Приказка за любопитния нос, врязан в морето и неговите наблюдения над човешкия живот или Сезоните на лятото (импресия)

Първа част - Предчувствие

Той плачеше. Пищеше в яда си. Опитваше се да се освободи от силната контролираща и налагаща правила, но инак нежна и закриляща бащина прегръдка. Беше важно. Имаше неотложна работа. Баща му не можеше да разбере това - беше вперил жадно поглед в изпотената чаша с кехлибарена течност и ръцете му все по-здраво обгръщаха дърпащото се малко телце. Доста крясъци и дърпане бяха нужни, но накрая успехът беше постигнат.

Освободи се. Стъпи на земята. Дъските върху пясъка се поразклатиха, не толкова от тежестта или силата, колкото от импулса на устрема му. Заобиколи стола, грабна кофата с лопатката и греблото и делово се заклати по пясъка.

От близкия обезопасен бебешки стол го проследи сапфирен поглед и бяла пухкава ръчичка протегна след него многоцветно пластмасово цвете на бебешка дрънкалка. Той не забеляза това, нито дори го интересуваше.

Подире му се спусна добре изглеждаща жена на средна възраст. Тънкото и токче се заби между гредите на пода на плажното капанче и това предизвика радостно кудкудякане сред шумна младежка компания на съседна маса. Кратко колебание и жената заряза елегантните чехли и продължи загрижено по пясъка боса и държейки в ръце полите на копринената си рокля.  Не можеше да си представи важността на мисията на внука си и бе решена бързо да го прибере наблизо и на светло. Едрият тъмен пясък се забиваше в петите и. Лятната нощ се спускаше бавно и загадъчно.

Момчето съсредоточено копаеше основите на пясъчен замък. Над него светеше сапфиреният поглед. То не забелязваше суетнята, която е предизвикало. Морето се стелеше равно и сладко, сякаш самото то курортист. Вятърът се излежаваше по хълмовете на любопитен нос, напъхал се почти до средата на водата, които бавно тъмнееха.

Втора част - Началото

Пясъчният замък израстваше и ставаше все по-красив. Имаше всичко – и кули ,и крепостна стена, и бойници. Имаше ров, над който само тръстиков мост позволяваше да се влезе през централната порта.Слънцето се отразяваше в стъкълцата от счупени бутилки, подредени като прозорци. Това беше замък за истинска принцеса. И тя щеше да се появи всеки момент.

Кралят-строител усети най-напред втренчения и поглед. Сапфирената светлина в очите и го омагьоса. Дори не забеляза слънчевите вълни, които се стелеха по голите и рамене и роклята с цвят на морска пяна, покриваща цялото и тяло чак до босите крака, които заплашително приближаваха по горещия пясък право към централната кула. Още само стъпчица и…замъкът можеше да бъде унищожен от едно малко босо краче.

Но не. Тя спря запленена от красотата и светлината, излъчвани от пясъчния замък. Протегна малката си ръка, постави клечица точно на върха на кулата, а после неясно откъде измъкна розова панделка и я завърза. Развя се знамето н принцесата.

Кралят строител заобиколи внимателно замъка си, доближи устните си до слънчевите лъчи над сапфирените очи и побягна. Момичето постоя замислено и очаровано известно време. После хукна нанякъде.

Любопитният нос, проточил се почти до средата на морето, наблюдаваше сцената безразлично. Чайка изкрещя. Вълна се надигна. Друга хукна след нея. Настигнаха се точно в началото на брега. Заборичкаха се. Разрушиха пясъчния замък и плениха знамето-панделка.

Трета част - Преодоляване

Валеше вече трети ден. Курортистите пиеха и попържаха времето в помрачнелите кръчми. Посивелите им погледи се сливаха с тютюневия дим. Сервитьорките ситнеха и носеха нови и нови бутилки.

Морето, небето и тъмният пясък се гушеха, уеднаквили цвета и мъката си. По мокрия пясък обаче се виеше следа от стъпки. Любопитният нос, врязан почти до средата на морето, като че ли се раздвижи. Той не помнеше така да е валяло на този бряг. И не вярваше, че може да има смелчак, който да излезе на плажа в такова време. Следите говореха ясно – някой беше минал по плажа. Носът прошушна нещо и от върха му полетя сърдит гларус. Беше изпратен за съгледвач, а съвсем не му се летеше. Крилата му бързо подгизнаха. Не би тръгнал в това време дори след голяма плячка. Но сега, заради глупавото любопитство на носа. Изграчи недоволно, но продължи. Що за глупак беше навън по това време и пробуждаше странни желания у любопиткото!

Гларусът обиколи целия бряг и изведнъж се закова на място  небето. Изкряка учудено. Над моста грееше слънце. А продължаваше да вали като из ведро. И все пак на моста светеше нещо в сапфирено и златно.

Съгледвачът не можеше да повярва на очите си, но изведнъж разбра. На моста стоеше принцесата, чието знаме вълните бяха пленили преди десетина години. Косите и светеха още по-ярко под дъжда, а очите и, още по-сапфирени от тогава, обхождаха цялото посивяло, ръмжащо море. До нея стоеше кралят-строител, разбира се доста променен, не снемаше поглед от сапфирите и едва докосваше върховете на пръстите и със своите.

Гларусът се загледа в двамата и откри ,че доста са се променили. Бяха пораснали, поизточили се. Дори младежът му се видя малко грозен и несъразмерен с оширели рамене и въздълги ръце. Но тя… тя беше така грациозна под раздърпания пуловер и смъкнати панталони. Потърси босите и крака, но те бяха скрити в тежки кецове. Все пак бяха същите.

Гларусът кацна на носа. Разказа му развълнувано за неочакваните посетители и дори не се оплака от студа и дъжда. Сапфирените очи бяха омагьосали старата сърдита тромава птица. Носът сякаш дишаше тежко под непреставащите дъждовни струи.

Четвърта част –Циганско лято

През октомври плажът някак рязко опустява. Затварят плажните бистра. Тук-там някой палавник от местните използва последните почивни дни или някое бягство от час за да поплува. Рядко някой закъснял курортист напича кости под последните слънчеви лъчи. А морето е топло и мамещо като за последно. То още не иска да приеме студа.

Любопитният нос,врязан почти до средата на морето, скучаеше. Нямаше какво да наблюдава, докато на плажа не се появиха двама души.

Възрастната двойка вървеше по пясъка, бяха вглъбени в себе си и един в друг. Не обръщаха внимание на околността. Дядото с младежки непокорни бели коси току загръщаше дамата си с мек вълнен шал. Тя се опитваше да го отблъсне и с палаво движение оставяше шала да падне в пясъка.  Той търпеливо го вдигаше и гълчеше настоятелно „Трябва да се пазиш”. Сякаш напук жената седна на мокрия пясък както си беше с панталона от туид и удобни мокасини. Обгърна със сапфирения си поглед ширналото се пред нея и вълнуващо се море. Замечтано каза: „Помниш ли, тогава ми беше построил замък?”

Мъжът не отговори. Беше се загледал в прииждащата вълна. Тя носеше към тях розова копринена панделка ,може би малко избеляла. „Виж! Прилича на твоето знаме!” – възкликна мъжът. Нагази, протегна ръка и я взе .

Двамата се погледнаха един друг и светът заблестя в сапфиреносиньо.

Любопитният нос, врязал се почти до средата на морето, блестеше под косите есенни лъчи.

Нещо като изложба

Една вечер се запътвам към The Egg bar в София. Зима, студ. Чай с ром и топли картини ми се вижда добра идея. И наистина е така. Самата Петя Константинова не виси там, но пък ме посреща плакат с покана и истинското име на изложбата: "Сезоните на душата".

http://www.urban-mag.com/bg/%D0%9D%D0%B5%D1%89%D0%BE+%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE+%D0%B8%D0%B7%D0%BB%D0%BE%D0%B6%D0%B1%D0%B0/5816#.Ur245dIW2E4

Няма сбъркани неща

 Срещата ми с Мартин Христов на щанда на издателство "Ерго" беше отразена от "Градското списание. Благодаря на Мартин за споделеното и на Елена за съпричастието.
http://www.urban-mag.com/bg/%D0%9C%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B8%D0%BD+%D0%A5%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%B2%2C+%D0%B8%D0%B7%D0%B4%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB%3A+%D0%9D%D1%8F%D0%BC%D0%B0+%D1%81%D0%B1%D1%8A%D1%80%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D0%B8+%D0%BD%D0%B5%D1%89%D0%B0/5795

Деси Неделчева и нейната стихосбирка „Източно време”

Стихосбирката е факт от месеци. Но не е представяна в София. В салона на Унгарския културен институт като три орисници Миглена Николчина, Екатерина Йосифова и Мария Калинова седят около майката и нейната рожба: Десислава Неделчева и книгата  „Източно време”. По време на представянето истинските и деца -  дъщерите и са в скута на баща си и се гордеят с мама. Така е редно. От тази премиера до днес са минали още месеци.

От залата възрастна жена задава неуместния въпрос – „аз не разбирам от литература, но така ли се пише днес поезия”. Внимателно и отговаря Миглена Николчина. Само че на мен ми се иска аз да отговоря и то не дотам внимателно. Да – така се пише и не днес и не от вчера. Книгата не може да бъде обвинена в липса на професионализъм: и заглавието, и корицата и самите стихове – всичко е направено от хора, които знаят какво правят и как го правят. Стиховете са правилно написани, литературни са, крият една особена музикалност. Но когато ги слушаш, в тази музика чуваш ежедневните звуци – на трополене на тенджери и детски крачка, на ритнати по улицата камъчета, плач и вик. Звук на дребнотемие – звук, който убива.

Всички хвалят поетесата, стиховете и, а на мен ми се събира горчилка в душата, не харесвам стиховете и в залата започва нещо да ме гризе. Защо?  Да не би вината да е в мен, да не би това, което тази млада жена е написала да е една моя отколешна рана, която не ми дава мира. Дали пък просто не завиждам, че тя е взела тази болка в ръце и я е умесила в стихове, а аз още изпитвам ужас от това, което в такива моменти жената изпитва.

Купувам книгата, чета я първи път – нищо – същото е; втори път – пак така – единствено самообвиненията се уталожват. Не, не е причината в чувството на самотност  и безполезност, когато животът кипи , а ти сменяш памперси, мъжът ти не е до теб, а работи – убеден, че прави най-доброто за семейството, но ти искаш друго – поне веднъж да вземе децата и да се пръждосат нанякъде, поне една нощ да изчезнеш и те тримата да спят или будуват или беснеят, но ти дори да не разбереш. Не, не е това. Някъде в стиховете се промушва и друга тема – за твоето детство, припомнено през живота ти с децата. Дали това не е отново лична болка?

И все още неуверена, че темите са болезнени за теб самата, решаваш да попиташ, показваш книгата на жени, жени, които четат и обичат поезия, разпитваш ги, но и те са като теб – не харесват стиховете. Макар тези жени да имат различна съдба, различен живот и когато най-после си убедена, че не ти си повредената, започваш да се замисляш за други причини за това нехаресване и за тази бляскава премиера.

На премиера като на премиера. За Негово (в случая нейно) величество автора или хубаво или нищо. А Десислава Неделчева е една от тях – сътрудник на Литературен вестник, колега на представящите я, Екатерина Йосифова е редактор – да кажеш лошо за автор и книга – все едно да кажеш лошо за себе си. В залата на пръстите на едната ръка се броят хората, които я виждат за първи път.

Отново на преден план излизат думите на Екатерина Йосифова за избора да отложиш себе си. Дали това всичкото не е приятелски жест да бъде спряно отлагането? И ако е така, то той е трижди похвален. Стига да не се окаже прекален. Защото „Източно време” е стихосбирка, но с трудно разпознаваеми стихове.

Споделени афоризми

Няколко замислящи мисли от Димитър Подвързачов

• „Афоризмът е неочакван изблик, изненадващ гръм.“
• „Всяко четене е една война между автора и читателя.“
• „Езикът е красив и буен млад жребец. Няма да отидеш далеко с него, ако не умееш да яздиш добре. Дори нещо повече: ще те хвърли от гърба си и ще те стъпче.“
• „Има автори, които могат без стеснение да ти кажат: — Бях започнал да пиша пиеса. Но като чух, че и Бернар Шоу пише, отказах се — не обичам да ми подражават…“
• „Има автори със странна съдба: когато се шегуват, публиката ги взема много сериозно, а когато говорят сериозно — публиката ги смята за шегобийци.“

Репортер във времето

Петоъгълният коридор не беше любимото място на Жано, но точно през него той преминаваше от едно в друго времево измерение. Като се има предвид професията му на репортер от света на хората, твърде често за вкуса си се озоваваше тук - в това място, каращо го да потръпва. Усещаше се твърде клаустрофобично. Сякаш е малко насекомо, затворено в кутийка за бижута. Затова бързаше да отвори вратата на някой от гардеробите и да се потопи в репортажа си от времето, в което бе попаднал.

***

Момичетата изглеждаха странно еднакви. Светлосини блузи, тъмносини поли. Тези наистина ли се стягаха за студентски празник? По-пищната, с по-искрящо руса коса нанасяше розово червило на устните си. Беше доволна и крадешком поглеждаше към лъскавата покана на тоалетката. „Кой знае кого ще срещна там.” Другата, по-висока и слаба, с по-пепеляв оттенък на русото, определено не беше на кеф. Мислеше за красивия младеж, чиято покана да празнуват на хижа бе отхвърлила заради лъскавата хартийка пред огледалото.

***

Жана обу дънките си. Облече вълнен пуловер с висока яка и сплете косата си на плитка. Погледна се в огледалото и доволна от резултата излезе в коридора. Там нахлузи спортни обувки, вмъкна ръцете си в дебело зимно яке и метна раницата само на едно рамо. Отиваше в планината да празнува с приятели студентския празник. Щеше да има разговори, пиене, китарена самодейност.

***

Жано се колебаеше кое от момичетата да последва. Любопитството го водеше към двата клонинга, но желанието му за купон го насочваше към снежната пътека в планината. Премина през петоъгълния коридор с гардеробите за да надникне зад някоя от другите врати.

***

И в тази студентска квартира кипеше подготовка за празника. Четирите момичета бяха изсипали целия си скромен гардероб и избираха от оскъдните запаси, като разменяха поли, блузки и евтини гердани, с идеята да превърнат делничното в празнично и официално.

***

Бърз преход през коридора, за да надникне в поредното уютно местенце, обитавано от млада жена. Жано започваше да се чувства като воайор.

Красиво, добре сложено момиче, приготвяше сак за тридневно пътуване по случай празника в луксозен спа-хотел. Козметичната и чантичка наподобяваше лекарска чанта и тежеше невероятно. Със сигурност в нея не липсваше нищо от първа необходимост: кремове за лице и тяло, декоративна козметика, десетки малки шишенца с различно съдържание, флакони с пяна, лак и някакъв цветен спрей за коса.

Женската суета беше еднаква в различните времена.

***

Жана пристигна. Снегът стигаше почти до коленете и. Мъжете, всъщност приятели от университета, я посрещнаха в двора. Бяха запалили скара и нахвърляли отгоре сочни пържоли от скорошното свинско погребение в селото на един от компанията. Момичетата вътре режеха от мамините туршийки и опитваха силистренска кайсиева. От магнетофона се носеха рок-парчета, едно след друго, в очакване на топла вечеря и дълги разговори.

***

Русите клонинги пристъпиха плахо през порталната врата на резиденцията. По косите им блестяха снежинки. Насреща им пет момчета с дълги коси и тесни панталони пристъпваха в нарастваща сценична треска.

-          Оле! Виж кой е тук! Ама дали наистина ще свирят?! Мамо, направо ще се побъркам!

-          Че кво толкова! Поканили са ги. Платили са им.

-          Ама те са жестоки! Представяш ли си да свирят тук за нас!

-          Да,бе. Властта прави метани на младежта. Не виждам причина за опиянение.

-          Това е симфоничен рок. Изобщо ли не си в час? Те свириха в Брюксел?!

-          Добре бе, да влизаме в залата, че така и така нещата започват.

***

Съдебната палата беше неочаквано място за празничен концерт. Монументалните размери на сградата, строгият и стил, силно подчертаната входна система от стълбище с пет големи врати между величествена колонада, говорят ясно за строгия характер на нейното обществено предназначение – да раздава правосъдие, да властва в нея Законът. Но точно този декемврийски ден в една от големите и зали щеше да се състои първият концерт, посветен на възстановения университетски празник.

***

Силистренката беше започнала да хваща момичетата и те поднасяха Жана, че тази нощ ще е бойното и кръщение. Изобщо не бяха познали. Не и беше нужно да се завре в гори тилилейски за да прави секс, а и кавалерът и изобщо не беше мечтания мъж за първия път. Нямаше намерение да спи с някого просто, защото е модерно. Беше тук, защото обичаше разговорите с Жорж за битието и съзнанието, за Божественото и за това, че реалният социализъм няма много общо с марксистката идеология. Вярваше, че с приятелите му и гаджетата им ще е достатъчно забавно. Подпряната в ъгъла китара обещаваше подобни неща.

***

„Аз ти постилям шарени черги да лягаш, либе, да лягаш,

а ти си стягаш враното конче да бягаш, лудо, да бягаш”  

- народната песен звучеше с отработен оперен алт. Пражката консерватория бе оставила отпечатъка си върху гласа и стила на тази изпълнителка днес на народни песни. Върху блузата и блестеше орден. Момичетата се държаха за ръце и не смееха да мръднат и да избършат, търколилите се в края на очите им сълзи.

***

На огромната плазма във фоайето на хотела се кълчеше кльощава руса силиконка. Това караше приятно закръглената брюнетка, току що влязла и застанала до рецепцията да помисли „Дали не съм малко дебела да се съблека по бански?”. Но текстът на песента, както и съзнанието, че след четири дни светът ще се гърчи в последната си агония, я накара да вземе ключа със съзнанието, че ще прави всичко за което не би помислила при други обстоятелства – всички удоволствия за тялото и душата, които можеш да получиш за три дни – „смелите си имат всичко”.

Жано изглеждаше добре във формата си на смъртен човек – млад, елегантен, обективно красив, метросуксуален. Беше чел доста и познаваше техниките на свалка. Нямаше да остави красавицата сама в последните дни преди края на нейния свят. Но трябваше да направи още няколко бързи прехода през петоъгълника с гардеробите. Не трябваше да оставя без надзор и празнуващите в другите години, наблюдавани за неговия студентско-празничен репортаж.

„Ако си падал веднъж – летял си” тананикаше, девойката докато със зъби откачаше етикетите на новото бельо, на новата рокля, купена специално за случая и нанасяше последни мазки цвят върху платното на лицето си в стремеж да издуха конкуренцията в дискотеката.

***

Отново се завъртя в кутийката. Главата му бръмчеше като затворено насекомо. Отвори вратата на гардероба да види какво правят клонингите, но попадна в непознато яйцевидно помещение с камина в единия тесен край и кръгла маса в средата. Наоколо седяха мъже, облечени в черни костюми. В деня на Свети Климент говореха за него, обсъждаха последните научни постижения, четяха откъси от последните си публикации. Един студент цитира думите на наскоро, само преди година напусналият ги последен енциклопедист „Животът ни е спрял на опасна точка, няма интрига, няма подем, няма очакване...”  Това насочи разговора им към мрачни прогнози за скорошен световен конфликт с хиляди жертви, с нови оръжия и съзнанието, че светът никога няма да е отново същият.

***

Първия говореше от трибуната. Изреченията му бяха прекъсвани от аплодисментите на стотиците клонинги в залата, част от които бяха русите ни познайници. „Честит 8-ми март, млади хора!” - завърши и без друго безсмислената си реч Вождa. Залата притихна в недоумение. Няколко плахи ръкопляскания се опитаха да замажат гафа. След това всички се втурнаха към фоайето, където вече свиреха Импулс, а между облечените в синьо клонинги се движеха като лебеди сервитьори с табли, отрупани с банани и сладолед Ескимо. „Въздух с вкус на метал, а човекът е сам…Пак съм сам.” - пееха дългокосите момчета. Един лебед се заклати с табла с чаши червено вино. Някой блъсна пепеляворусата грация и тя разля една чаша по блузката на колежката си. Ярко русият клонинг се разквича и затропа с крака. Червената течност и мокреше неприятно, а на всичкото отгоре приличаше на кръв. Тя издърпа несръчно блузката през главата си. Около нея бързо се образува кръг от хора, които ръкопляскаха. Импулс невъзмутимо засвириха вечната „Ако ти си отидеш за миг”

***

Жано прескочи през гардеробите за да види Жана, разпусна ла косата си и до нея Жорж с китарата да пеят „Не везет ли в смерти, повезет в любви” и по-нежната „ Господи, дай ты каждому чего у него нет”, продължаваха с още песни на толкова известния и толкова бунтарски Окуджава – за грохота на войнишките ботуши, за съвестта и достойнството, за синия тролей, в който носиш отчаянието си. Червеното вино и силистренската кайсиева сякаш извираха. Един от компанията взе китарата да покаже нещо ново и истински бунтарско: Инспекторът от РЕП-надзора, Докато още живееш в рая с жестокото „нам пора Auf Widerzeen”, „докато хората тичат след парите, аз препускам след мечтите, след облаците и аромата на тайга” и за това как Атлантите държат небето…

А клонингите се радваха на една съблечена блузка…

Жано побягна. Дори в затворения от врати на гардероби пентаграм му беше по-уютно. Късните осемдесет на тази страна му бяха противни. Погнусен се прехвърли в първия възстановен празник. Началото на шейсетте, монументалната съдебна зала, оперната прима, пееща народни песни. Седна до бедничко, но с вкус облечените момичета. Имаше желание да пофлиртува, да влезе в ритъма на времето, да изпие чаша евтино вино с някоя от тях. „Извор вода извирала”… Жано си припомни всичко, което знаеше за паметта на водата. Хората от времето, в което беше, нямаха и идея за това. А водата помнеше и знаеше толкова много. Дали имаше време за другите времена?

Прелетя през вратите за да грабне в прегръдките си красивата студентка, смятаща, че празнува за последно. В дискотеката се лееше алкохол като буйна река. Всички пиеха. Всички виеха тела в някакъв балкански ритъм.

Жано приближи момичето. Взе чашата и и отпи. Тя се усмихна. Този наистина беше красив. В главата и жужеше песента „Не живях на друг живота,/смелите сами се борят”. Беше готова да стигне докъдето и стигне куражът. Танцуваха и пиха, пиха и танцуваха, докато падна със смях в ръцете на наистина прекрасния си нов познат. Той говореше за някакви безсмислици за сътворението, за водата, за спасението, за смисъла на предсказанията на маите, но и беше все едно.

Тази нощ приличаше на големия взрив. Всичко се тресеше, бумтеше, пламъци се извиваха от всички страни. Земетресение с гигантска мощ, горящи облаци, вряща лава… Е, това беше. Тя затвори очи, готова да приеме неизбежното. Потъна в тъмнина и тишина.

Някаква непозната песен я събуди „ще сияем като тишината” – трябва да беше в рая. Този рай и харесваше. Луксозна обстановка, точно срещу камината красив мъж седи, прелиства някаква дебела книга и пуши лула. Но ароматът не е нито тютюн, нито трева, а нещо упойващо, но по съвършено различен начин. Когато я видя, че отваря очи, мъжът стана, подаде и чаша вода с думите – „Водата има памет. Светът оцеля. Аз съм Жано.”

Илияна Делева

* Разказът е публикуван в http://grosnipelikani.net

Книга без главни букви

„Лулу” е книга без главни букви. Това не е някакъв претенциозен похват да ви грабне – това е концепция. Главните букви се слагат по силата на граматически правила. Лирическата героиня на тази стихосбирка ще ви води през дебрите на Главните Мисли. Тя няма да спазва никакви правила. Освен едно – правилото на сърцето да обича.

Ще попитате „Коя е ЛУЛУ?” и дори може би „Какво е ЛУЛУ?”. Вероятно ще кажете „А поне нейното име не е ли написано с главна буква?” И аз в този непретенциозен текст ще се опитам да дам някои от моите отговори на тези ви въпроси. Някои отговори, защото всички не могат да бъдат описани, защото не всички идват наведнъж, а текстът ще напиша и изоставя. Мои, защото може всеки от вас да открие свои, защото можете да ми се доверите или не, защото в един момент мислите ни ще съвпаднат, а в друг – няма. И ако не беше така, Лулу нямаше да е това, което вероятно е.

Да започна с името – странно, за мен труднопроизносимо, лесно за друг, изградено от две еднакви повтарящи се срички (както говорят най-малките деца) и изписано на повечето места като дума от малки, но удебелени букви и точно седем пъти като рисунка. Рисунка знакова и кореспондираща с не едно от стихотворенията.

Буква „Л” е обувка с връзки и на ток – така е изписано името и в стихотворението „Лулу и обувките издайници”, в което се говори за маските, които носим, избирайки си „обувки според своите преструвки”. Заедно с това обувката „Л” напомня за вечното желание на всяко малко момиче да стане бързо голямо, обувайки обувките на мама и дори на баба, стига да са големи, вълшебно официални и загадъчни, да водят към света на възрастните, в който „плачът ни лицето създава” и „мракът е преял и негодува”.

Буквата „У” също е рисунка, носеща своите значения. Веднъж видяна като човече, застанало на главата си, тя напомня, че Лулу е онова същество, което преобръща представите за нещата („Лулу и полезните врагове”, „Лулу и подреждането”). Гледана като чатал за прашка, буквата говори за основната детска характеристика, която сякаш най-бързо забравяме – да сме палави и немирни („Лулу и пътуването”, „Лулу и колко е хубаво да си прозрачен”). Тази „у”, която е и кукичка, забиваща в съзнанието ни пирончета на често пренебрегвани, но важни въпроси („Лулу и защо е важно да тренираме”, „Лулу и обичането по свой начин”).Тя е слънчев часовник, отмерващ времето, което Лулу не познава, но за нас е постоянен спътник и спънник („Лулу и защо трябва да се мечтае бавно”).

И така какво е Лулу? Коя е тя? Детето в нас, едно от странните същества, които пазим и крием в душите си, нашето друго аз, нашата понякога потискана съвест…

„Лулу е момиче

с размер на фъстък.

светът и - граничен:

далеч, но и тук.” – дава ни първи ключ за разбиране с първата и единствена главна буква поетът Петя Кокудева. Лулу „някак в едно е дете и голяма”. Лулу е момиче с душа и запомнящо се лице – лице на оживяла кукла. Впечатлението се създава от илюстрациите на Ромина Беневенти, избрани специално от самата Петя Кокудева. Илюстрации, които трябва да ни дадат още един ключ за разбиране на Лулу – като част от нас самите. Лулу е роднина на Пипи Дългото чорапче и на Питър Пан.

Лулу тръгва с ръце в джобовете и занесен поглед през света на хората и изгражда с въображението си, свежо и детско, свои светове. Световете на Лулу напълно съвпадат с нашите светове –у дома, между хората, на обичане, на творене, но ни помагат да погледнем на тях през нейните очи. Очите на Лулу – две черни точици, две щрихи, отправени любопитно към всичко, което ни заобикаля. Това любопитство е присъщо на младия и талантлив поет, създаващ Лулу. Без това любопитство не биха се получили тези „детски СТИХОТВОРЕНИЯ за ВЪЗРАСТНИ”, както подсказва подзаглавието. Обърнете внимание на играта с буквите, на неравноправно равно поставените в употребата си малки и главни букви. В книгата ще открием и още един маниер на игра със знака (освен рисунката, освен равно поставянето) – тази на графичното изместване на букви, на играещи букви в думите и на поставянето на думи в цветни полета или в промяна на шрифта. Тази игра има концептуално значение. Та размества или подчертава думи, които за поета са важни и носещи пореден ключ за разбиране на тази съвсем не лека Поезия. Например в „Лулу и свободата” са разиграни думите „свободен” и „клетки”. Така въпросът те зачовърква и те кара да се замислиш и да му придадеш още повече значения „как свободен е човекът, щом направен е от клетки?”. пита Лулу. Ние започваме да доразвиваме въпроса: а свободен ли е, а изобщо може ли да бъде свободен, какво е свобода, как клетката, изграждаща човека се отнася към свободата му, не се ли поставяме ежедневно в клетки, поради някаква генетична обусловеност, какво е свободата въобще? Със сигурност не ни задоволява отговорът на Лулу „свободата май е само/ най-чудесната измама.” и вместо да продължим да четем спираме, търсим отговорите в себе си, в собствения си опит и си обещаваме да ги намерим някой ден.

Играта с езика не спира до тук. Играта продължава в специфичната стихотворна форма, сякаш изобретена от Петя Кокудева специално за Лулу. Всички стихотворения в книгата са оформени като четиристишие, което отразява детско наблюдение върху възрастния свят или задава въпрос, последвано от двустишие, което с мъдрата категоричност на детството прави философско заключение. Ето един пример:

„ Лулу и скритите значения

„пита” хляб ли е, въпрос ли?

с „пръст” посочват и зариват.

в миг едно, а друго после

значат кит, простор, слива…

като думите и ние

сме едно, а друго крием.”

Само в две от стихотворенията двустишието е въпрос, но такъв, че да го приемем като риторичен, като носещ отговора в себе си: „Лулу и колко е хубаво да си прозрачен” завършва с питане „ще стане ли като водата -/прозрачна от петите до главата?” (ясно е, че Лулу вече се е видяла прозрачна във въображението си), а „Лулу и когато имаш състояние” завършва с „на духа кое ли състояние/ да предпази от валутното влияние?” (нима може едно да е по-важно от друго?!).

Такава е тази Лулу за която Петя Кокудева ни разказва в стихове. Тя е питащия човек в нас. Тя е странното същество, което ни поддържа любопитни към света и случващото се. Тя е въображаемата ни близначка, която се надсмива зад рамото ни в огледалото. Лулу е това, което понякога забравяме да бъдем. Лулу ни напомня за застрашените видове „свян, чудатост, скромност, вяра”, Лулу ни показва, че можем да обичаме „по свой начин”, че пътят извън реалността ни е достъпен и че можем от това, което срещаме винаги да си направим дъга.

Лулу и Петя Кокудева разговарят с нас по детски просто и по възрастно задълбочено за таланта, за творчеството, за общуването. Те за пореден път ни учат как да учим. Връщат ни към сричането, защото „в гордостта си гладките умения/пропускат толкова значения.” Ако „езикът губи свойте сили”, то може би лечебната билка можем да открием в мълчанието: „думите изпъкват/щом умеят и да млъкват”. Лулу ни вдъхва смелост да опитваме, да се спускаме в дълбокото ,да размахваме крила, но винаги да се грижим за крехкото телце на таланта в нас – не само на таланта да творим, а и да общуваме, да живеем пълноценно. Всеки има свой талант „прашасал” и ако се грижи за него „той ще расте”.

Всичко това Лулу и Петя са научили заедно от човека, заслужил необичайно посвещение на последната страница, бабата-момиче с име РАДОСТ.

Лулу и Петя подаряват на читателите си Радост от общуването с тях и от собствения си живот. Затова и аз като препоръчителите на книгата ще повторя „полулувай и ти”.