Приказка за любопитния нос, врязан в морето и неговите наблюдения над човешкия живот или Сезоните на лятото (импресия)

Първа част - Предчувствие

Той плачеше. Пищеше в яда си. Опитваше се да се освободи от силната контролираща и налагаща правила, но инак нежна и закриляща бащина прегръдка. Беше важно. Имаше неотложна работа. Баща му не можеше да разбере това - беше вперил жадно поглед в изпотената чаша с кехлибарена течност и ръцете му все по-здраво обгръщаха дърпащото се малко телце. Доста крясъци и дърпане бяха нужни, но накрая успехът беше постигнат.

Освободи се. Стъпи на земята. Дъските върху пясъка се поразклатиха, не толкова от тежестта или силата, колкото от импулса на устрема му. Заобиколи стола, грабна кофата с лопатката и греблото и делово се заклати по пясъка.

От близкия обезопасен бебешки стол го проследи сапфирен поглед и бяла пухкава ръчичка протегна след него многоцветно пластмасово цвете на бебешка дрънкалка. Той не забеляза това, нито дори го интересуваше.

Подире му се спусна добре изглеждаща жена на средна възраст. Тънкото и токче се заби между гредите на пода на плажното капанче и това предизвика радостно кудкудякане сред шумна младежка компания на съседна маса. Кратко колебание и жената заряза елегантните чехли и продължи загрижено по пясъка боса и държейки в ръце полите на копринената си рокля.  Не можеше да си представи важността на мисията на внука си и бе решена бързо да го прибере наблизо и на светло. Едрият тъмен пясък се забиваше в петите и. Лятната нощ се спускаше бавно и загадъчно.

Момчето съсредоточено копаеше основите на пясъчен замък. Над него светеше сапфиреният поглед. То не забелязваше суетнята, която е предизвикало. Морето се стелеше равно и сладко, сякаш самото то курортист. Вятърът се излежаваше по хълмовете на любопитен нос, напъхал се почти до средата на водата, които бавно тъмнееха.

Втора част - Началото

Пясъчният замък израстваше и ставаше все по-красив. Имаше всичко – и кули ,и крепостна стена, и бойници. Имаше ров, над който само тръстиков мост позволяваше да се влезе през централната порта.Слънцето се отразяваше в стъкълцата от счупени бутилки, подредени като прозорци. Това беше замък за истинска принцеса. И тя щеше да се появи всеки момент.

Кралят-строител усети най-напред втренчения и поглед. Сапфирената светлина в очите и го омагьоса. Дори не забеляза слънчевите вълни, които се стелеха по голите и рамене и роклята с цвят на морска пяна, покриваща цялото и тяло чак до босите крака, които заплашително приближаваха по горещия пясък право към централната кула. Още само стъпчица и…замъкът можеше да бъде унищожен от едно малко босо краче.

Но не. Тя спря запленена от красотата и светлината, излъчвани от пясъчния замък. Протегна малката си ръка, постави клечица точно на върха на кулата, а после неясно откъде измъкна розова панделка и я завърза. Развя се знамето н принцесата.

Кралят строител заобиколи внимателно замъка си, доближи устните си до слънчевите лъчи над сапфирените очи и побягна. Момичето постоя замислено и очаровано известно време. После хукна нанякъде.

Любопитният нос, проточил се почти до средата на морето, наблюдаваше сцената безразлично. Чайка изкрещя. Вълна се надигна. Друга хукна след нея. Настигнаха се точно в началото на брега. Заборичкаха се. Разрушиха пясъчния замък и плениха знамето-панделка.

Трета част - Преодоляване

Валеше вече трети ден. Курортистите пиеха и попържаха времето в помрачнелите кръчми. Посивелите им погледи се сливаха с тютюневия дим. Сервитьорките ситнеха и носеха нови и нови бутилки.

Морето, небето и тъмният пясък се гушеха, уеднаквили цвета и мъката си. По мокрия пясък обаче се виеше следа от стъпки. Любопитният нос, врязан почти до средата на морето, като че ли се раздвижи. Той не помнеше така да е валяло на този бряг. И не вярваше, че може да има смелчак, който да излезе на плажа в такова време. Следите говореха ясно – някой беше минал по плажа. Носът прошушна нещо и от върха му полетя сърдит гларус. Беше изпратен за съгледвач, а съвсем не му се летеше. Крилата му бързо подгизнаха. Не би тръгнал в това време дори след голяма плячка. Но сега, заради глупавото любопитство на носа. Изграчи недоволно, но продължи. Що за глупак беше навън по това време и пробуждаше странни желания у любопиткото!

Гларусът обиколи целия бряг и изведнъж се закова на място  небето. Изкряка учудено. Над моста грееше слънце. А продължаваше да вали като из ведро. И все пак на моста светеше нещо в сапфирено и златно.

Съгледвачът не можеше да повярва на очите си, но изведнъж разбра. На моста стоеше принцесата, чието знаме вълните бяха пленили преди десетина години. Косите и светеха още по-ярко под дъжда, а очите и, още по-сапфирени от тогава, обхождаха цялото посивяло, ръмжащо море. До нея стоеше кралят-строител, разбира се доста променен, не снемаше поглед от сапфирите и едва докосваше върховете на пръстите и със своите.

Гларусът се загледа в двамата и откри ,че доста са се променили. Бяха пораснали, поизточили се. Дори младежът му се видя малко грозен и несъразмерен с оширели рамене и въздълги ръце. Но тя… тя беше така грациозна под раздърпания пуловер и смъкнати панталони. Потърси босите и крака, но те бяха скрити в тежки кецове. Все пак бяха същите.

Гларусът кацна на носа. Разказа му развълнувано за неочакваните посетители и дори не се оплака от студа и дъжда. Сапфирените очи бяха омагьосали старата сърдита тромава птица. Носът сякаш дишаше тежко под непреставащите дъждовни струи.

Четвърта част –Циганско лято

През октомври плажът някак рязко опустява. Затварят плажните бистра. Тук-там някой палавник от местните използва последните почивни дни или някое бягство от час за да поплува. Рядко някой закъснял курортист напича кости под последните слънчеви лъчи. А морето е топло и мамещо като за последно. То още не иска да приеме студа.

Любопитният нос,врязан почти до средата на морето, скучаеше. Нямаше какво да наблюдава, докато на плажа не се появиха двама души.

Възрастната двойка вървеше по пясъка, бяха вглъбени в себе си и един в друг. Не обръщаха внимание на околността. Дядото с младежки непокорни бели коси току загръщаше дамата си с мек вълнен шал. Тя се опитваше да го отблъсне и с палаво движение оставяше шала да падне в пясъка.  Той търпеливо го вдигаше и гълчеше настоятелно „Трябва да се пазиш”. Сякаш напук жената седна на мокрия пясък както си беше с панталона от туид и удобни мокасини. Обгърна със сапфирения си поглед ширналото се пред нея и вълнуващо се море. Замечтано каза: „Помниш ли, тогава ми беше построил замък?”

Мъжът не отговори. Беше се загледал в прииждащата вълна. Тя носеше към тях розова копринена панделка ,може би малко избеляла. „Виж! Прилича на твоето знаме!” – възкликна мъжът. Нагази, протегна ръка и я взе .

Двамата се погледнаха един друг и светът заблестя в сапфиреносиньо.

Любопитният нос, врязал се почти до средата на морето, блестеше под косите есенни лъчи.

Нещо като изложба

Една вечер се запътвам към The Egg bar в София. Зима, студ. Чай с ром и топли картини ми се вижда добра идея. И наистина е така. Самата Петя Константинова не виси там, но пък ме посреща плакат с покана и истинското име на изложбата: "Сезоните на душата".

http://www.urban-mag.com/bg/%D0%9D%D0%B5%D1%89%D0%BE+%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE+%D0%B8%D0%B7%D0%BB%D0%BE%D0%B6%D0%B1%D0%B0/5816#.Ur245dIW2E4

Няма сбъркани неща

 Срещата ми с Мартин Христов на щанда на издателство "Ерго" беше отразена от "Градското списание. Благодаря на Мартин за споделеното и на Елена за съпричастието.
http://www.urban-mag.com/bg/%D0%9C%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B8%D0%BD+%D0%A5%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%B2%2C+%D0%B8%D0%B7%D0%B4%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB%3A+%D0%9D%D1%8F%D0%BC%D0%B0+%D1%81%D0%B1%D1%8A%D1%80%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D0%B8+%D0%BD%D0%B5%D1%89%D0%B0/5795

Деси Неделчева и нейната стихосбирка „Източно време”

Стихосбирката е факт от месеци. Но не е представяна в София. В салона на Унгарския културен институт като три орисници Миглена Николчина, Екатерина Йосифова и Мария Калинова седят около майката и нейната рожба: Десислава Неделчева и книгата  „Източно време”. По време на представянето истинските и деца -  дъщерите и са в скута на баща си и се гордеят с мама. Така е редно. От тази премиера до днес са минали още месеци.

От залата възрастна жена задава неуместния въпрос – „аз не разбирам от литература, но така ли се пише днес поезия”. Внимателно и отговаря Миглена Николчина. Само че на мен ми се иска аз да отговоря и то не дотам внимателно. Да – така се пише и не днес и не от вчера. Книгата не може да бъде обвинена в липса на професионализъм: и заглавието, и корицата и самите стихове – всичко е направено от хора, които знаят какво правят и как го правят. Стиховете са правилно написани, литературни са, крият една особена музикалност. Но когато ги слушаш, в тази музика чуваш ежедневните звуци – на трополене на тенджери и детски крачка, на ритнати по улицата камъчета, плач и вик. Звук на дребнотемие – звук, който убива.

Всички хвалят поетесата, стиховете и, а на мен ми се събира горчилка в душата, не харесвам стиховете и в залата започва нещо да ме гризе. Защо?  Да не би вината да е в мен, да не би това, което тази млада жена е написала да е една моя отколешна рана, която не ми дава мира. Дали пък просто не завиждам, че тя е взела тази болка в ръце и я е умесила в стихове, а аз още изпитвам ужас от това, което в такива моменти жената изпитва.

Купувам книгата, чета я първи път – нищо – същото е; втори път – пак така – единствено самообвиненията се уталожват. Не, не е причината в чувството на самотност  и безполезност, когато животът кипи , а ти сменяш памперси, мъжът ти не е до теб, а работи – убеден, че прави най-доброто за семейството, но ти искаш друго – поне веднъж да вземе децата и да се пръждосат нанякъде, поне една нощ да изчезнеш и те тримата да спят или будуват или беснеят, но ти дори да не разбереш. Не, не е това. Някъде в стиховете се промушва и друга тема – за твоето детство, припомнено през живота ти с децата. Дали това не е отново лична болка?

И все още неуверена, че темите са болезнени за теб самата, решаваш да попиташ, показваш книгата на жени, жени, които четат и обичат поезия, разпитваш ги, но и те са като теб – не харесват стиховете. Макар тези жени да имат различна съдба, различен живот и когато най-после си убедена, че не ти си повредената, започваш да се замисляш за други причини за това нехаресване и за тази бляскава премиера.

На премиера като на премиера. За Негово (в случая нейно) величество автора или хубаво или нищо. А Десислава Неделчева е една от тях – сътрудник на Литературен вестник, колега на представящите я, Екатерина Йосифова е редактор – да кажеш лошо за автор и книга – все едно да кажеш лошо за себе си. В залата на пръстите на едната ръка се броят хората, които я виждат за първи път.

Отново на преден план излизат думите на Екатерина Йосифова за избора да отложиш себе си. Дали това всичкото не е приятелски жест да бъде спряно отлагането? И ако е така, то той е трижди похвален. Стига да не се окаже прекален. Защото „Източно време” е стихосбирка, но с трудно разпознаваеми стихове.

Споделени афоризми

Няколко замислящи мисли от Димитър Подвързачов

• „Афоризмът е неочакван изблик, изненадващ гръм.“
• „Всяко четене е една война между автора и читателя.“
• „Езикът е красив и буен млад жребец. Няма да отидеш далеко с него, ако не умееш да яздиш добре. Дори нещо повече: ще те хвърли от гърба си и ще те стъпче.“
• „Има автори, които могат без стеснение да ти кажат: — Бях започнал да пиша пиеса. Но като чух, че и Бернар Шоу пише, отказах се — не обичам да ми подражават…“
• „Има автори със странна съдба: когато се шегуват, публиката ги взема много сериозно, а когато говорят сериозно — публиката ги смята за шегобийци.“

Репортер във времето

Петоъгълният коридор не беше любимото място на Жано, но точно през него той преминаваше от едно в друго времево измерение. Като се има предвид професията му на репортер от света на хората, твърде често за вкуса си се озоваваше тук - в това място, каращо го да потръпва. Усещаше се твърде клаустрофобично. Сякаш е малко насекомо, затворено в кутийка за бижута. Затова бързаше да отвори вратата на някой от гардеробите и да се потопи в репортажа си от времето, в което бе попаднал.

***

Момичетата изглеждаха странно еднакви. Светлосини блузи, тъмносини поли. Тези наистина ли се стягаха за студентски празник? По-пищната, с по-искрящо руса коса нанасяше розово червило на устните си. Беше доволна и крадешком поглеждаше към лъскавата покана на тоалетката. „Кой знае кого ще срещна там.” Другата, по-висока и слаба, с по-пепеляв оттенък на русото, определено не беше на кеф. Мислеше за красивия младеж, чиято покана да празнуват на хижа бе отхвърлила заради лъскавата хартийка пред огледалото.

***

Жана обу дънките си. Облече вълнен пуловер с висока яка и сплете косата си на плитка. Погледна се в огледалото и доволна от резултата излезе в коридора. Там нахлузи спортни обувки, вмъкна ръцете си в дебело зимно яке и метна раницата само на едно рамо. Отиваше в планината да празнува с приятели студентския празник. Щеше да има разговори, пиене, китарена самодейност.

***

Жано се колебаеше кое от момичетата да последва. Любопитството го водеше към двата клонинга, но желанието му за купон го насочваше към снежната пътека в планината. Премина през петоъгълния коридор с гардеробите за да надникне зад някоя от другите врати.

***

И в тази студентска квартира кипеше подготовка за празника. Четирите момичета бяха изсипали целия си скромен гардероб и избираха от оскъдните запаси, като разменяха поли, блузки и евтини гердани, с идеята да превърнат делничното в празнично и официално.

***

Бърз преход през коридора, за да надникне в поредното уютно местенце, обитавано от млада жена. Жано започваше да се чувства като воайор.

Красиво, добре сложено момиче, приготвяше сак за тридневно пътуване по случай празника в луксозен спа-хотел. Козметичната и чантичка наподобяваше лекарска чанта и тежеше невероятно. Със сигурност в нея не липсваше нищо от първа необходимост: кремове за лице и тяло, декоративна козметика, десетки малки шишенца с различно съдържание, флакони с пяна, лак и някакъв цветен спрей за коса.

Женската суета беше еднаква в различните времена.

***

Жана пристигна. Снегът стигаше почти до коленете и. Мъжете, всъщност приятели от университета, я посрещнаха в двора. Бяха запалили скара и нахвърляли отгоре сочни пържоли от скорошното свинско погребение в селото на един от компанията. Момичетата вътре режеха от мамините туршийки и опитваха силистренска кайсиева. От магнетофона се носеха рок-парчета, едно след друго, в очакване на топла вечеря и дълги разговори.

***

Русите клонинги пристъпиха плахо през порталната врата на резиденцията. По косите им блестяха снежинки. Насреща им пет момчета с дълги коси и тесни панталони пристъпваха в нарастваща сценична треска.

-          Оле! Виж кой е тук! Ама дали наистина ще свирят?! Мамо, направо ще се побъркам!

-          Че кво толкова! Поканили са ги. Платили са им.

-          Ама те са жестоки! Представяш ли си да свирят тук за нас!

-          Да,бе. Властта прави метани на младежта. Не виждам причина за опиянение.

-          Това е симфоничен рок. Изобщо ли не си в час? Те свириха в Брюксел?!

-          Добре бе, да влизаме в залата, че така и така нещата започват.

***

Съдебната палата беше неочаквано място за празничен концерт. Монументалните размери на сградата, строгият и стил, силно подчертаната входна система от стълбище с пет големи врати между величествена колонада, говорят ясно за строгия характер на нейното обществено предназначение – да раздава правосъдие, да властва в нея Законът. Но точно този декемврийски ден в една от големите и зали щеше да се състои първият концерт, посветен на възстановения университетски празник.

***

Силистренката беше започнала да хваща момичетата и те поднасяха Жана, че тази нощ ще е бойното и кръщение. Изобщо не бяха познали. Не и беше нужно да се завре в гори тилилейски за да прави секс, а и кавалерът и изобщо не беше мечтания мъж за първия път. Нямаше намерение да спи с някого просто, защото е модерно. Беше тук, защото обичаше разговорите с Жорж за битието и съзнанието, за Божественото и за това, че реалният социализъм няма много общо с марксистката идеология. Вярваше, че с приятелите му и гаджетата им ще е достатъчно забавно. Подпряната в ъгъла китара обещаваше подобни неща.

***

„Аз ти постилям шарени черги да лягаш, либе, да лягаш,

а ти си стягаш враното конче да бягаш, лудо, да бягаш”  

- народната песен звучеше с отработен оперен алт. Пражката консерватория бе оставила отпечатъка си върху гласа и стила на тази изпълнителка днес на народни песни. Върху блузата и блестеше орден. Момичетата се държаха за ръце и не смееха да мръднат и да избършат, търколилите се в края на очите им сълзи.

***

На огромната плазма във фоайето на хотела се кълчеше кльощава руса силиконка. Това караше приятно закръглената брюнетка, току що влязла и застанала до рецепцията да помисли „Дали не съм малко дебела да се съблека по бански?”. Но текстът на песента, както и съзнанието, че след четири дни светът ще се гърчи в последната си агония, я накара да вземе ключа със съзнанието, че ще прави всичко за което не би помислила при други обстоятелства – всички удоволствия за тялото и душата, които можеш да получиш за три дни – „смелите си имат всичко”.

Жано изглеждаше добре във формата си на смъртен човек – млад, елегантен, обективно красив, метросуксуален. Беше чел доста и познаваше техниките на свалка. Нямаше да остави красавицата сама в последните дни преди края на нейния свят. Но трябваше да направи още няколко бързи прехода през петоъгълника с гардеробите. Не трябваше да оставя без надзор и празнуващите в другите години, наблюдавани за неговия студентско-празничен репортаж.

„Ако си падал веднъж – летял си” тананикаше, девойката докато със зъби откачаше етикетите на новото бельо, на новата рокля, купена специално за случая и нанасяше последни мазки цвят върху платното на лицето си в стремеж да издуха конкуренцията в дискотеката.

***

Отново се завъртя в кутийката. Главата му бръмчеше като затворено насекомо. Отвори вратата на гардероба да види какво правят клонингите, но попадна в непознато яйцевидно помещение с камина в единия тесен край и кръгла маса в средата. Наоколо седяха мъже, облечени в черни костюми. В деня на Свети Климент говореха за него, обсъждаха последните научни постижения, четяха откъси от последните си публикации. Един студент цитира думите на наскоро, само преди година напусналият ги последен енциклопедист „Животът ни е спрял на опасна точка, няма интрига, няма подем, няма очакване...”  Това насочи разговора им към мрачни прогнози за скорошен световен конфликт с хиляди жертви, с нови оръжия и съзнанието, че светът никога няма да е отново същият.

***

Първия говореше от трибуната. Изреченията му бяха прекъсвани от аплодисментите на стотиците клонинги в залата, част от които бяха русите ни познайници. „Честит 8-ми март, млади хора!” - завърши и без друго безсмислената си реч Вождa. Залата притихна в недоумение. Няколко плахи ръкопляскания се опитаха да замажат гафа. След това всички се втурнаха към фоайето, където вече свиреха Импулс, а между облечените в синьо клонинги се движеха като лебеди сервитьори с табли, отрупани с банани и сладолед Ескимо. „Въздух с вкус на метал, а човекът е сам…Пак съм сам.” - пееха дългокосите момчета. Един лебед се заклати с табла с чаши червено вино. Някой блъсна пепеляворусата грация и тя разля една чаша по блузката на колежката си. Ярко русият клонинг се разквича и затропа с крака. Червената течност и мокреше неприятно, а на всичкото отгоре приличаше на кръв. Тя издърпа несръчно блузката през главата си. Около нея бързо се образува кръг от хора, които ръкопляскаха. Импулс невъзмутимо засвириха вечната „Ако ти си отидеш за миг”

***

Жано прескочи през гардеробите за да види Жана, разпусна ла косата си и до нея Жорж с китарата да пеят „Не везет ли в смерти, повезет в любви” и по-нежната „ Господи, дай ты каждому чего у него нет”, продължаваха с още песни на толкова известния и толкова бунтарски Окуджава – за грохота на войнишките ботуши, за съвестта и достойнството, за синия тролей, в който носиш отчаянието си. Червеното вино и силистренската кайсиева сякаш извираха. Един от компанията взе китарата да покаже нещо ново и истински бунтарско: Инспекторът от РЕП-надзора, Докато още живееш в рая с жестокото „нам пора Auf Widerzeen”, „докато хората тичат след парите, аз препускам след мечтите, след облаците и аромата на тайга” и за това как Атлантите държат небето…

А клонингите се радваха на една съблечена блузка…

Жано побягна. Дори в затворения от врати на гардероби пентаграм му беше по-уютно. Късните осемдесет на тази страна му бяха противни. Погнусен се прехвърли в първия възстановен празник. Началото на шейсетте, монументалната съдебна зала, оперната прима, пееща народни песни. Седна до бедничко, но с вкус облечените момичета. Имаше желание да пофлиртува, да влезе в ритъма на времето, да изпие чаша евтино вино с някоя от тях. „Извор вода извирала”… Жано си припомни всичко, което знаеше за паметта на водата. Хората от времето, в което беше, нямаха и идея за това. А водата помнеше и знаеше толкова много. Дали имаше време за другите времена?

Прелетя през вратите за да грабне в прегръдките си красивата студентка, смятаща, че празнува за последно. В дискотеката се лееше алкохол като буйна река. Всички пиеха. Всички виеха тела в някакъв балкански ритъм.

Жано приближи момичето. Взе чашата и и отпи. Тя се усмихна. Този наистина беше красив. В главата и жужеше песента „Не живях на друг живота,/смелите сами се борят”. Беше готова да стигне докъдето и стигне куражът. Танцуваха и пиха, пиха и танцуваха, докато падна със смях в ръцете на наистина прекрасния си нов познат. Той говореше за някакви безсмислици за сътворението, за водата, за спасението, за смисъла на предсказанията на маите, но и беше все едно.

Тази нощ приличаше на големия взрив. Всичко се тресеше, бумтеше, пламъци се извиваха от всички страни. Земетресение с гигантска мощ, горящи облаци, вряща лава… Е, това беше. Тя затвори очи, готова да приеме неизбежното. Потъна в тъмнина и тишина.

Някаква непозната песен я събуди „ще сияем като тишината” – трябва да беше в рая. Този рай и харесваше. Луксозна обстановка, точно срещу камината красив мъж седи, прелиства някаква дебела книга и пуши лула. Но ароматът не е нито тютюн, нито трева, а нещо упойващо, но по съвършено различен начин. Когато я видя, че отваря очи, мъжът стана, подаде и чаша вода с думите – „Водата има памет. Светът оцеля. Аз съм Жано.”

Илияна Делева

* Разказът е публикуван в http://grosnipelikani.net

Книга без главни букви

„Лулу” е книга без главни букви. Това не е някакъв претенциозен похват да ви грабне – това е концепция. Главните букви се слагат по силата на граматически правила. Лирическата героиня на тази стихосбирка ще ви води през дебрите на Главните Мисли. Тя няма да спазва никакви правила. Освен едно – правилото на сърцето да обича.

Ще попитате „Коя е ЛУЛУ?” и дори може би „Какво е ЛУЛУ?”. Вероятно ще кажете „А поне нейното име не е ли написано с главна буква?” И аз в този непретенциозен текст ще се опитам да дам някои от моите отговори на тези ви въпроси. Някои отговори, защото всички не могат да бъдат описани, защото не всички идват наведнъж, а текстът ще напиша и изоставя. Мои, защото може всеки от вас да открие свои, защото можете да ми се доверите или не, защото в един момент мислите ни ще съвпаднат, а в друг – няма. И ако не беше така, Лулу нямаше да е това, което вероятно е.

Да започна с името – странно, за мен труднопроизносимо, лесно за друг, изградено от две еднакви повтарящи се срички (както говорят най-малките деца) и изписано на повечето места като дума от малки, но удебелени букви и точно седем пъти като рисунка. Рисунка знакова и кореспондираща с не едно от стихотворенията.

Буква „Л” е обувка с връзки и на ток – така е изписано името и в стихотворението „Лулу и обувките издайници”, в което се говори за маските, които носим, избирайки си „обувки според своите преструвки”. Заедно с това обувката „Л” напомня за вечното желание на всяко малко момиче да стане бързо голямо, обувайки обувките на мама и дори на баба, стига да са големи, вълшебно официални и загадъчни, да водят към света на възрастните, в който „плачът ни лицето създава” и „мракът е преял и негодува”.

Буквата „У” също е рисунка, носеща своите значения. Веднъж видяна като човече, застанало на главата си, тя напомня, че Лулу е онова същество, което преобръща представите за нещата („Лулу и полезните врагове”, „Лулу и подреждането”). Гледана като чатал за прашка, буквата говори за основната детска характеристика, която сякаш най-бързо забравяме – да сме палави и немирни („Лулу и пътуването”, „Лулу и колко е хубаво да си прозрачен”). Тази „у”, която е и кукичка, забиваща в съзнанието ни пирончета на често пренебрегвани, но важни въпроси („Лулу и защо е важно да тренираме”, „Лулу и обичането по свой начин”).Тя е слънчев часовник, отмерващ времето, което Лулу не познава, но за нас е постоянен спътник и спънник („Лулу и защо трябва да се мечтае бавно”).

И така какво е Лулу? Коя е тя? Детето в нас, едно от странните същества, които пазим и крием в душите си, нашето друго аз, нашата понякога потискана съвест…

„Лулу е момиче

с размер на фъстък.

светът и - граничен:

далеч, но и тук.” – дава ни първи ключ за разбиране с първата и единствена главна буква поетът Петя Кокудева. Лулу „някак в едно е дете и голяма”. Лулу е момиче с душа и запомнящо се лице – лице на оживяла кукла. Впечатлението се създава от илюстрациите на Ромина Беневенти, избрани специално от самата Петя Кокудева. Илюстрации, които трябва да ни дадат още един ключ за разбиране на Лулу – като част от нас самите. Лулу е роднина на Пипи Дългото чорапче и на Питър Пан.

Лулу тръгва с ръце в джобовете и занесен поглед през света на хората и изгражда с въображението си, свежо и детско, свои светове. Световете на Лулу напълно съвпадат с нашите светове –у дома, между хората, на обичане, на творене, но ни помагат да погледнем на тях през нейните очи. Очите на Лулу – две черни точици, две щрихи, отправени любопитно към всичко, което ни заобикаля. Това любопитство е присъщо на младия и талантлив поет, създаващ Лулу. Без това любопитство не биха се получили тези „детски СТИХОТВОРЕНИЯ за ВЪЗРАСТНИ”, както подсказва подзаглавието. Обърнете внимание на играта с буквите, на неравноправно равно поставените в употребата си малки и главни букви. В книгата ще открием и още един маниер на игра със знака (освен рисунката, освен равно поставянето) – тази на графичното изместване на букви, на играещи букви в думите и на поставянето на думи в цветни полета или в промяна на шрифта. Тази игра има концептуално значение. Та размества или подчертава думи, които за поета са важни и носещи пореден ключ за разбиране на тази съвсем не лека Поезия. Например в „Лулу и свободата” са разиграни думите „свободен” и „клетки”. Така въпросът те зачовърква и те кара да се замислиш и да му придадеш още повече значения „как свободен е човекът, щом направен е от клетки?”. пита Лулу. Ние започваме да доразвиваме въпроса: а свободен ли е, а изобщо може ли да бъде свободен, какво е свобода, как клетката, изграждаща човека се отнася към свободата му, не се ли поставяме ежедневно в клетки, поради някаква генетична обусловеност, какво е свободата въобще? Със сигурност не ни задоволява отговорът на Лулу „свободата май е само/ най-чудесната измама.” и вместо да продължим да четем спираме, търсим отговорите в себе си, в собствения си опит и си обещаваме да ги намерим някой ден.

Играта с езика не спира до тук. Играта продължава в специфичната стихотворна форма, сякаш изобретена от Петя Кокудева специално за Лулу. Всички стихотворения в книгата са оформени като четиристишие, което отразява детско наблюдение върху възрастния свят или задава въпрос, последвано от двустишие, което с мъдрата категоричност на детството прави философско заключение. Ето един пример:

„ Лулу и скритите значения

„пита” хляб ли е, въпрос ли?

с „пръст” посочват и зариват.

в миг едно, а друго после

значат кит, простор, слива…

като думите и ние

сме едно, а друго крием.”

Само в две от стихотворенията двустишието е въпрос, но такъв, че да го приемем като риторичен, като носещ отговора в себе си: „Лулу и колко е хубаво да си прозрачен” завършва с питане „ще стане ли като водата -/прозрачна от петите до главата?” (ясно е, че Лулу вече се е видяла прозрачна във въображението си), а „Лулу и когато имаш състояние” завършва с „на духа кое ли състояние/ да предпази от валутното влияние?” (нима може едно да е по-важно от друго?!).

Такава е тази Лулу за която Петя Кокудева ни разказва в стихове. Тя е питащия човек в нас. Тя е странното същество, което ни поддържа любопитни към света и случващото се. Тя е въображаемата ни близначка, която се надсмива зад рамото ни в огледалото. Лулу е това, което понякога забравяме да бъдем. Лулу ни напомня за застрашените видове „свян, чудатост, скромност, вяра”, Лулу ни показва, че можем да обичаме „по свой начин”, че пътят извън реалността ни е достъпен и че можем от това, което срещаме винаги да си направим дъга.

Лулу и Петя Кокудева разговарят с нас по детски просто и по възрастно задълбочено за таланта, за творчеството, за общуването. Те за пореден път ни учат как да учим. Връщат ни към сричането, защото „в гордостта си гладките умения/пропускат толкова значения.” Ако „езикът губи свойте сили”, то може би лечебната билка можем да открием в мълчанието: „думите изпъкват/щом умеят и да млъкват”. Лулу ни вдъхва смелост да опитваме, да се спускаме в дълбокото ,да размахваме крила, но винаги да се грижим за крехкото телце на таланта в нас – не само на таланта да творим, а и да общуваме, да живеем пълноценно. Всеки има свой талант „прашасал” и ако се грижи за него „той ще расте”.

Всичко това Лулу и Петя са научили заедно от човека, заслужил необичайно посвещение на последната страница, бабата-момиче с име РАДОСТ.

Лулу и Петя подаряват на читателите си Радост от общуването с тях и от собствения си живот. Затова и аз като препоръчителите на книгата ще повторя „полулувай и ти”.

Амаркорд – памет и фантазия

Филмът на Фелини „Амаркорд” е филм за спомена и фантазията като преплетени мигове от далечното детство. Той очертава инициационният момент на раздяла с детството като рисува спомените на едно момче, което обаче трудно може да бъде наречено главен герой. Неговият поглед към града - свят е допълнен от още няколко гледни точки – тези на двамата градски чешити: адвоката - своеобразен екскурзовод в историята и значимостта на селището и продавачът на семки – своеобразен негов новинар. Ключ за такова разбиране ни дава още заглавието, тъй като в превод от местния диалект на Римини то означава „спомням си”.

Началото и краят образуват една своеобразна визуална и смислова рамка. Идването на пухчетата е събитие, което ознаменува пролетта. То е завъртане на цикъла на времето. Една година от живота на човека и на света. Толкова много и толкова малко. Но това не е просто повторение на събитието. Пухчетата в началото са свързани с радостта от края на зимата, с очакването на новото с надежда и радост. Не случайно епизодът с изгарянето на старицата-символ на зимата е толкова дълъг и пълен с детайли. Той ни запознава с персонажите, които ще ни разкажат много несвързани истории, които в съзнанието ни ще се преплетат в една – историята на порастването и възмъжаването. Идването на пухчетата в края е свързано с приключването на една година, с тъгата от раздялата и загубата, със страховете за бъдещето.

За една година в града се случват много красиви и много страшни неща. Те се отразяват неминуемо на живота на момчетата, както и на цялата градска общност. Историческата конкретност е показана в идването на Мусолини, в сцените показващи неговото посрещане, както и ареста на бащата.

Личната история е затворена в събитията, занимаващи момчешката група и семейството. Задушевно и иронично са показани най-близките – с насмешка, но без злоба: майката, бащата, дядото, вуйчото и чичото на момчето. Нарисувани са шаржове на учителите, на градските чешити, на местния луд. Разказани са най-знаменателните случки за момчетата в града: първата кинопрожекция, надничането в затворения хотел, очакването на презокеанския огромен кораб. Почти наравно по значение стоят първите им сексуални фантазии и незавиден опит.

Средствата, с които филмът внушава посланията са нъвръзването на фрагменти; смяната на обстановка; умелата игра със светлината; намереният музикален фон; съвършеният избор на актьори.

Когато говорим за светлина – тя е нещо много важно и като визия и като наратив. Имаме проблясващи светлини в нощта в епизоди като изгарянето на старицата и пристигането на кораба. Особена е ролята на мъглата. Дядото се загубва макар да е пред вратата на дома си. Толкова гъста и плътна е тази мъгла. Но за другите тя е само дребно неудобство – въпреки нея животът на младите и града продължава. Важно проявление на светлината е снега. В южния град не вали често. А тази година той е натрупал толкова много, че не може да се премине през него. Но пък е и повод за радост, веселие и закачки. Здрачаването като бавно угасване на светлината бележи епизодите с надничането зад стените на хотела и свалянето на лудия чичо от дървото.

За Тита детството си отива – време е да получи дълги панталони и да се грижи сам за себе си. Иска го. Но края на зимата ще го завари неподготвен. Смъртта на майка му е тежък удар. Той не иска да повярва, да приеме колко бързо и неочаквано става това. След погребението пухчетата ще се спуснат първо при него. Но филмът не свършва – Сватбата на Градиска и нейното заминаване, които се явяват нещо като втори край идват да покажат, че нещо се променя не само за едно момче, но и за целия малък град.

През цялото време спомен и фантазия се преплитат на две нива. От една страна споменът не е снимка на миналото. От друга страна имаме двама странни разказвачи. Адвокатът разказва града като историчност и забележителност, като спомен, като памет. Семкарят го разказва като новина, като клюка, но и като измислица. Тита също е изпълнен едновременно с картини на случващото се, но и на желаното, въобразеното. Особено място има епизодът, в който в студената есен, в мъглата на площадката на затворения извън летния сезон хотел момчетата надничат, и танцуват един танц на виденията, в който са едновременно музиканти и гости, наблюдатели и участници.

Когато си спомня авторът не раздава оценки. Той се усмихва на миналото, показва го такова – цветно, шумно, каквото го помни. Снизходителен е по-скоро към способността си да си спомни определени неща, а не към случилото се или към хората, които са го извършили. Той е като слепия акордеонист, който чувства света чрез музиката си. Музиката, която звучи през филма, през града, през спомена, през света.

                               *                                            Илияна Делева

New year in the Cannibal City

Градът празнува. Някои от хората вярват, че наистина посрещат последната нова година в личната си и човешката история. Аз знам, че това не е вярно, но нямам намерение да оборвам никого. Държа в ръката си бенгалски огън като всички. В края на краищата, нали точно тази вяра е накарала част от тях да излязат от панелните си клетки, да се съберат с близки, приятели и дори с непознати, да се хванат за ръце и да извият хоро без да мислят за нищо, което ги обременява, да се наслаждават на умерена светлина, балансирана музика и вкусна храна. Елхата да проблясва със снежна светлина и да те кара да се усмихнеш всеки път, щом погледът ти я погали. Момичета и момчета в ярко розови ризи и дънки сноват и изпълняват неизказаните ти желания. А тази нощ би трябвало да бъде празник и за тях.

Идеята да получиш котарак в наследство или въгленче в чорапчето от Дядо Коледа беше стара като света. Точно тази нощ и аз имах подобно усещане за награда. Но Съдбата бе решила друго – късметът ми проработи и от томболата ми се падна чорапче. Идеално! Можех да го напълня с каквото си поискам, с каквото успея, каквото направя с ръцете, ума и сърцето си. Почувствах празника. Огледах се победоносно. Срещнах празни стъклени очи.

Градът празнува. Бившата мис Свят седи със скучаеща усмивка на ВИП-масата в долнопробната за вкуса и кръчма. Посреща Новата година с новия си любовник, който притежаваше бързо развиваща се верига от магазини за евтини дрехи. Спомня си момичешките лудории и една отдавнашна нова година. Тогава тя беше непознатото момиче на купона. Спомените нахлуха цветни и шеметни.

Тогава срещна Котарака. Той винаги беше в центъра на всеки купон. Приятелите му разказваха стари вицове и се заливаха от смях. Сваляха момичетата, а той се срамуваше. Когато гълчавата позатихнеше разказваше своята любима детска приказка, като поведението му определено добиваше някои характерни „национални” черти.

-          Ей, откъде го вземате това уиски? – питаше. И добавяше: - Ако не кажете, че е от избите

на Маркиз дьо Караба ще ви направя на кайма! – И наливаше в чашата си щедро. После минаваше към чинийката с бадеми, изсипваше половината в устатата си и мляскайки нареждаше: - Ако не кажете, че бадемите са от градините на маркиз дьо Караба ще ви на…

Бяха и казвали, че обикновено го взимат на подбив и става забавно. Но се издразни и му се отвори:

-          Хайде да те видя как,

малък с малък… котарак!

Тръгна, полюшвайки стегнатия си задник върху седемнайсетсантиметровите си токчета, привиквайки го с поглед и жест към съседната стая. Котарака се почувства като малко момче и я последва послушно. Малко обидно му прозвуча това „малък с малък” и много му се искаше да подреди нещата по свой начин, както винаги правеше любимият му котарак и да се докаже. Вярваше в думите на баба си, че някога ще стане министър, но засега беше само тийнейджър, който имаше твърде малко начини да се докаже. По този щеше да му е за първи път.

Влязоха в стаята. В краката му се шмугна космата топка и Котарака залитна. Съдба ли беше, винаги в решителни моменти да налита на котки?! Момичето се разсмя, отвори гардероба, извади нощница и боне от старо време и нареди:

-          Преобличай се! Сега ще играеш в друга приказка! Такава сладка бабка ще си! А аз мисля, че минавам за развратна Червена шапчица и ще ти покажа някои трикове!

-          Ти побъркала ли си се?! Сериозно? Тази торба откъде я измъкна?

-          Това е нощничката на баба ми. Много е секси, нали? Ще ти тича, котенце.

После девойката отвори чекмеджето на нощното шкафче и размаха полу-шеговито полу-победоносно един дълг… дървен… гребен (какво си помисли?) и се наведе изкусително към скута му, обещавайки красива интимна прическа. И наслади с уста.

Градът празнува. Министърът посреща новата година в компанията на колегите от кабинета. От време навреме се вглъбява в себе си. Искаше ли му се друга компания, плашеше ли се от бъдещето или просто виното започваше да го омайва? Имаше нещо тъжно в тази новогодишна нощ. Цял живот беше мечтал да стане министър и да подрежда нещата по свой начин. Образец му беше хитрият успяващ котарак от любимата детска приказка. Помнеше как като малко момче седеше на земята пред краката на баба си. Държеше кълбото прежда съвсем леко, така че то като се размотава, галеше нежно ръчичките му. Бабата нижеше на иглата бримка след бримка, а устните и нижеха приказка дума след дума. Тази точно беше любимата на момчето. Баба му редеше:

-          Когато старият мелничар си отишъл от този свят, оставил на синовете си в наследство малката мелница, кола с хърбаво конче и един мързелив котарак. Двамата по-големи веднага решили, че мелницата е за първородния, колата с кончето за средния, а котарака за най-малкия. Покрусил се малкия, обидил се, но нямало какво да стори.

-          Бабо, аз не искам да съм като братята! Те и тримата са и лоши и глупави! Искам да съм като котарака, който нарежда всичко по свои правила!

-          Добре, мъничък, слушай сега, а като пораснеш, да станеш министър и тогава ти ще си като котарака.

Бабата продължаваше да плете и да ниже думите. Като свършеше една приказка, почваше друга, но внучето все повтаряше:

-          Не, бабо, остави тази, дай пак за хитрия котарак!

Градът празнува. Собственикът на верига магазини „Тия” седеше на масата, ръката му бе прегърнала облегалото на стола за да не докосва дизайнерската рокля на своята дама. Гледката пред очите му бе изненада и наслада: това беше най-добрата му рекламна витрина откак бе започнал бизнеса си. Всичките му преминали за последните години модели от ценови клас 10-20 лв., обгърнати с блестящи шалове, сребърни или златни бижута и украсени със саморъчно изработени брошки и диадеми трептяха по телата на празнуващите поредната Нова година жени.

Дамата му се беше поунесла. Мислеше за нещо свое, усмихваше се. Усмихваше се и той и пиеше специално домашно вино от избата на собственика. Знаеше, че за една бивша мис Свят тук е малко бедняшко, но не можеше да откаже на приятеля си да посрещне Новата година в неговото заведение. Пък и нали неговите пари също бяха направени от бедняшките удоволствия на народеца. Поръчваше с тирове боклуци за центове, прекарваше ги, продаваше евтино и трупаше богатства. Не беше алчен, не завиждаше на тези, които отварят дюкяните си зад стъклените стени на някой МОЛ, но щеше да е хубаво някой път и той да има свой бутик на такова място.

Градът празнува. Многоцветна заря известява пристигането на новата година. Снегът вали бавно, успокоително и покрива пътищата. Снегът – тази структурираност на водата, която завива спомените със завивка от забрава. Снегът – това проявление на светлината, събрало в себе си всички цветове и превърнало се в ангелско бяло. Снегът – начинът студът да излъчва топлина. Поетът стои изправен в средата на бялата си стая със сини скрежни цветя на прозорците. Гледа замислен в себе си. Устните му мърдат и повтарят стиха, който тази нощ бе родила у него. Един стих, построен от светлина, а не от думи, проникнат от мъдрост и издигащ го върху купола на стъклен храм от който вижда целия свят.

Градът празнува. Новата година пристъпва уверено в него. Началото на края, или началото на много нови начала? Не се интересувам от предсказания. Не умея да чета знаците. Сляпа и глуха съм, но не и напълно невежа. Наблюдавам празнуващите. Мъжете са спокойни, уверени. Отпиват от чашите си червено вино като за причастие. Позволили са си лукса да излязат и празнуват навън. С това демонстрират една привидна финансова сигурност в разгара на тежката световна криза. Такива моменти обикновено в историята са завършвали с война. Няколко локални конфликта и световният тероризъм играят ролята на клапан и сякаш нещата този път ще минат без световна трагедия. Жените пък са доволни от празника. Завели са ги на едва ли не вълшебно място – кварталния ресторант. Чист, спретнат, елегантен за вкуса им. Погрижили са се да изглеждат на ниво. Облекли са се във всички нюанси на черното. От най-тъмната и студена пещера, до най-топлата южна нощ. По телата им трептят антрацитни, катранени, въгленни вълни от плат. В тези одежди те се чувстват лоши, дяволити, фатални и искат да са само за миг бродници, вещици, владеещи положението и мига, докато отново се превърнат на сутринта в кротки домашни феи, владеещи кухнята.

Сутрин е. Снежна, слънчева, ведра. Новата година е дошла. Улиците са тихи. Градът спи. Празнували цяла нощ, хората са притихнали в прегръдките на любим или на юрган. От един покрив се издига дим. Черен, грозен, заплашителен. Гори един от стъклените домове на порока – първият и най-малък МОЛ. За първи път от години той е в почивен ден. Но не почиват подпалвачите. Не почиват и пожарникарите. Няма трагедия - просто инцидент.

Bad Boy чака гости в замъка. Беше готов за пиршество от класа. Имаше печени сърнички, пуйки в портокалов сос и крехки телешки пържоли със сини сливи. Беше поканил няколко приятели човекоядци, но не бе предвидил истинско човешко месо. Той беше от типа вегетарианец (нали така наричат вампирите, които не нападат живи хора?) и ядеше само обитателите на близката гора и богатото си стопанство. Не знаеше, че плячката сама ще дотича в царска каляска. А ново произведеният Маркиз дьо Караба, Принцесата и глупавият цар препускаха по пътя, изпреварвайки очакваните гости човекоядци.

Пред тях тичаше Котарака в чизми. Ролята на вицепремиер му допадаше, защото можеше да нарежда нещата по свой начин. Е, да си вице точно на Bad Boy криеше известни рискове, той все пак си беше човекоядец, но рискът си струваше – измерваше се в седемцифрени числа.

Царят, принцесата и дори Маркизът вярваха в приказки и смятаха, че ей сега ще влязат в замъка, ще устроят сватбено пиршество и ще заживеят щастливо, но планът на министъра беше друг. Гостите на Bad Boy щяха да се нагостят с прясно човешко, а царският палат щеше да остане във владение на него самия.

Не беше предвидил единствено предсказанията на маите. Краят на света изобщо не му влизаше в сметките, за разлика от световната финансова криза, която превръщаше бедните в още по-бедни, просто богатите в бедни, а неприлично богатите в още по-неприлично богати.

Не беше предвидил и зоркия поглед на Поета, който вместо да се прехласва от красотата на снега, поглъщаше с очи черния дим на пожара. А това раждаше в душата му други строфи, опасни и диви. За сега градът спеше, но щеше да се размърда. Хората щяха да се заслушат и щяха да разберат.

На края на масата бе приседнал един парижанин, гледаше малко скептично и отпиваше от чашата си вино. Никак не беше съгласен да му преобръщат приказката. Щом видя да влиза Котарака размаха широкопола шапка и се развика:

-          Господин Министър, присъединете се към мен, моля, отпийте от това прекрасно вино. То е от избите на Маркиз дьо Караба!

Котарака доста се притесни от тази покана, но не искаше да изглежда неадекватен. Пристъпи с котешка походка и се поклони:

-          С кого имам честта да разговарям?

-          С един скромен поет и разказвач на приказки, ваша чест! Споделете питието ми и отидете по длъжността си. Аз няма да се обидя.

Министър и Поет на една маса във всяко време си е странна гледка. На единият работата е да говори, а на другият да действа. Или поне в това вярват обикновените хора.

Човекоядците се облизваха. Бяха усетили миризмата на прясно човешко, което пристигаше. Погледите им недвусмислено говореха какво предстои.

Знам какво трябва да се случи – логическата развръзка: глупавият цар, Маркиз дьо Караба и принцесата ще пристигнат всеки момент. Човекоядците ще им се нахвърлят. Котаракът ще умре от инфаркт. Срамът ще го доведе до там.

Има и друг възможен край – Котаракът се осъзнава и се връща в приказката – надхитря Човекоядеца. Но в нашия случай образа на Котарака-министър и присъствието на гостите не допуска това.

Поетът - парижанин каза:

-          Котарако, знаеш какво е надеждата, нали?

-          О, да – просто призрак…

Bad Boy се усмихна доволен и повика министъра си с ръка. Котаракът приближи. Домакинът се пресегна, взе от блюдо в средата на масата парче сьомга, поднесе го към муцуната на Котарака и го хвърли в краката му.

-          В името на чизмите ми, няма да допусна да бъда унижаван повече! – извика той, размаха шпагата си и се спусна към дълбоките каменни изби.

След миг се чу ужасно силен гръм. Замъкът се разтърси. Заваля град от камъни. Изви се черен дим към небето. Заедно със саждите към небето полетя неясна фигура – нещо като надежда, нещо като проклятие.

На пътя каляската сепнато спря. Маркиз дьо Караба се втурна и скочи високо, високо. Когато димът се поуталожи и тътенът само отекваше в ушите на царя и принцесата, те видяха как на пътя паднаха три тела, поотърсиха се, станаха: осажденият котарак, загубил шапката и министерското си достойнство, но здраво стъпил на земята в чизмите си, поетът и момъкът, вече нежелаещ да е маркиз.

Градът се събуди от тътена на един стих. Градът осъзна, че надеждата не е само един призрак. Градът научи, че може да вземе съдбата си в ръце.Градът празнува.

Илияна Делева

Какво се случва с думите през времето (щит)

В Речник на българския език – том V, изд. през 1904 г., съставен от Найден Геров на буква Щ е поместена статия за думата щит, която има шест основни значения.

Щит – 1. Кат, кьоше вкъщи въз огъня

         2. Връшникът, кубето на фурна; свод на пещ

         3. Дъска, преграда, която се слага между ритлите на кола отпред и отзад; задънка. Преден щит, праг. Седни на щита – седни назад, навътре.

         4. На дълга софра, кръглото място дето сядат първите и по-старите, чело. Седнал на щита – на челото, най-напред.

         5. Горната част на кораб, палуба

нар. песен:

Свети Никола кораб сделюва

Съ три дунгери май баш майморы

Па го врълиха у Черно море

У него седнал Свети Никола

Отъ една страна на щит на кораб

Отъ една страна, отъ десна страна

И седнал си от лява страна

Свети Илия на щит на кораб.

6. Желязна или от друго направена кръгла или продълговата дъска държана на ръка за запазване от стрела, от нож, от удар, щица челикова, щит

нар. песен

Раверди си самодива

Па си метна тънка стрелка

Да удари Храбро юнак

Той си метна щит на себе

Защити си кон и себе.

(поради техническа невъзможност да се спази точния тогавашен правопис езика е малко осъвременен)

Днес своето значение са изгубили пет от тях. Няма название за етаж или кът от дома, стоящ над огнището „щит”. В ежедневната реч не се използва за свод/таван на фурна или пещ. Отминава ползването на кола в смисъла на каруца. Все по-малко се срещат каруци и част от названията на детайлите са забравени. Четвъртото значение е заменено с „челно място”, „чело” или ”председателско място”. В корабостроенето също не се ползва това понятие.

         Днес се използва само последното шесто значение. В Съвременен тълковен речник срещаме:

щитът, щита, мн. щитове, (два) щита, м. 1.Истор. Отбранително оръжие от метал с изпъкнала форма за предпазване от стрели и копия. 2.Прен. Защита, закрила, преграда.

         Интересно е, че това е една от малкото думи, запазила двойствено число.

Щитът е древно ръчно защитно оръжие, предназначено за посрещане на удари и стрели. В Европа щитовете се използват широко за военни цели до 17 век, когато появата на огнестрелните оръжия намаляват значително ефективността им. В редица други части на света, напр. в Северна Америка и Африка щитовете се използват от местното население до 19 век, като служат доста ефикасно за защита от куршуми от гладкоцевни оръжия и стават неефикасни едва през втората половина на 19 век, когато се появява нарезното оръжие със задно пълнене.

Видоизменени щитове, устойчиви на куршуми, се използват и днес от полицията в много страни по света.

Като собствено име се употребява в два случая:

Щит е съзвездие, едно от малкото сред 88-те съвременни съзвездия, които дължи името си на историческа фигура.

Щит е име на село в Свиленградско. След Освобождението, 1878 г., селото остава в границите на Османската империя. В него живеят предимно гърци или гърцизирани българи –парапанковци, които го наричат Скутари. В резултат на Балканската война от 1912-1913 г. регионът е включен в България. През 1923 г. голямата изселническа вълна принуждава гърците да напуснат Скутари и на тяхно място се заселват българи. В 1934 година името на Скутари е преведено като Щит. 

Войната, животът, надеждата

За уроците от историята, за преломите в живота, за родовата памет, за важните неща е книгата на Винсенте Бланко Ибанес "Четвъртият конник на апокалипсиса". Горещо препоръчвам тази жива класика, написана през 1916 и така актуална днес - почти сто години по-късно! За съвременното и издание на български език е рецензията ми, публикувана от авторитетното електронно издание Литературен свят.
Прочетете:
http://literaturensviat.com/?p=86121

Надежда Дерменджиева оперира света „Без упойка”

Разказите в тази книга са шестнадесет, но биха могли да бъдат и много повече, защото Надежда Дерменджиева разказва истории от живота.

Всички те са свързани с насилие, болка и страх. Борави с похвати като търсене на неочакван край (Happy end), игра между сън и реалност („Склопяване”) , интертекстуалност. Сцените, свързани с наркотици и секс са описани натуралистично („Лунна соната”, „Избори по време на криза” ). На места има опит за поток на мисълта и шизофренно писане(„Амфиболия”), особено, когато дава думата на героите си. Опитва да разкрие механизма на превръщане на жертвата в насилник. Вълнува се и от темата за отчуждението, за непреодолимата разлика между център и периферия в големия град (”Под пейката”).

Текстовете говорят з а неподправена болка („Филантропия”, „Клинична депресия” ,”Двойна доза”) . Всъщност Надежда Дерменджиева ни разказва за това, че светът е пълен с болка, с хора извън борда, разкрива ни нищета на която са обречени част от героите на днешния ден.

Изборът на името на повечето героини (Надежда) може да бъде разчетен различно. На мен ми се иска без да изпадам в изблик на свръх интерпретация да помисля за това, че Надежда е героиня, която убива, която се самоубива (“Dies Irae” ) и ме кара да мисля за това – не убиваме ли днес надеждата, дали пък не е надеждата, онова, което ни убива…

Най-силната черта на Надежда Дерменджиева като автор е умението и да чува другия. Да вниква в неговата болка.  В „Домашно насилие”се откриват фрагменти за мисията, за търсенето на себе си, на любовта, на свободата. Като автор тя има своята тема от която я боли, но дали може да я разкаже? Показва ни способността на интелигентен филолог да напише разказ, но дали всеки разказ ни казва достатъчно? Все пак младостта има предимството ,че има време да търси и намира. Един от случилите се разкази „Студена светлина” ни го подсказва.

Поредицата „Нова проза” разкрива търсенията на млади писатели в живота, в литературата, в себе си. Адмирации за доверието на издателството. Наистина тези книги дават на авторите летящ старт. А това е късмет и възможност, които те ще грабнат така както могат. Дано е по най-добрият начин. Искрено пожелавам успех. Защото българската литература има нуждая от тях.

Зорница изследва „Пътят на мравките”

Много от тези разкази познавам преди книгата. Но са различни – прецизно обработени, стремящи се към съвършенство. Новите ме очароват. Значи държа в ръцете си книга, която си струва. И тук страшното е намерило мястото си. Но това страшно няма нищо общо с постмодерните похвати или с изследване на сънища – то е реалистично, защото в основата си е страшното на живота.

мравки пълзят

на витрината

„Пътят на мравките”

В „Ускорителна лента” разказва детайлно, достоверна е в детайла и езика на героя си. Умело размесва виртуално и реално. Разказът пробужда различни нива на рецепция – от забавен екшън през психотрилър към философски прозрения (или само на мен ми се иска и ми се привижда). Права съм, защото докато чета разказа в метрото, зад рамото ми наднича 14 годишен, облечен като рапър и с вид на нечетящ младеж. Позволявам си да отместя книгата така, че на момчето да му е по-удобно да чете. Не знам дали  греша или опитвам да го зарибя за четенето – струва ми се, че този разказ е подходящ за такова нещо.

В „Девет на осми” срещаме похвати като  фрагментарност, съчетана с преплитане на моменти връзки – едната част свършва и със същата ключова фраза започва следващата като двата фрагмента са отдалечени по врем. Интересно е, че героите виждат себе си (уж) преди (уж) след разказа и така ни разкриват историята си – малко странна, но много човешка.

Похватите са усъвършенствани в „Лов на пъдпъдъци”. Тук историята е объркана –става пред очите на читателя, но същевременно е разказ в разказа. Героите и уж принадлежат на някаква общност – колеги на купон, но за автора  не е важно и интересно какво работят – не са интересни и личните им истории, а купонът, който са си организирали сякаш е  повторение на други подобни, малко  ритуален. Водещата тема е безсмислената смърт, увенчаваща безсмислен живот. Пъдпъдъците се оказват като че самите те.

 „Страшна история” е завладяващ, увлекателен разказ, в който Зорница Гъркова умело работи със страха. Това, че героите му са деца е усетът й към уроците на живота.

„Трамвай №5” е черна прогноза и точен анализ - цветна снимка на политическия хорър, в който живеем. Разказът е натоварен със знаци и смисли – заглавието, препращащо към вокална група от края на двадесети век; датата – 19.02 денят на смъртта на Апостола на свободата; обикалянето в кръг около Руски паметник – символ на исторически насложените Благодарност  Омраза към освободителя-поробител; посоката на движение – Пирогов (мястото за спешна медицинска помощ) . Надявам се да не съм разкрила повече отколкото читателят може да разкрие сам.

 Изкушавам се да разкажа малко от „Cliffs of moher”, но не бива. Само ще споделя, че тук ще откриете удивителните скали на Ирландия, спускащи се право към морето до които се стига по пътя към Черно море, че ще усетите убийствена горещина и дъжд като преди Потопа, ще чуете тежък рок на Нирвана и популярно танго от годината на раждането на героинята. Всичко това, защото Зорница Гъркова създава свят в който фантазно и реално се преплитат, а героинята и среща своето Алтер его, което безжалостно я унищожава по пътя към края на света.

Какво е човек когато загуби името си? Какво е името за човека? Въпроси, които търсят отговора си в  „Името” – още един разказ от който боли. Интересно  виждане, особен поглед към времето на смяната на имената като време, което е чуждо, далечно, минало, оставащо да бъде разказвано. Само че тези, които помнят искат да забравят, а тези, които могат да разкажат не помнят случилото се,  а само разказаното за него. Ето защо похватът „разказ в разказа” е съвсем точно намерен и се превръща в част от посланието.

Когато търсиш себе си, когато изгубваш всичко се връщаш при спомена, при вечната любов, при рода, у дома и намираш една къща, превърната в кошер от изчезнали пчели, които пасат само когато цъфтят зюмбюлите – символ на обич и родова свързаност. Това се случва с героя на „Мед от зюмбюли”. Затрогваща история, много поетична и наситена с музиката на душата.

„Раковината” е разказ за чудовището –паразит, който човек храни в себе си. Разказът набелязва много теми, вълнуващи автора и демонстрира умение те да бъдат развити. Историята е тъжна и мъдра едновременно, иронична точно, колкото трябва, разказана като фантастична, а същевременно засягаща толкова реални мисли и чувства. Все пак какво е раковината – спасение или проклятие?  Нека читателят потърси отговора сам.

Новелата „Пътят на мравките”  разглежда човека като бог, изследовател и мравка, която пъпли по своя вечен път. Разказва и съпоставя два града – този на хората, който се разраства и се превръща в чудовище, който изяжда децата си и този на мравките, който се възражда всеки път.

Талантът на Зорница се крие в  умението и да борави едновременно със знаци, с дълбоки смислови натоварености и с точни детайли, да смесва фантазия и реалност в една точна доза и да подправя разказите си с много тънък хумор.

Христо по „Трудния начин”

Докато се наканя да напиша за тази книга и ето че излизат няколко интервюта  с  Христо. Но те казват твърде малко за книгата. Твърде малко за истините, които той наистина открива по трудния начин. Бунтар, хейтър, здравомислещ, скептик. Ужасно зрял за възрастта си. Това мога да кажа само от разговорите си с Христо Раянов, с когото по едно и също време търкахме студентските скамейки (метафорично казано) на магистърска програма Творческо писане.

Книгата започва с „Богатството”. Това е един текст, който сам авторът определя като повест. Ани Илков го нарича”кратък роман”. Мога да се съглася и с двамата и вероятно за това си давам сметка, че жанра няма значение. Поне тук. За какво ядете печено пиле с хрупкава коричка – заради ползата от него, заради названието му или просто, защото ви е вкусно? Е, аз прочетох „Богатството”, защото ми беше интересно. И сега като сядам да пиша за книгата съм готова да го чета пак и пак. А май това се очаква от литературата.

Та това „Богатството” разказва за трудния начин по който младият човек навлиза в зрелостта. Разказва за едно пътуване назад и напред във времето едновременно, за пътуването да селото на детството на главния герой. А това разказване минава през неговите мисли, през срещите му с хора (и странни същества) през разказите за било и не било – местни и родови легенди. „Богатство” е и роман за приятелството и любовта, за нещата, които ни правят близки, за миговете, които ни разделят. Той изследва отношението между историята и легендата, както и тяхното влияние върху днешното и утрешното живеене на хората.

Героите на Христо Раянов търсят отговори и на най-важните въпроси. Първата среща на Иван и Мартин след десет години ни казва „Ако всички сбъдваха мечтите си” и картината не е най-красивата, просто би било скучно и смешно. Младият селски свещеник е стигнал до извода „Бог в града няма”. А селото в което живее и което е сцена на това, което трябва да се случи се нарича Божанско. Дали пък името не го прави по-близо до този Бог с когото съвременникът ни е в твърде сложни отношения? Сякаш суеверието и вярата в злото са по-силни и неизкореними от вярата в сътворението и доброто. Сякаш така ни е по-лесно да се оправдаваме, че „Аз не съм Той” и да си прощаваме грешките, че и греховете. А когато се говори за български суеверия, то неизбежно се вплитат иманярски и богомилски истории, появява се загадъчният Боян Магесник – романтичен закрилник на народа или зъл черен маг, умеещ да се превъплъщава в различни животни за да разреши проблемите макар че „ХХI век сме, мамка му”.

„Богатството” чертае трудния път на човек към себе си и към същностните си цели, именно в ХХI век, когато уж сме се отучили да мечтаем и живеем, но всъщност нищо човешко не ни е чуждо и рано или късно правим своята „крачка към майсторите” на живота и разбираме, че не може просто да го гледаме през прозореца.

Книгата продължава със седем разказа (като седемте дни на седмицата или светите седмочисленици първоучители).

Героят на „Къщата” е млад маргинал, довчерашно юпи, а  днес безработен и безпаричен. Той попада в апартамента на стария бай Атанас по повод обир- всъщност само разхвърляно, но повод  да се замисли за смисъла на кражбата като грубо навлизане в личното пространство. От възрастния човек научава историята на къща-убиец, която е била тайната сила на същия този уж обикновен старец:  първо била средство за установяване на справедливост, а после… „човекът винаги опорочава нещата”. Получил в завещание къщата и силата, този  герой трябва да избере – да понесе ли такава огромна, плашеща и вероятно непосилна отговорност или не...  Но това не е страх, а избор.

„Българинът”  е разказ, който вплита в себе си  легенда, история, вяра и обикновена човещина. Този разказ обединява историята на България и историята на Европа по един интересен начин, малко фантастичен и по своему философски. Старецът е преживял и разказва най-трагичния момент от историята на България – той е един от Самуиловите войни, но оцелява за да изпълни  мисията на живота. Такова писане, може да изглежда малко дръзко, но със сигурност би върнало интереса на читателите към историята.

„Вълкът” – още един разказ, който разказва историята по нов начин и и дава нов поглед. Вълкът е нацистко чудовище и заслужава мъчителна смърт. Но в какво би се превърнала Ребека, ако все пак му отмъсти? И тогава човекът, останал у него я спасява – този път наистина като със скокът си в пропастта не и позволява да го убие.

Може да е лично, но днес когато толкова много млади „мразят” историята – писател като Христо Раянов, който я разказва интересно е безценен за цяла генерация българи (а може би не само) – макар че му предстои още много да учи и то по трудният начин.

Христо  пише за града и градското през неговите хора. Това се вижда в разказите му „Майка”, „Спасение”, „Лято” и „По пътя”. Първият от тези разкази в най-голяма степен повдига темата за изборите на човек с ясен бекграунд  приказката „Хензел и Гретел”, но в различна тоналност много тъжна и без да  си позволява да съди своите герои. Все пак недвусмислено звучи неговото „21 век сме мамка му”, не бива да сме в такава ситуация.

 „Спасение” пародира  важността на младежи, нечуващи болката в новините, заслепени от „мисията си” (напомня ли ни за едно друго време?)  Но пък тази наивност е оправдана понякога – затова и у разказвача виждам една снизходителна усмивка.

Книгата е обещание за нови търсения и за нови трудно научени и четивно споделени уроци.

Александър в „Следобеди, които…”

В тази книга Александър Христов представя осем от разказите си и новелата „Африка”. Ключовите дум за този млад автор са реализъм и психологизъм. Героите му носят в себе си болка по-голяма от самите тях („За вкъщи”, „Дръж!” ). С „Комбита” – зловещо фентъзи,  което съвсем малко е „подправено” с политическа гротеска и социално несъгласие, Александър Христов дава заявка за умело вплитане на смешното и страшното в едно. Той притежава много тънко чувство за хумор. Харесвам иронията му. Като автор не съди, а опитва да оцени реално и да разкаже интересно, забавно, четивно живота.

Любопитен експеримент е разказът„Том първи” , описващ втората смърт на Елин Пелин и поставящ разказа „Кал” „в основата на цялата ни литература”. Авторът прави много метатекстови натрупвания, които наистина са забавни, макар да търсят образования читател.

Личният ми фаворит е „Литературният експрес”. Интересно е виждането на  влака като безсмислен затвор-лудница и алегория на живота. Сякаш характерни за днешните млади са постигнатите  две внушения: всеки се спасява поединично и „винаги може да разчиташ на БДЖ”.

Съгласявам се с думите на Ани Илков, че Александър Христов е безмилостен разказвач, а аз добавям, че е безпощаден и създава удивително добра гротеска.

Александър Христов показва и една друга своя страна – на нежен разказвач, който обича своите герои и умее да си служи с думите по изящен начин. Ще насоча вниманието ви към разказването на еротичната  сцена в „Ангелите на морето”  - едновременно елегантно, нежно и страстно, откровено възбуждащо, описващо не сексуален акт, а сливане с мечтата. В този разказ това е само детайл. Много по интересни са неочакваният край, обръщането на ролите, трансформацията на клишето.

Тази умела авторска игра откриваме и в „Учреждение Ч”, където разпознаването на чиновниците-ангели е оставено за накрая, а героинята - очевидно безнадеждна, чиято история се явява разказ в разказа разпознаваме като жена от средностатистическо българско семейство.

 „Следобедите, които топят дървета” е една  импресия за обичта и тишината на (не)съществуването. Това е размисъл за времето,което си е отишло или не е дошло, за нещата, които се опитваме да спестим (съхраним) и онези, които губим. Разказва ни за приемствеността между поколенията (може би разпокъсана), но съществуваща : „Толкова е просто, както се обича прабаба”.

Удивителното майсторство на разказвач Александър Христов разгръща в „Африка”. Новелата е изградена фрагментарно – редуват се истинското случване и възможното. Едната история се разказва от името на всезнаещия разказвач, а другата от първо лице. Построена е като в рамка – в първата и част започват едновременно двете истории, а в последната завършват по правилния според автора  начин. В новелата са използвани симптоматични детайли, които карат читателя да се замисли за мястото си в живота, за смисъла на битието, за мисията на човека в този свят. Внушението, че всеки има своята Африка – мечтата , правото на рестарт, избора за скок в неизвестното е много силно и бележи една от темите на този млад и многообещаващ автор.

На корицата на книгата са написани думите на Ани Илков „в добрите си работи Христов е безмилостен разказвач”. Харесвам това определение „безмилостен” . 

Островите на Стоян

Сборникът разкази „Острови” е дебютна книга на Стоян Ненов, събрала единадесет истории, които ни замислят за смисъла чрез парадокси и обрати, предизвикващи ту страха, ту смеха ни. „Il Mostro” дава летящ старт и предизвиква читателя да продължи. Героят Марко Боничи зарежда с надежда и оптимизъм, защото неговия полет в нищото е всъщност полет на духа, апотеоз на сбъднатата мечта. Макар цената да е повече от висока, вярата, че там където е той се сбъдват най-смелите ни блянове остава.

„Под колелата” е творчески експеримент, който смесва похватите на историческия разказ и фентъзито и дава заявка за естетическа преоценка на вкоренени исторически и идеологически нагласи.  Левски, тайното общество на леярите, символът на зъбното колело – просто няколко ключови думи, с които да предизвикам интереса на бъдещите читатели.

„Кралицата” разглежда така наречените добросъседски отношения и връзката хазяйка – наемател. Разказът е забавен , защото открива смешното в хоръра като с това дава заявка за интелектуалност.

Стоян Ненов е софистициран разказвач, който има вкус към интелектуалната играта. Заедно с това го влече психологията на страшното. Неговите герои, поставени в странни ситуации или в обичайни делнични моменти търсят и намират играта. Откриваме това и в „Осмата топка” с желанието на героя да е нещо, което не е. Футболният фен от  „Грийн Уикенд”  попада в друго измерение за да открие чрез  различните форми на любовта смъртта като друг вид живот. Мистичност звучи във „Връзка с Момчето”, който изследва връзката между хората и нуждата на човек да бъде необходим и да следва предопределението си.

Героите в тези разкази често са на границата на възмъжаването. Те стигат до извода, че всеки учи своите уроци сам както е в разказа „В тая игра няма приятели” . Човекът, който създава своя живот – това е героят на Стоян Ненов. Разказите му са замислящи и опасността, оставяйки се на потока на мисълта да залитнеш в свръхинтерпретация е твърде голям. Откривам това в „Просто игра” и „Великден”, но и във всички други текстове от сборника.

Признавам, че „Санта” е любимият ми разказ. Той е силно социален, същевременно политически и психологически. Разказ, в който главният герой посреща всеки нов ден с умората на обикновения човек и намира смъртта си именно, защото вече му е много скучно да живее. Изящна игра с похватите на постмодернизма. Безсрамно включване на деца в повествованието. Професионалният Дядо Коледа живее в един вълшебен, но бутафорен свят. Всичко, което се случва в него е глупаво, тъпо и не носи на никого радост. Празникът е разказан като рекламна кампания. Учителките и парковите аниматорки са не по-малко досадени, те изпълняват задълженията си като роботи „вземай подаръка и отстъпи”. Особено ме очарова сцената, когато Санта напуска работното си място просто за да се изпикае. И това е неговият бунт, неговият вик към свобода и волеизява. Сцената с прегазеното дете (явно авторът болезнено е преживял смъртта на децата в дискотека „Индиго” – поне на мен ми напомня за това) и пълното безразличие след това, са болезнен вик срещу това в какво се е превърнал човекът днес –безличие, което има само работа, която не го удовлетворява, отчужден от труда и  човешкото. Върши нещо просто защото трябва, очакващ от труда си възнаграждение -мизерно, но достатъчно да си позволи да бъде друг в миговете на почивка. Така живее, работи и вероятно умира, а на неговото място идва друг – безкрайна поредица. Стоян Ненов ни го показва в един изригващ финал според който всичко и всеки е заменим (след смъртта на този идва друг Дядо Коледа, който ще прави същото, ще заприлича на него, ще…

Някои от идеите преливат в по-дългия текст  „Атентаторите на Соня”   - бих го определила като  новела, в която авторът използва постмодерни техники и оставя да го води влечението му към страшното. Създава шизофренни герои, побъркани от дребната и нископлатена, но единствено възможна работа, които търсят себе си по „лесния” начин – алкохол и дрога, защото друг им е забранен.

Остава усещането, че в нашият свят достъпът до мечти и промяна е забранен.