Приказка за любопитния нос, врязан в морето и неговите наблюдения над човешкия живот или Сезоните на лятото (импресия)

Първа част - Предчувствие

Той плачеше. Пищеше в яда си. Опитваше се да се освободи от силната контролираща и налагаща правила, но инак нежна и закриляща бащина прегръдка. Беше важно. Имаше неотложна работа. Баща му не можеше да разбере това - беше вперил жадно поглед в изпотената чаша с кехлибарена течност и ръцете му все по-здраво обгръщаха дърпащото се малко телце. Доста крясъци и дърпане бяха нужни, но накрая успехът беше постигнат.

Освободи се. Стъпи на земята. Дъските върху пясъка се поразклатиха, не толкова от тежестта или силата, колкото от импулса на устрема му. Заобиколи стола, грабна кофата с лопатката и греблото и делово се заклати по пясъка.

От близкия обезопасен бебешки стол го проследи сапфирен поглед и бяла пухкава ръчичка протегна след него многоцветно пластмасово цвете на бебешка дрънкалка. Той не забеляза това, нито дори го интересуваше.

Подире му се спусна добре изглеждаща жена на средна възраст. Тънкото и токче се заби между гредите на пода на плажното капанче и това предизвика радостно кудкудякане сред шумна младежка компания на съседна маса. Кратко колебание и жената заряза елегантните чехли и продължи загрижено по пясъка боса и държейки в ръце полите на копринената си рокля.  Не можеше да си представи важността на мисията на внука си и бе решена бързо да го прибере наблизо и на светло. Едрият тъмен пясък се забиваше в петите и. Лятната нощ се спускаше бавно и загадъчно.

Момчето съсредоточено копаеше основите на пясъчен замък. Над него светеше сапфиреният поглед. То не забелязваше суетнята, която е предизвикало. Морето се стелеше равно и сладко, сякаш самото то курортист. Вятърът се излежаваше по хълмовете на любопитен нос, напъхал се почти до средата на водата, които бавно тъмнееха.

Втора част - Началото

Пясъчният замък израстваше и ставаше все по-красив. Имаше всичко – и кули ,и крепостна стена, и бойници. Имаше ров, над който само тръстиков мост позволяваше да се влезе през централната порта.Слънцето се отразяваше в стъкълцата от счупени бутилки, подредени като прозорци. Това беше замък за истинска принцеса. И тя щеше да се появи всеки момент.

Кралят-строител усети най-напред втренчения и поглед. Сапфирената светлина в очите и го омагьоса. Дори не забеляза слънчевите вълни, които се стелеха по голите и рамене и роклята с цвят на морска пяна, покриваща цялото и тяло чак до босите крака, които заплашително приближаваха по горещия пясък право към централната кула. Още само стъпчица и…замъкът можеше да бъде унищожен от едно малко босо краче.

Но не. Тя спря запленена от красотата и светлината, излъчвани от пясъчния замък. Протегна малката си ръка, постави клечица точно на върха на кулата, а после неясно откъде измъкна розова панделка и я завърза. Развя се знамето н принцесата.

Кралят строител заобиколи внимателно замъка си, доближи устните си до слънчевите лъчи над сапфирените очи и побягна. Момичето постоя замислено и очаровано известно време. После хукна нанякъде.

Любопитният нос, проточил се почти до средата на морето, наблюдаваше сцената безразлично. Чайка изкрещя. Вълна се надигна. Друга хукна след нея. Настигнаха се точно в началото на брега. Заборичкаха се. Разрушиха пясъчния замък и плениха знамето-панделка.

Трета част - Преодоляване

Валеше вече трети ден. Курортистите пиеха и попържаха времето в помрачнелите кръчми. Посивелите им погледи се сливаха с тютюневия дим. Сервитьорките ситнеха и носеха нови и нови бутилки.

Морето, небето и тъмният пясък се гушеха, уеднаквили цвета и мъката си. По мокрия пясък обаче се виеше следа от стъпки. Любопитният нос, врязан почти до средата на морето, като че ли се раздвижи. Той не помнеше така да е валяло на този бряг. И не вярваше, че може да има смелчак, който да излезе на плажа в такова време. Следите говореха ясно – някой беше минал по плажа. Носът прошушна нещо и от върха му полетя сърдит гларус. Беше изпратен за съгледвач, а съвсем не му се летеше. Крилата му бързо подгизнаха. Не би тръгнал в това време дори след голяма плячка. Но сега, заради глупавото любопитство на носа. Изграчи недоволно, но продължи. Що за глупак беше навън по това време и пробуждаше странни желания у любопиткото!

Гларусът обиколи целия бряг и изведнъж се закова на място  небето. Изкряка учудено. Над моста грееше слънце. А продължаваше да вали като из ведро. И все пак на моста светеше нещо в сапфирено и златно.

Съгледвачът не можеше да повярва на очите си, но изведнъж разбра. На моста стоеше принцесата, чието знаме вълните бяха пленили преди десетина години. Косите и светеха още по-ярко под дъжда, а очите и, още по-сапфирени от тогава, обхождаха цялото посивяло, ръмжащо море. До нея стоеше кралят-строител, разбира се доста променен, не снемаше поглед от сапфирите и едва докосваше върховете на пръстите и със своите.

Гларусът се загледа в двамата и откри ,че доста са се променили. Бяха пораснали, поизточили се. Дори младежът му се видя малко грозен и несъразмерен с оширели рамене и въздълги ръце. Но тя… тя беше така грациозна под раздърпания пуловер и смъкнати панталони. Потърси босите и крака, но те бяха скрити в тежки кецове. Все пак бяха същите.

Гларусът кацна на носа. Разказа му развълнувано за неочакваните посетители и дори не се оплака от студа и дъжда. Сапфирените очи бяха омагьосали старата сърдита тромава птица. Носът сякаш дишаше тежко под непреставащите дъждовни струи.

Четвърта част –Циганско лято

През октомври плажът някак рязко опустява. Затварят плажните бистра. Тук-там някой палавник от местните използва последните почивни дни или някое бягство от час за да поплува. Рядко някой закъснял курортист напича кости под последните слънчеви лъчи. А морето е топло и мамещо като за последно. То още не иска да приеме студа.

Любопитният нос,врязан почти до средата на морето, скучаеше. Нямаше какво да наблюдава, докато на плажа не се появиха двама души.

Възрастната двойка вървеше по пясъка, бяха вглъбени в себе си и един в друг. Не обръщаха внимание на околността. Дядото с младежки непокорни бели коси току загръщаше дамата си с мек вълнен шал. Тя се опитваше да го отблъсне и с палаво движение оставяше шала да падне в пясъка.  Той търпеливо го вдигаше и гълчеше настоятелно „Трябва да се пазиш”. Сякаш напук жената седна на мокрия пясък както си беше с панталона от туид и удобни мокасини. Обгърна със сапфирения си поглед ширналото се пред нея и вълнуващо се море. Замечтано каза: „Помниш ли, тогава ми беше построил замък?”

Мъжът не отговори. Беше се загледал в прииждащата вълна. Тя носеше към тях розова копринена панделка ,може би малко избеляла. „Виж! Прилича на твоето знаме!” – възкликна мъжът. Нагази, протегна ръка и я взе .

Двамата се погледнаха един друг и светът заблестя в сапфиреносиньо.

Любопитният нос, врязал се почти до средата на морето, блестеше под косите есенни лъчи.