Поздравлението

-          - Честит празник! – прозвуча бодро и любезно гласът по телефона.

-          - Какво? Благодаря, но все пак коя сте вие и какъв празник е днес? – запита жената като явно бързаше да се върне към ежедневните си задължения. 

      Наистина – какъв трябваше да е празникът? Не, ежедневните грижи не бяха накарали жената да забрави датата. Просто всички в отделението празнуваха четиринадесет дни по-късно, както беше от десетки години. А празникът – той определено си беше нещо много хубаво, но навреме.

      Спомни си как беше малко момиченце и в махалата се събираха и ходеха при леля Веси. Добрата жена ги посрещаше с бонбони и ги повеждаше при децата, родени през последната година. Изпълняваше старинния ритуал – измиваше лицата им, намазваше ги с мед и масло по челцето и им залепяше там червен вълнен конец. „Така ще са здрави през цялата година.” – обясняваше леля Веси. „Ама защо, лельо?”- питаха любопитно, омагьосани от магичното в действията и и невярващи, че жената завършила съвременна медицина и най-добър специалист в града им, още вярва и изпълнява този ритуал.

      Въпреки всичките им съмнения, бебетата от махалата винаги бяха здрави. Изглеждаха добре и скоро се присъединяваха към общите игри. А на 21-ви януари момичетата се добавяха към ордата им.

      Така не разбра кога минаха годините и порасна. Дойде годината на бала, на матурите и на големия избор. Каква да стане? Нямаше съмнение, че ще е като леля Веси. Ще учи за акушерка. Ще помага на майките да родят своите чакани рожби и ще обича децата им повече от свои. Речено-сторено. Отиде в столицата. Завърши образованието си. Срещна любовта. И остана. Започна работа. Всеки ден – майки, бебета, нов живот, нови надежди. Само на нея така и не се случи да смени мястото си с тях. Но нали имаше тях – всеки ден, всеки час. Веднъж в годината приемаха поздравления, бяха засипвани с благодарности. Празнуваха истински. Беше им все едно кой кога и как е измислил празника.

      Но всичко се промени. Раздели се на две дори църквата и измислиха новия ден за празник. Не това тормозеше обаче жената. Беше и тегаво, че ражданията намаляват. Страдаше, че в клиниката все по-често среща жени като нея – които не могат да дарят живот. Болеше я от многото аномалии при младенците.

      Затова и първоначално не разбра поздравленията по телефона – не беше точно нейният ден за празнуване. Но какво беше виновна младата майка, която и не бе чувала нито какво е бабинден, нито нищо. Просто искаше да я поздрави, да благодари  за дните прекарани при тях в отделението и тръгнала си щастлива със здравото си детенце.

      Върна слушалката до ухото си.

-           -  Благодаря! Настина много! А вие сте майката на малката Петя, която си тръгна оттук преди  седмица? Как е момиченцето ви? А вие как сте?

       Изслуша учудените и объркани обяснения. После изми ръцете си и забърза към залата на бебетата. Наближаваше часът за хранене. Трябваше да преповие всяко, да го занесе при майка му и може би да намаже челцето му с мед и масло, както правеше леля Веси…