Увод
Градът и
градското
Градът е населено място, обикновено много по-голямо от селото.
Градското население, за разлика от селското, се
занимава с индустрия и търговия, а не със земеделие, животновъдство и други селскостопански
дейности. Броят на
населението e важен, но не и определящ показател за това дали едно населено
място ще получи статут на град или село. По принцип гъстотата на
населението е много
по-голяма в градовете. Това са селища, които имат изградена административна,
санитарна, жилищна структура, както и добре организирана транспортна система.
Големите градове имат метро, небостъргачи, университети и други обществени и културни
придобивки, които като правило липсват в селата. Населението на градовете варира
между няколко хиляди и няколко милиона жители.
Населени места от градски тип
възникват още в древността в различни краища на света. Археологически разкопки
и исторически проучвания показват, че някои градове са рядко населени
политически столици, други са търговски центрове, а трети имат предимно религиозна
насоченост. Някои градове имат големи, гъсто населени популации, докато други
извършват градски дейности в сферите на политиката или религията, без да са
непременно големи.
Според исторически сведения на Балканите през втората половина на XIIв. се появява така нареченият „укрепен на хълм град“. В началния периода на развитието си представлявал преди
всичко военно-административен център.
Белезите на града като: квартали, съобщителни
артерии, както и тези от социално-правен, административен и политически
характер са по-често следствие от концентрацията на население, породена от
сигурността, предоставяна от укрепленията му и от наличието на представители на
властта. Като пример може да се посочи селищното развитие на Плиска: първоначално
представлявала укрепена група от селища с общ център. Постепенно, с развитието
му като владетелска резиденция и с естественото събиране на население около нея
се разгръщат типичните белези на града - занаятчийски производства, търговия,
културни институции.
Българският възрожденски град, с
малки изключения (Одрин ,Пловдив, Русе) е едно голямо село в условията на
паричните взаимоотношения. Манталитетът на неговите жители се определя от
професионалното въздействие на занаятчийската работилница и търговския дюкян.
Основа на градския морал е еснафството, белязано със стремеж към сигурност,
пестеливост, почтеност в професионалните и обществени работи. За разлика от
селото, градът има свои обществени места и публичен живот, който протича на улицата,
на чаршията, в училището и читалището. Процесът на разделяне с навиците на
селския живот е относително бавен. Но постепенно и сигурно се наслагват новите
градски привички, заедно с предметите на модерност и градскост в ежедневието.
Градът и
градското в българската литература.
За града преди Освобождението
съдим не само от исторически документи. Най-вече представи за миналото създава
художествената литература. За неспециалиста фикционалните текстове са
по-достъпни и приемливи от специално-научните. Те стимулират въображението и
изграждат трайни представи. Благодарение на „Маминото детенце” на Любен
Каравелов имаме картината на предосвобожденския Казанлък; „Под игото” на Иван
Вазов е създал представите ни за Сопот, а и за цялата поредица подбалкански
градове.
Посредством националната
литература града съществува в общественото съзнание с различни идеи и
въобразености. От една страна е малкият монолитен град с изцяло българско
население. Това е поредицата от подбалкански и задбалкански китни градчета,
където се случват важни неща: Карлово, Калофер, Копривщица, Елена, Трявна,
Котел… От друга страна е големият, отворен към вънкашности град на Дунав, край
големите пътища или край морето: Видин, Русе, Пловдив, Шумен, Варна… Той е
разделен на махали с различен статут и с различно население. Обикновено в него
са се населили големи малцинствени групи.
За степента на огражданеност съдим
по знаците на бита – появата на предмети като ютия, шевна машина, стъкла по
прозорците, променя начина на живот, а след това и начина на мислене и
поведение. Разрастването на градовете започва да става организирано и
планирано. Появява се уличната настилка, организира се система за градски
превоз.
Освобождението е оня времеви
вододел, който превръща следосвобожденското общество в нещо твърде различно от
преди. Променя се и градът – като среда, като нагласи, като манталитет. Едно от
първите произведения, описващи новия град и новото градско е книгата с разкази
и очерки „Драски и шарки”на Иван Вазов. Както в много други неща, така и в
разкриването на новия град и особено на особеностите на новата столица пръв се
оказва патриархът на българската литература.
В цялата книга има множество
герои, свързани с литературата. Споменават се имената на Захарий Стоянов и К.
Величков. Има и герои с измислени имена, но проявите им са такива, каквито в
този град – следосвобожденска София, могат да се случат. Градът и в частност
младата столица се оказва място на пишещите хора.
Особено показателен е разказът
„Кардашев на лов”. „Известният столичен писател-реалист” тръгва на лов за
образи, характери, случки. В тези разходки той ни разкрива един град с неговите
особеност и разбира се с неговите хора. По време на лова Кардашев минава и
споменава места: улици, градската градина, знакови места, в които всъщност тече
градския живот. Виждаме подредения свят на един архитектурно изграден град.
Героите, които разказват миналото
си по някакъв начин дърпат извън този град. Тези нови граждани намират красивото
и романтичното в миналото. Те още не приемат градското като свой начин на
живот. От друга страна следосвобожденска България, разказана чрез София, не е
онова, което са очаквали, което са мечтали. Ето как критическият ракурс се
отразява върху градското.
Какво е град? Как той живее?
Въпроси, които карат писателите да търсят първо човешките истории. Чрез
индивидуални истории те рисуват града. В тези години се появяват и други
произведения на други автори, които изграждат проекции на градското. Алеко Константиновите
„Бай Ганьо” и „До Чикаго и назад” също произвеждат представата за град и то не
само въз основа на София, но и на други следосвобожденски градове, а също и с
образите на европейски и американски градове от същото време. Наше и чуждо са
съпоставени както в положителен, така и в негативен аспект. Градът от края на XIX век в неговата
разноликост и пъстрота ни е показан в произведения на български писатели.
През 1895 се появява и книгата на
Константин Величков „Писма от Рим”. Тя е по-различна от споменатите до сега
заради това, че третира един различен град – Вечния град – древен, с традиции,
с една величествена в старостта си архитектура и история. Отделните писма
разказват за различните лица на Рим. Показват възходите и паденията на един
град, на различни цивилизации и са опит чрез Рим да се разкаже Европа. „Писма
от Рим” се появява в едно време, в което България се изгражда и може да се
мисли като пример, като урок, който трябва да спомогне културните и
цивилизационни избори, които трябва да бъдат направени от нашето общество.
Говоренето за Рим наподобява
говоренето на Вазов в „Към пропаст”, „Иван Александър” и „Светослав Тертер”
–разказ за старата столица Търново, за заритата под руините слава, която трябва
внимателно да бъде възкресена. Така „Писма от Рим” ни карат да се вгледаме в
българското, показват възможност за минато да се говори по нови начини.
В началото на новия век откриваме
и нови докосвания до града. Видени още в „Драски и шарки”, в разказите за града
на Г. П. Стаматов ярко са нарисувани новите роли на градските хора. Срещаме
чиновници, градски дами (роля изцяло нова за българското общество), офицери,
правораздаватели. Градът е заявил своите изисквания и е въвел нови социални
отношения. А за тези роли има и съответните сцени. В дома се е появил салонът,
а в столицата дворецът. В „От кога Загорови са щастливи?” дворецът е чуждост,
приказност, блян и място, в което обикновеният градски човек не се вписва.
В „Бивши Лермонтов” градът е видян
през култовата за времето кръчма „Червен рак”, Военното училище, домът и
канцеларията – месторабота на героя. Противоречията между мечти и постигнатости
са до голяма степен градски проблем, защото животът в града е това, което ражда
и убива младежките блянове.
В разказа на Г.П.Стаматов „Малкият
Содом” има град-реалност и град-желан. Тук се поставя въпросът за душата на
града, за възможните му одушевявания, за същините и ценностите. След войната
София живее трескаво, градът бърза да навакса пропуснатото време, да вземе
максимума удоволствие, да изживее всичко за което не е и мечтала.
Константин Константинов разказва
друг тип град – малкият, провинциален, тих, но имащ свой живот. Провинцията,
периферията са тема на много други автори и произведения. Още преди българската
литература да осмисли града, тя има провинциален комплекс.
Интересна обзорна и обобщаваща
темата за града и най-вече за столицата е книгата спомени на Кирил Христов
„Затрупана София”. Това е едно произведение, което разказва София в процеса на
приобщаване към нея на един човек, творец, но заедно с него и на цяла общност
хора, родени по всички краища на България и привлечени от столицата заради
по-широкото поле на изява, която тя предоставя. Това е разказ за това как човек
става част от един град, как се вписва в него, как израства заедно с него.
София е представена с нейните
улици, градини, сгради. Но най-вече с хората, които ги обитават, със случките
,които ги озвучават. В спомените на Кирил Христов са важни срещите с хора
„носители на най-скъпите расови особености на нашия живот”. Неслучайно някои от
главите носят имената на Пенчо Славейков, Стоян Михайловски, Мара Белчева,
Петко Каравелов, Доктор Кръстев, Иван Вазов… Сградите имат значение само, ако в
тях се случва нещо значимо, затова са описани квартирите му, домове на
приятели, първият литературен салон, местата, в които са били редакциите на
списанията на които е сътрудничел, култовите кръчми, в които са се срещали
писателите или съгражданите. Кирил Христов оформя представата за града не през
властовите центрове, а чрез малките лични стъпки на усвояване и напасване.
В „Затрупана София” виждаме града от
последните години на XIX почти до средата на ХХ век. Виждаме я в нейното
израстване, развитие и променяне през очите на един творец, който заедно с нея
е израствал житейски и творчески. Виждаме я затрупана не само от
бомбардировките, а и от праха на времето. Тази книга Кирил Христов пише за да я
изрови, такава каквато я е виждал, но и да я защити в спомените си и да ни я
остави – да я гледаме, да я опознаваме, да я допълваме със следващото си
живеене.
Градът през
погледа на Валентин Пламенов в книгата
„Разкази на едно
софийско копеле”
Рубриката „Безсъници край „Попа” – в основата на книгата
През 2002 – 2003 г. сп. Тема
излиза с нова рубрика, чиято идея е да покаже именно града през погледа на един
от своите най-интересни обитатели.
Валентин
Пламенов е писател, драматург и сатирик. Роден е в София и то в квартала, разположен днес между паметника на
Патриарх Евтимий и НДК. Учил в близкото основно училище, после във Френската
гимназия и завършил висшето си образование в Софийския университет. Споменавам
изрично това за да покажа, че Валентин Пламенов израства именно в сърцевината
на столичния център и принадлежи към една общност от връстници и съграждани,
които стават обект и герои на разказване в стартиралата с началото на XXI век рубрика на списание с широка обществена насоченост,
имащо претенцията да повдига и разисква най-наболелите проблеми, да задава
темите на обществено съзнание, да говори открито за нещата и хората такива,
каквито са.
Творческата биография на Валентин
Пламенов минава през в. Стършел и школата на Станислав Стратиев и Мирон Иванов. В киното работи с режисьори като
Иван Андонов и Никола Корабов. Той е инициатор за възраждането
на сатиричния вестник Българан и главен редактор на възобновеното издание в.
Нов Българан. Публикува във в. „Народна
младеж”, „Пардон”, сп. „Карикатура”, в. „Новинар”. Дълги години работи за
Българската национална телевизия, Българското национално радио, киното. Написва 400 сценария за
телевизионни предавания, близо 200 за Националното радио, както и стотици
статии и фейлетони. Сред книгите му са „Възпитаните трупове пращат писма”, „Не ме напускай”,
„Не се влюбвай привечер”, сборниците с разкази „Бедните също плачат”, „Китовете
се самоубиват в неделя”, „Преди антракта”, „Белият човек”. Известни негови драматургични
произведения са пиесата „И утре ще си хубава” – свалена на петдесетото и
представяне в Младежкия театър при пълен салон и „Здравей, аз съм рачето
Стаматко” за която е отличена с националната младежка награда за драматургия.
Лауреат е на литературни награди, сред които „Чудомир” и „Алеко”.
Съвсем естествено редакционният екип, създаващ сп.
Тема в първите си години кани най-добрите творци, създава една среда на
конкуренция и екипност, условие за своеобразно състезание между тях да направят
нещо ново, небивало и интересно. Така Валентин Пламенов започва своята рубрика
„Безсъници край „Попа” и я води цели 40 броя до смъртта си. Разказите от нея
влизат в излязлата през лятото на 2003 година книга със същото заглавие, а през
2009г. изд. Сиела създава новия допълнен сборник „Разкази на едно софийско
копеле”. Преосмислени и преподредени в цикли тези разкази създават един портрет
на града, на Българя в „годините на прехода”, на едно поколение софиянци.
Градът като среда
и архитектура
В „Разкази на едно софийско копеле” Валентин Пламенов
очертава един район от града в централната му част, маркиран от ъгъла на
„Патриарха” с „Крум”, ъгъла на „Патриарха” и „Раковски”, ъгъла на „Патриарха” и
„Данте”, ъгъла на „Шишман” и „Графа” и белязан от паметника на Патриарх
Евтимий, градинката и църквата „Св. Седмочисленици, Френската гимназия.
Разширява го само до Петте кьошета и Канала, до площад Славейков. Всичко друго
изглежда периферия.
В този малък участък се случва животът на не едно
поколение. Училището, църквата, кръчмата и спирката са топоси на градското. Там
се срещат хората – герои на разказите. Там ги връхлитат мислите за смисъла на
живота. „От нищо и никаква закусвалня на крак ние направихме от „Разширените
вени” институция – сборен пункт на копелета дето не им върви. Закусвалнята се
намираше на ъгъла на „Патриарха” и „Графа”, точно срещу „Попа”, до ресторант
„Стадион”. Към списъка на култови кръчми трябва да добавим „Дивите петли” и
„Троянска среща”. Многобройните изникващи и изчезващи през деветдесетте години
кафенета.
Домът сякаш не е
толкова интересен – в него човек е сам. Описани са само мазето на Маркуча и
Шведката в „Новите мебели” и са споменати апартаментите на Нанон Нимфоманката,
Пепа Мъглата и Брунхилда, но по особен начин тези „домове” са място за
социализация на кварталните момчета.
Църквата „Свети Седмочисленици” е онова място, в което
софийското копеле спира, замисля се, пали свещ за умрелите си близки. Върху
нейната камбанария каца юрдекът „изключите лнокрасив – бял, кафяв, оранжев ,пембян, зелен, с жълта човка и синя подвита
опашка”, абсолютно неуместен и на прага на кръчмата откъдето литва за да
покаже, че в живота „или летиш или ставаш на яхния”.
Топос на
махленското и приятелското е гаража на Ганди. В „претъпкания с вехтории – коя
от коя по-странни и излишни” през седемдесетте се събират младежите за да си
разказват измислени истории, да рисуват един по-добър живот и да мечтаят в „Съботни
милионери”. Там в този своеобразен частен „ музей на социалистическата
идиотщина” на фона на табелите между купищата книги, които никой не би чел и
под строгия поглед на бронзовите бюстове на Г.Димитров и В. Червенков копелетата
мечтаят за пари, пътешествия и красиви жени.
Спомените от детството, когато минава от „Витошка” до
„Попа” с доктор Мархолев в деня преди смъртта, от юношеството и сбирките в
„Млекото”, картините от деветдесетте, когато всички дюкянчета по „Графа” са
населени с „бивши любовници на тъпото копеле Анета, потомците на Гийом дьо
Бийанкур” – всичко това е махалата.
Сезоните се сменят. Но „На „Патриарха” есените са винаги
топли и ласкави”. Докато не падне оная особена софийска мъгла, която „не те
скрива, не те приютява,а просто те разтапя и от теб не остава и следа.”
Градът и неговите
представители
„Разкази на едно софийско копеле” представя цяла галерия
образи на хора, оставили следа в спомените, записали историята си някъде по
уличките около „Патриарха”. Тези хора му откриват най-важните истини, изграждат
ценностите с които да премине през живота.
Бубата и Дръбски са съучениците от основното училище, с
които разказвачът открива силата на справедливостта и се научава да различава
истинския честен софийски мариз от подлия „смолянски бой” и да разкрие
„най-големия враг” на поколението – „жаждата за демокрация”, която ни „направи
инфантилни, истерични и лековерни”. „Копелетата от „Патриарха” са достойни хора
и обичат тези като тях. За това приемат Пъпеша за един от тях – момчето
понасящо достойно подлия „смолянски бой с предварително известен резултат”.
Честността се възпитава от всичко – и от играта на
улицата, от „виенската”, при която „не можеш да уговориш мача”. Дори за това
Бог дава талант. На Чипето за „виенска”, на Мирон Иванов и Станислав Стратиев –
да будят чрез сатирично слово. Но в България в края на ХХ век „оцеляха всички,
лишени от талант”.
На чест и достойнство учи и личността на бащата в
„Среднощен разговор с баща ми” и в „Не се надвесвай на вън!” Майор Мюлер е този
,който единствен се погрижва да изпълни мечтата на едно подрастващо момче го
научава какво е жалост.
Достойни са, въпреки факта, че са изпаднали от коловоза Майор
Иванов- мъжа на Люси Мъглата и Прасчо-Фасулчо от „Влакове за никъде. В „Ла фам
дьо мон ами” чрез историята на Ади, Сухи и Фичо отново отваря въпроса за това
кое е чест и кое безчестие.
Пъстрота на галерията придават женските образи. Брунхилда
е първата „учителка по секс” на махалата, дори „поостаряла, поовехтяла,продухана
от идиотските ветрове на времето” му дава пореден урок „Старостта не е
награда!”. В друг разказ „Последна ласка” бившите момчета отдават последна
почит на кварталната курва Даниела. Благодарение на нея в махалата няма
„педерасти”, „рогоносци”, „бездарници” нито „безсмъртни”. (братовчедката бет;
рашел – въведе пазарната икономика
„Може да мине Нели” е разказ за надеждата. Когато загубиш
посоката като Реотана въпросът е прост: „ – Накъде си - към „Витошка” или към „Попа”?”, но
отговорът закъснява. Този разказ носи още една от справедливите, точни и жестоки
оценки на прехода: „Освен с хиляди предателства, жестокост, свинщини и низости преходът
в България беше белязан и с едно агресивно безсмислено тъпо и безплатно нахалство.”
Но въпреки това няма място за бягство. Локалният
патриотизъм на Цветето „без тая глупост ми е скучно да живея”, гледайки към
„Патриарха” прераства в „Не умирай до довечера!” в дълбоката привързаност към
родината и звучи като клетва „Никой, роден на „Патриарха” не емигрира – нито
преди, нито сега.”
Основни
противопоставяния
Основни противопоставяния в „Разкази на едно софийско
копеле” са център-периферия, столица-провинция, малки хора-политици, чест –
безчестие.
Тясно очертаният кръг на центъра противопоставя всичко
останало като периферия. Цяло приключение е за малкото момче обикалянето по
кината и влизането в кино „Малашевци”.
Във френската гимназия „истински” са съучениците от малките класове – от
квартала – другите остават някак чужди. В известен смисъл периферията отсъства.
По- отчетлива е границата столица – провинция. Изглежда,
че всичко лошо идва отвън, от провинцията за да опропасти онова градско
натрупвано и усвоявано поколения наред. Пастрокът на Пъпеша е от Смолян и
единственото, с което е запомнен е подлият смолянски бой. Две от стаите на
доктор Мархолев населява със семейството си „някакъв агитатор от плевенско” –
освен, че оглася апартамента с грозен смях и го омирисва на шкембе-чорба, той е
и единственият от квартала, който не присъства н апогребението на Мархолеви и още
през 1990 емигрира в САЩ. Когато Гошмето загубва любовта на живота си и се
оженва за Иванка от Плевен - проста, агресивна и нагла, още повече потъва. И
така до момента в който избухва само миг преди „жаждата за щастие” да изчезне и
на нейно място да се появи „дрямката пред телевизора” (един провинциален
синдром).
Всъщност софийското копеле е един малък човек. Той
оцелява, но крилете на инициативността му са орязани. Той винаги е на другата
страна на барикадата – на страната на бунта, недоволството и отчаянието. През
2002 – 2003 година – времето, в което са писани тези разкази, софиянци вече са
преживели зимата на недоволсвото си от 1996, когато политическата класа
„абортира” гражданското общество. Затова важно противопоставяне на разказите и
обговарянето на градското е това между народа и политиците. Някои от разказите
ни пренасят в близкото социалистическо минало, но някои се отнасят до
политическото настояще. В тях отрицателният герой, човекът без чест, дребнавият
винаги са представители на управляващите – на системата („Пора”, „Новите
мебели”, „Скаичка –биичка”, „Не ме напускай”, „Пролетта на идиота”).
Има и една тънка нишка, която подсказва произхода на
повечето политици от провинцията.
За разказвача от „Попа” чуждото е неприемливо. А чуждо е
провинциалното, „селското”, безчестното. Политиците от миналото са некадърни и
алчни, новите пък са от същото котило –„червено сини тъпаци”.
Заключение
Книгата на Валентин Пламенов „Разкази на едно софийско
копеле” обговаря и темата за града и темата за човека. Тя преди всичко отговаря
на наболялата тема на сп. Тема – какъв преход провеждаме и какво бъдеще градим.
Разказите му наподобяват очерци, но всъщност са художествена фикция. Ако в тях
може да се разпознае някой софиянец, то всъщност това е разпознаваемия типаж.
Дори понякога различни разкази ни отвеждат към една и съща история, към една и
съща градска легенда. (Напрмер Нинон и Лудата или Брунхилда и Даниела).
Различна е интерпретацията. Различно е посланието.
Последният цикъл разкази в книгата носи името на
последния публикуван приживе разказ от Валентин Пламенов „Пътници” и е
своеобразно сбогуване със скъпи на сърцето му места и хора. Но тези сбогувания
носят в себе си вярата, че човешкото, достойното в човека оцеляват. Че
въпросите, които си задаваме са повече от отговорите, които намираме, но те са
движещата сила през живота. А животът протича в рамките на града – нашия град
такъв какъвто го откриваме, такъв, какъвто го градим.
Илияна Делева
Няма коментари:
Публикуване на коментар