Обикновена люлинска кокошка

Наричат ме Щъчка. Кокошка съм. Обикновена. Живея на 14-ия етаж в един блок на квартал Люлин. Една млада жена ме взе от село, когато бях доста по-млада, защото бях се разболяла тежко. Заведе ме на лекар и ме прибра у дома си.

Живея си добре. Имам на разположение един балкон. Но отвори ли се вратата нахълтвам в кухнята. Там е топло. Всъщност и на балкона не ми е студено. Той е затворен с прозрачни стени. Слънцето ме събужда сутрин. Вечер заспивам доволна.

Носят ми от едно село зърна. Вкусни са. Когато няма ми ронят царевица или ми слагат хляб.

Имам приятелчета – две малки човешки същества. Те обичат да си играят с мен. Единият ме гони, аз тичам и кудкудякам. Другият обича да ме прегръща. Това не е много приятно. Но пък е добронамерен – сигурна съм.

В апартамента живее едно голямо и мързеливо куче. Когато е сърдито и ръмжи изпитвам страх. Но понякога то също си играе с мен. Бута ме с голямата си муцуна.

Животът в Люлин е приятен. Би било добре да мога да се разхождам в по-голямо пространство както в младостта, но и балкона не е лошо решение.

За благодарност снасям сутрин по едно яйчице. Малките човешки същества се радват и растат. Но започвам да отпадам. Уморявам се. Главата ми клюма на една страна. Едното ми око се затваря. Усещам болка под лявото си крило. А не помня да съм се ударила. Дали това е старостта? Колко ли живеят кокошките като домашни любимци? Може би малко повече, от тези, които искат да поставят в тенджерата. Но ако ми е дошло времето какво ще правят човеците и кучето? Те със сигурност живеят доста по-дълго.