Репортер във времето

Петоъгълният коридор не беше любимото място на Жано, но точно през него той преминаваше от едно в друго времево измерение. Като се има предвид професията му на репортер от света на хората, твърде често за вкуса си се озоваваше тук - в това място, каращо го да потръпва. Усещаше се твърде клаустрофобично. Сякаш е малко насекомо, затворено в кутийка за бижута. Затова бързаше да отвори вратата на някой от гардеробите и да се потопи в репортажа си от времето, в което бе попаднал.

***

Момичетата изглеждаха странно еднакви. Светлосини блузи, тъмносини поли. Тези наистина ли се стягаха за студентски празник? По-пищната, с по-искрящо руса коса нанасяше розово червило на устните си. Беше доволна и крадешком поглеждаше към лъскавата покана на тоалетката. „Кой знае кого ще срещна там.” Другата, по-висока и слаба, с по-пепеляв оттенък на русото, определено не беше на кеф. Мислеше за красивия младеж, чиято покана да празнуват на хижа бе отхвърлила заради лъскавата хартийка пред огледалото.

***

Жана обу дънките си. Облече вълнен пуловер с висока яка и сплете косата си на плитка. Погледна се в огледалото и доволна от резултата излезе в коридора. Там нахлузи спортни обувки, вмъкна ръцете си в дебело зимно яке и метна раницата само на едно рамо. Отиваше в планината да празнува с приятели студентския празник. Щеше да има разговори, пиене, китарена самодейност.

***

Жано се колебаеше кое от момичетата да последва. Любопитството го водеше към двата клонинга, но желанието му за купон го насочваше към снежната пътека в планината. Премина през петоъгълния коридор с гардеробите за да надникне зад някоя от другите врати.

***

И в тази студентска квартира кипеше подготовка за празника. Четирите момичета бяха изсипали целия си скромен гардероб и избираха от оскъдните запаси, като разменяха поли, блузки и евтини гердани, с идеята да превърнат делничното в празнично и официално.

***

Бърз преход през коридора, за да надникне в поредното уютно местенце, обитавано от млада жена. Жано започваше да се чувства като воайор.

Красиво, добре сложено момиче, приготвяше сак за тридневно пътуване по случай празника в луксозен спа-хотел. Козметичната и чантичка наподобяваше лекарска чанта и тежеше невероятно. Със сигурност в нея не липсваше нищо от първа необходимост: кремове за лице и тяло, декоративна козметика, десетки малки шишенца с различно съдържание, флакони с пяна, лак и някакъв цветен спрей за коса.

Женската суета беше еднаква в различните времена.

***

Жана пристигна. Снегът стигаше почти до коленете и. Мъжете, всъщност приятели от университета, я посрещнаха в двора. Бяха запалили скара и нахвърляли отгоре сочни пържоли от скорошното свинско погребение в селото на един от компанията. Момичетата вътре режеха от мамините туршийки и опитваха силистренска кайсиева. От магнетофона се носеха рок-парчета, едно след друго, в очакване на топла вечеря и дълги разговори.

***

Русите клонинги пристъпиха плахо през порталната врата на резиденцията. По косите им блестяха снежинки. Насреща им пет момчета с дълги коси и тесни панталони пристъпваха в нарастваща сценична треска.

-          Оле! Виж кой е тук! Ама дали наистина ще свирят?! Мамо, направо ще се побъркам!

-          Че кво толкова! Поканили са ги. Платили са им.

-          Ама те са жестоки! Представяш ли си да свирят тук за нас!

-          Да,бе. Властта прави метани на младежта. Не виждам причина за опиянение.

-          Това е симфоничен рок. Изобщо ли не си в час? Те свириха в Брюксел?!

-          Добре бе, да влизаме в залата, че така и така нещата започват.

***

Съдебната палата беше неочаквано място за празничен концерт. Монументалните размери на сградата, строгият и стил, силно подчертаната входна система от стълбище с пет големи врати между величествена колонада, говорят ясно за строгия характер на нейното обществено предназначение – да раздава правосъдие, да властва в нея Законът. Но точно този декемврийски ден в една от големите и зали щеше да се състои първият концерт, посветен на възстановения университетски празник.

***

Силистренката беше започнала да хваща момичетата и те поднасяха Жана, че тази нощ ще е бойното и кръщение. Изобщо не бяха познали. Не и беше нужно да се завре в гори тилилейски за да прави секс, а и кавалерът и изобщо не беше мечтания мъж за първия път. Нямаше намерение да спи с някого просто, защото е модерно. Беше тук, защото обичаше разговорите с Жорж за битието и съзнанието, за Божественото и за това, че реалният социализъм няма много общо с марксистката идеология. Вярваше, че с приятелите му и гаджетата им ще е достатъчно забавно. Подпряната в ъгъла китара обещаваше подобни неща.

***

„Аз ти постилям шарени черги да лягаш, либе, да лягаш,

а ти си стягаш враното конче да бягаш, лудо, да бягаш”  

- народната песен звучеше с отработен оперен алт. Пражката консерватория бе оставила отпечатъка си върху гласа и стила на тази изпълнителка днес на народни песни. Върху блузата и блестеше орден. Момичетата се държаха за ръце и не смееха да мръднат и да избършат, търколилите се в края на очите им сълзи.

***

На огромната плазма във фоайето на хотела се кълчеше кльощава руса силиконка. Това караше приятно закръглената брюнетка, току що влязла и застанала до рецепцията да помисли „Дали не съм малко дебела да се съблека по бански?”. Но текстът на песента, както и съзнанието, че след четири дни светът ще се гърчи в последната си агония, я накара да вземе ключа със съзнанието, че ще прави всичко за което не би помислила при други обстоятелства – всички удоволствия за тялото и душата, които можеш да получиш за три дни – „смелите си имат всичко”.

Жано изглеждаше добре във формата си на смъртен човек – млад, елегантен, обективно красив, метросуксуален. Беше чел доста и познаваше техниките на свалка. Нямаше да остави красавицата сама в последните дни преди края на нейния свят. Но трябваше да направи още няколко бързи прехода през петоъгълника с гардеробите. Не трябваше да оставя без надзор и празнуващите в другите години, наблюдавани за неговия студентско-празничен репортаж.

„Ако си падал веднъж – летял си” тананикаше, девойката докато със зъби откачаше етикетите на новото бельо, на новата рокля, купена специално за случая и нанасяше последни мазки цвят върху платното на лицето си в стремеж да издуха конкуренцията в дискотеката.

***

Отново се завъртя в кутийката. Главата му бръмчеше като затворено насекомо. Отвори вратата на гардероба да види какво правят клонингите, но попадна в непознато яйцевидно помещение с камина в единия тесен край и кръгла маса в средата. Наоколо седяха мъже, облечени в черни костюми. В деня на Свети Климент говореха за него, обсъждаха последните научни постижения, четяха откъси от последните си публикации. Един студент цитира думите на наскоро, само преди година напусналият ги последен енциклопедист „Животът ни е спрял на опасна точка, няма интрига, няма подем, няма очакване...”  Това насочи разговора им към мрачни прогнози за скорошен световен конфликт с хиляди жертви, с нови оръжия и съзнанието, че светът никога няма да е отново същият.

***

Първия говореше от трибуната. Изреченията му бяха прекъсвани от аплодисментите на стотиците клонинги в залата, част от които бяха русите ни познайници. „Честит 8-ми март, млади хора!” - завърши и без друго безсмислената си реч Вождa. Залата притихна в недоумение. Няколко плахи ръкопляскания се опитаха да замажат гафа. След това всички се втурнаха към фоайето, където вече свиреха Импулс, а между облечените в синьо клонинги се движеха като лебеди сервитьори с табли, отрупани с банани и сладолед Ескимо. „Въздух с вкус на метал, а човекът е сам…Пак съм сам.” - пееха дългокосите момчета. Един лебед се заклати с табла с чаши червено вино. Някой блъсна пепеляворусата грация и тя разля една чаша по блузката на колежката си. Ярко русият клонинг се разквича и затропа с крака. Червената течност и мокреше неприятно, а на всичкото отгоре приличаше на кръв. Тя издърпа несръчно блузката през главата си. Около нея бързо се образува кръг от хора, които ръкопляскаха. Импулс невъзмутимо засвириха вечната „Ако ти си отидеш за миг”

***

Жано прескочи през гардеробите за да види Жана, разпусна ла косата си и до нея Жорж с китарата да пеят „Не везет ли в смерти, повезет в любви” и по-нежната „ Господи, дай ты каждому чего у него нет”, продължаваха с още песни на толкова известния и толкова бунтарски Окуджава – за грохота на войнишките ботуши, за съвестта и достойнството, за синия тролей, в който носиш отчаянието си. Червеното вино и силистренската кайсиева сякаш извираха. Един от компанията взе китарата да покаже нещо ново и истински бунтарско: Инспекторът от РЕП-надзора, Докато още живееш в рая с жестокото „нам пора Auf Widerzeen”, „докато хората тичат след парите, аз препускам след мечтите, след облаците и аромата на тайга” и за това как Атлантите държат небето…

А клонингите се радваха на една съблечена блузка…

Жано побягна. Дори в затворения от врати на гардероби пентаграм му беше по-уютно. Късните осемдесет на тази страна му бяха противни. Погнусен се прехвърли в първия възстановен празник. Началото на шейсетте, монументалната съдебна зала, оперната прима, пееща народни песни. Седна до бедничко, но с вкус облечените момичета. Имаше желание да пофлиртува, да влезе в ритъма на времето, да изпие чаша евтино вино с някоя от тях. „Извор вода извирала”… Жано си припомни всичко, което знаеше за паметта на водата. Хората от времето, в което беше, нямаха и идея за това. А водата помнеше и знаеше толкова много. Дали имаше време за другите времена?

Прелетя през вратите за да грабне в прегръдките си красивата студентка, смятаща, че празнува за последно. В дискотеката се лееше алкохол като буйна река. Всички пиеха. Всички виеха тела в някакъв балкански ритъм.

Жано приближи момичето. Взе чашата и и отпи. Тя се усмихна. Този наистина беше красив. В главата и жужеше песента „Не живях на друг живота,/смелите сами се борят”. Беше готова да стигне докъдето и стигне куражът. Танцуваха и пиха, пиха и танцуваха, докато падна със смях в ръцете на наистина прекрасния си нов познат. Той говореше за някакви безсмислици за сътворението, за водата, за спасението, за смисъла на предсказанията на маите, но и беше все едно.

Тази нощ приличаше на големия взрив. Всичко се тресеше, бумтеше, пламъци се извиваха от всички страни. Земетресение с гигантска мощ, горящи облаци, вряща лава… Е, това беше. Тя затвори очи, готова да приеме неизбежното. Потъна в тъмнина и тишина.

Някаква непозната песен я събуди „ще сияем като тишината” – трябва да беше в рая. Този рай и харесваше. Луксозна обстановка, точно срещу камината красив мъж седи, прелиства някаква дебела книга и пуши лула. Но ароматът не е нито тютюн, нито трева, а нещо упойващо, но по съвършено различен начин. Когато я видя, че отваря очи, мъжът стана, подаде и чаша вода с думите – „Водата има памет. Светът оцеля. Аз съм Жано.”

Илияна Делева

* Разказът е публикуван в http://grosnipelikani.net