Христо по „Трудния начин”

Докато се наканя да напиша за тази книга и ето че излизат няколко интервюта  с  Христо. Но те казват твърде малко за книгата. Твърде малко за истините, които той наистина открива по трудния начин. Бунтар, хейтър, здравомислещ, скептик. Ужасно зрял за възрастта си. Това мога да кажа само от разговорите си с Христо Раянов, с когото по едно и също време търкахме студентските скамейки (метафорично казано) на магистърска програма Творческо писане.

Книгата започва с „Богатството”. Това е един текст, който сам авторът определя като повест. Ани Илков го нарича”кратък роман”. Мога да се съглася и с двамата и вероятно за това си давам сметка, че жанра няма значение. Поне тук. За какво ядете печено пиле с хрупкава коричка – заради ползата от него, заради названието му или просто, защото ви е вкусно? Е, аз прочетох „Богатството”, защото ми беше интересно. И сега като сядам да пиша за книгата съм готова да го чета пак и пак. А май това се очаква от литературата.

Та това „Богатството” разказва за трудния начин по който младият човек навлиза в зрелостта. Разказва за едно пътуване назад и напред във времето едновременно, за пътуването да селото на детството на главния герой. А това разказване минава през неговите мисли, през срещите му с хора (и странни същества) през разказите за било и не било – местни и родови легенди. „Богатство” е и роман за приятелството и любовта, за нещата, които ни правят близки, за миговете, които ни разделят. Той изследва отношението между историята и легендата, както и тяхното влияние върху днешното и утрешното живеене на хората.

Героите на Христо Раянов търсят отговори и на най-важните въпроси. Първата среща на Иван и Мартин след десет години ни казва „Ако всички сбъдваха мечтите си” и картината не е най-красивата, просто би било скучно и смешно. Младият селски свещеник е стигнал до извода „Бог в града няма”. А селото в което живее и което е сцена на това, което трябва да се случи се нарича Божанско. Дали пък името не го прави по-близо до този Бог с когото съвременникът ни е в твърде сложни отношения? Сякаш суеверието и вярата в злото са по-силни и неизкореними от вярата в сътворението и доброто. Сякаш така ни е по-лесно да се оправдаваме, че „Аз не съм Той” и да си прощаваме грешките, че и греховете. А когато се говори за български суеверия, то неизбежно се вплитат иманярски и богомилски истории, появява се загадъчният Боян Магесник – романтичен закрилник на народа или зъл черен маг, умеещ да се превъплъщава в различни животни за да разреши проблемите макар че „ХХI век сме, мамка му”.

„Богатството” чертае трудния път на човек към себе си и към същностните си цели, именно в ХХI век, когато уж сме се отучили да мечтаем и живеем, но всъщност нищо човешко не ни е чуждо и рано или късно правим своята „крачка към майсторите” на живота и разбираме, че не може просто да го гледаме през прозореца.

Книгата продължава със седем разказа (като седемте дни на седмицата или светите седмочисленици първоучители).

Героят на „Къщата” е млад маргинал, довчерашно юпи, а  днес безработен и безпаричен. Той попада в апартамента на стария бай Атанас по повод обир- всъщност само разхвърляно, но повод  да се замисли за смисъла на кражбата като грубо навлизане в личното пространство. От възрастния човек научава историята на къща-убиец, която е била тайната сила на същия този уж обикновен старец:  първо била средство за установяване на справедливост, а после… „човекът винаги опорочава нещата”. Получил в завещание къщата и силата, този  герой трябва да избере – да понесе ли такава огромна, плашеща и вероятно непосилна отговорност или не...  Но това не е страх, а избор.

„Българинът”  е разказ, който вплита в себе си  легенда, история, вяра и обикновена човещина. Този разказ обединява историята на България и историята на Европа по един интересен начин, малко фантастичен и по своему философски. Старецът е преживял и разказва най-трагичния момент от историята на България – той е един от Самуиловите войни, но оцелява за да изпълни  мисията на живота. Такова писане, може да изглежда малко дръзко, но със сигурност би върнало интереса на читателите към историята.

„Вълкът” – още един разказ, който разказва историята по нов начин и и дава нов поглед. Вълкът е нацистко чудовище и заслужава мъчителна смърт. Но в какво би се превърнала Ребека, ако все пак му отмъсти? И тогава човекът, останал у него я спасява – този път наистина като със скокът си в пропастта не и позволява да го убие.

Може да е лично, но днес когато толкова много млади „мразят” историята – писател като Христо Раянов, който я разказва интересно е безценен за цяла генерация българи (а може би не само) – макар че му предстои още много да учи и то по трудният начин.

Христо  пише за града и градското през неговите хора. Това се вижда в разказите му „Майка”, „Спасение”, „Лято” и „По пътя”. Първият от тези разкази в най-голяма степен повдига темата за изборите на човек с ясен бекграунд  приказката „Хензел и Гретел”, но в различна тоналност много тъжна и без да  си позволява да съди своите герои. Все пак недвусмислено звучи неговото „21 век сме мамка му”, не бива да сме в такава ситуация.

 „Спасение” пародира  важността на младежи, нечуващи болката в новините, заслепени от „мисията си” (напомня ли ни за едно друго време?)  Но пък тази наивност е оправдана понякога – затова и у разказвача виждам една снизходителна усмивка.

Книгата е обещание за нови търсения и за нови трудно научени и четивно споделени уроци.