) и ядеше само обитателите на близката гора и богатото си стопанство. Не знаеше, че плячката сама ще дотича в царска каляска. А ново произведеният Маркиз дьо Караба, Принцесата и глупавият цар препускаха по пътя, изпреварвайки очакваните гости човекоядци.

Пред тях тичаше Котарака в чизми. Ролята на вицепремиер му допадаше, защото можеше да нарежда нещата по свой начин. Е, да си вице точно на Bad Boy криеше известни рискове, той все пак си беше човекоядец, но рискът си струваше – измерваше се в седемцифрени числа.

Царят, принцесата и дори Маркизът вярваха в приказки и смятаха, че ей сега ще влязат в замъка, ще устроят сватбено пиршество и ще заживеят щастливо, но планът на министъра беше друг. Гостите на Bad Boy щяха да се нагостят с прясно човешко, а царският палат щеше да остане във владение на него самия.

Не беше предвидил единствено предсказанията на маите. Краят на света изобщо не му влизаше в сметките, за разлика от световната финансова криза, която превръщаше бедните в още по-бедни, просто богатите в бедни, а неприлично богатите в още по-неприлично богати.

Не беше предвидил и зоркия поглед на Поета, който вместо да се прехласва от красотата на снега, поглъщаше с очи черния дим на пожара. А това раждаше в душата му други строфи, опасни и диви. За сега градът спеше, но щеше да се размърда. Хората щяха да се заслушат и щяха да разберат.

На края на масата бе приседнал един парижанин, гледаше малко скептично и отпиваше от чашата си вино. Никак не беше съгласен да му преобръщат приказката. Щом видя да влиза Котарака размаха широкопола шапка и се развика:

-          Господин Министър, присъединете се към мен, моля, отпийте от това прекрасно вино. То е от избите на Маркиз дьо Караба!

Котарака доста се притесни от тази покана, но не искаше да изглежда неадекватен. Пристъпи с котешка походка и се поклони:

-          С кого имам честта да разговарям?

-          С един скромен поет и разказвач на приказки, ваша чест! Споделете питието ми и отидете по длъжността си. Аз няма да се обидя.

Министър и Поет на една маса във всяко време си е странна гледка. На единият работата е да говори, а на другият да действа. Или поне в това вярват обикновените хора.

Човекоядците се облизваха. Бяха усетили миризмата на прясно човешко, което пристигаше. Погледите им недвусмислено говореха какво предстои.

Знам какво трябва да се случи – логическата развръзка: глупавият цар, Маркиз дьо Караба и принцесата ще пристигнат всеки момент. Човекоядците ще им се нахвърлят. Котаракът ще умре от инфаркт. Срамът ще го доведе до там.

Има и друг възможен край – Котаракът се осъзнава и се връща в приказката – надхитря Човекоядеца. Но в нашия случай образа на Котарака-министър и присъствието на гостите не допуска това.

Поетът - парижанин каза:

-          Котарако, знаеш какво е надеждата, нали?

-          О, да – просто призрак…

Bad Boy се усмихна доволен и повика министъра си с ръка. Котаракът приближи. Домакинът се пресегна, взе от блюдо в средата на масата парче сьомга, поднесе го към муцуната на Котарака и го хвърли в краката му.

-          В името на чизмите ми, няма да допусна да бъда унижаван повече! – извика той, размаха шпагата си и се спусна към дълбоките каменни изби.

След миг се чу ужасно силен гръм. Замъкът се разтърси. Заваля град от камъни. Изви се черен дим към небето. Заедно със саждите към небето полетя неясна фигура – нещо като надежда, нещо като проклятие.

На пътя каляската сепнато спря. Маркиз дьо Караба се втурна и скочи високо, високо. Когато димът се поуталожи и тътенът само отекваше в ушите на царя и принцесата, те видяха как на пътя паднаха три тела, поотърсиха се, станаха: осажденият котарак, загубил шапката и министерското си достойнство, но здраво стъпил на земята в чизмите си, поетът и момъкът, вече нежелаещ да е маркиз.

Градът се събуди от тътена на един стих. Градът осъзна, че надеждата не е само един призрак. Градът научи, че може да вземе съдбата си в ръце.Градът празнува.

Илияна Делева