НА КРЪСТОПЪТЯ НА ВЕТРОВЕТЕ С ПОЕЗИЯТА НА ДИМИТЪР КАБАКОВ

1 снимка

Има ли дом вятърът и къде е той? Може би дори тази вечер е в Перото, защото предстои представянето на поетичната книга точно с това заглавие - "Дом на вятъра" на Димитър Кабаков. И може би това е мястото не само за поезия, а и за ветрове.

Всъщност вечерта още не е започнала. Сутрин е. Пътувам в метрото и препрочитам някои от стиховете в книгата. Представям си по своему как ли джаз музикантите ще се вплетат в точно тези стихове и колко ли ще им се наложи да импровизират. А кои стихове е избрала да чете Цветана Манева? Тя е от актрисите, които определено преживяват поезията и ти я поднасят по съвсем нов за теб начин. Много пъти съм я слушала. Но никога няма да забравя моноспектакъла и по стихове на Емили Дикинсън. Не, не помня отделни редове, помня гласа й и не пазя програмата от онзи "затворен" спектакъл на сцената на софийско читалище, вече променило името си.

Мисля за все още предстоящата премиера. Представям си човека, писал тези стихове през деветдесетте на миналия и първите години на този век (защото са датирани) и тази представа не се родее много нито със спомена за момчето от библиотекарския, нито със сегашния образ на поета, с когото ме срещна книгата, за която разказвам. Но поезията не може да се разкаже.

Отказвам се да пиша репортаж от събитието или ревю на книгата, защото ми се струва, че нещата изглеждат много лични. Минава известно време. Споделям с приятел. Изненадвам ли се от реакцията: и какво, та нали всичко е лично, остави го да отлежи, а за поезията няма пусков срок. Не, не са тези думите, но такова е усещането. И се връщам към този текст. Не променям почти нищо. Да, лично е. И не, не е лично. А поезията е съвсем интимно преживяване. Така че нека бъде лично… И нека не следва хронологията на събитията.

Цветана Манева чете поезия. Избрала е две неща. "Окото ми е яма, пълна с болка"… "Синьо ли е онова листо…". Закъснява за представянето заради ангажиментите си и софийския вечерен трафик. Следователно и премиерата закъснява. Ако гледате Арт Лив дори ще разберете с колко точно минути. Но това не е празно време - това е времето, в което и другите, хванати в хватката на трафика да дойдат в Перото. А пристигналите по-рано или навреме да се видят, да поговорят за лични неща, битовизми и за литература. За впечатленията си от вече прочетената книга.

Театрална композиция. Така нарича издателят структурата на книгата. И наистина: има пролог, история, герои, финал, послепис. Димитър Кабаков е този, който не чете свои стихове на своята премиера. Той чете Емили Дикинсън и Робърт Рождественски. Той не говори за поезията си, а за Поезията, за приятелите, за връзката с небето, за Коста… Седнала съм малко встрани - така се е получило. На дивана срещу мен двама съвсем млади са се прегърнали. Дали са попаднали тук случайно или така преживяват онова, което се случва не точно пред очите им, а някак встрани… Те със сигурност чуват за пръв път името на Константин Павлов. Но ако все пак запомнят до сутринта стиховете на Митко „усмихни ме/нищо, че си Там усмихни се/ няма да си сам…” и усещането от тях и импровизацията върху Smile им е останала, вече ще знаят достатъчно за Поезията. А за да бъде театралността пълна ще споделя, че едно странно видение снимаше със смартфон, предизвиквайки ме да си въобразя още една история и да направя в себе си още един портрет на непознат.

Когато единият ми събеседник си тръгва малко рано от събитието, бързо до мен сяда друг - като в пиеса, за да продължи действието не непременно поетично. А розето в чашата ми променя цвета на светлината.

Тази вечер говори поезията. Милица пее джаз, за да допълни усещането. Саксофон е най-точният съпровод за стиховете от „Дом на вятъра”, може би защото вятърът също понякога свири на саксофон… Румен Леонидов е странен в изказа си. Малко саркастичен, малко възхитен. Но онова, което е извадено от неговите думи на корицата е искрено. "Кабаков е преоткрил мисията си на духовен мост между двама световни мислители, двама чутовни чувствители, чиято междуконтиненталност е въпрос на географска грешка, а не пророческо противопоставяне." Несъмнено.

Вероятно Кремена Димитрова е била инициаторът за това представяне. „Той е твърде скромен. Не иска да си прави реклама, а трябва.” - логични думи в устатата на един пиар. Може дори да го е поизнудила чрез рождения ден на „Креди Арте”. Важното е, че представянето се случва в пълната зала на Перото с читатели, почитатели, съмишленици. Хора, които точно тази вечер ще открият книгата за себе си и ще потърсят дом за собствените си ветрове. И се връщам към зимния ден с час за среща с автограф, когато агресивен поет предлага собствената си книга точно, когато Димитър Кабаков стои тихо край щанда с книги, за да срещне читателите си. Но тази вечер прожекторите осветяват неговите стихове, рисунките, които ги допълват, бижуто, което представлява изданието. 

И ще си тръгнем, ще се разтворим в софийската вечер, понесли думи със значение по пътечката на завръщането, певръщащо се в дом на някой друг вятър…

***

"Дом на вятъра" от Димитър Кабаков е издадена от Издателско ателие Аб през 2015 г. Илюстрации Илиян Илиев.

Представяне в "Перото" на 22 февруари с участието на Цветана Манева, Румен Леонидов и Анго Боянов, които споделиха своите впечатления от "Дом на вятъра", а Милица Гладнишка заедно с Мишо Йосифов и Васил Спасов направи музикално-артистичен пърформанс на стихове в залата с оригиналните картини на Илиян Илиев.

ЗА ПОЛЕТА И ВДЪХНОВЕНИЕТО: ВИКТОР ДЯКОВ, ДЕЯН ЕНЕВ И МАРТИН ХРИСТОВ ЗА РОМАНА „БОИНГ - 747

ГРАДСКОТО СПИСАН1 снимка

Романът "Боинг -747" излиза буквално по време на панаира на книгата. Тогава е и неговата премиера. Но за него се знае. Идват да го търсят читатели. Купуват го. Някои са готови да го приемат, други са колебливи. Една такава колеблива дама се връща малко преди панаирът да приключи и купува още една книга. Споделя, че вече я е прочела, но иска да я подари на близък. Може би, защото животът е текст, който трябва да се напише, а романът на Виктор Дяков е едно такова парче живот.

За да има книга първо трябва автор. Трябва и някой, който да й даде рамо. Също както на детето е нужно да си има своите родители и кръстници-орисници, така е и с книгите. Особено важно е това за първите деца и книги. Какво е особеното на тази книга? Как се е появила и какво се очаква от нея и за нея? Имам възможност да задам въпросите си на автора, на редактора и на издателя на книгата, провокирала интереса ми. И ще споделя, че търсенето на щанда от читатели беше причина да искам да знам.

Представете си сцената: аз стоя на щанда на издателство "Ерго", още не съм имала време дори да прочета текста на задната корица и крилцата, защото пакетите с книгата са дошли преди минути. Вече има читатели, които питат за романа "Боинг ли беше, този новия, чухме сутринта по телевизията?", авторът е на метри от мен. Разкъсвам първия пакет. Продавам 3-4 книги. И към мен с усмивка приближава Деян Енев. "Върви ли Боинга?" - пита с усмивка - "Лети - отговарям, - нали е самолет" - естествено, че се шегувам, но всъщност този роман е абсолютно летящ старт и като продажби, и като дебют на своя автор, решил точно в този етап от живота си да бъде писател. А ето и друг панаирен момент: час за автограф е. Виктор Дяков е пред масата, за да се запознае с читателите си и да раздаде автографи. Издателят Мартин Христов и Деян Енев в ролята на редактор са до него. Така ми хрумва идеята да взема интервю от тримата едновременно и чрез техните думи да представя една добра книга. Книга, за която ще се говори във времето с различна интензивност. Панаирът не е време за дълги разговори. Уговаряме се, че ще го направим по-късно. Ето какво отговориха тримата на въпросите ми.

Започвам с най-баналния въпрос:

- Защо да прочета тази книга? Представете си, че все още не съм го направила, че го казвате на някого, който тепърва трябва да реши дали да посегне към нея.

Виктор Дяков: Авторът на тази книга е знаел, че ще бъде написана още от 30 декември 1989 г., когато отлита от Прага за Хавана с 20 долара в джоба и с надеждата, че самолетът му ще се приземи за презареждане в Монреал, Канада, където той ще може да заживее нов живот. От този ден нататък авторът внимателно следи събитията и винаги ги отразява писмено в главата си - при това във формата на роман, който се оказва по-интересен и от собствените му очаквания, а и роман, от който всеки може да научи всичко за автора, но и по нещо за себе си…

Деян Енев: (препраща ме към написаното в предговора, но добавя две неща)Първото. Когато един автор дебютира на 50 години, и то с роман, той със сигурност има какво да ти каже. Изводът от този факт е един - той не е можел да не напише тази книга. Второто. Ние с този писател сме набори. Винаги е интересно да усетиш и проумееш чуждия житейски опит на човека, който като теб гледа през общото циклопско око на еднаквата възраст.

Мартин Христов: Причините не са една и две. Историята всъщност е като една огледална призма, в която читателят може да се огледа от много страни. Може да се чете като емигрантски роман, като билдунгсроман, като наръчник по оцеляване, като роман за любовта. Повествованието е изключително увлекателно, няма излишно разтакаване, философстване, морализаторство, словоблудство.

Още един въпрос, по-скоро към издателя:

- А защо да си я купя?

Мартин Христов: За да прекараш приятно времето си, това е и основната функция на добрата книга, да те грабне и откъсне от твоя свят и да те пренесе в един имагинерен, чужд свят, който обаче е твърде интересен и развличащ. Има и какво да се научи от "Боинг-747", на мен ми беше много полезно краткото встъпление по история на Канада, научих и нови неща за емигрантството, една все още неспираща да бъде актуална за българите тема, също и за американците и канадците, дори за кубинците, като национална специфика, култура, бит.

Но и авторът е изкушен да каже

Виктор Дяков: Защото досега съм чул само много добри отзиви за тази книга от тези, които вече са си я купили – което пък означава, че все пак рано или късно ще си я купите.

И сега си мисля, че интервюто трябва да спре до тук. Или поне четенето му да бъде прекъснато за да изтичате до най-близката книжарница или да влезете в някоя онлайн такава и да си поръчате романа "Боинг -747". Но силно се надявам да сте достатъчно заинтересовани и да продължите четенето, защото този виртуален разговор беше удоволствие за мен и просто трябва да го споделя  с читателите на Градското списание. А интересното едва започва.

Мартин Христов е написал в едно от представянията, че това е роман, "който пренаписва каноните на жанра". Моля го да разгърне тази фраза, да обясни за кой точно жанр става дума и как така каноните му са пренаписани, да се аргументира.

Мартин Христов: Жанрът на емигрантския роман, доколкото такъв жанр съществува. Типичната банална емигрантска съдба е ясна от десетките вече публикувани книги, обрисуващи живота в странство, протагонистите обикновено работят нископлатена, непрестижна работа като миячи на чинии, сервитьори или шофьори на такси. Рядко се опитват да се наложат или издигнат в обществото. Това е канонът, заложен в съзнанието на средния читател и изобщо в съзнанието на сънародниците ни. А нашият герой е журналист и преводач, после съдържател на бар, инвестиционен посредник, накрая се оказва милионер.

- Така ли е наистина? (обръщам се към Деян Енев)

Деян Енев: Може и така да се каже. Виктор е избрал начин на писане, който рязко се отличава от останалото романово писане на първите ни романисти през последните години. Това не е класическото, подчинено на добрата традиция писане на Владимир Зарев, това не е поетичната синкопирана проза на Недялко Славов, това не е перфектната реставраторска работа на Весела Ляхова, това не е кънтящият дворец на абстракцията на Емилия Дворянова. Разбира се, Виктор също следва някакви свои образци. Аз лично съзирам прилика с "Улица "Тъмните магазинчета" на Патрик Модиано - една много любима моя книга, между другото.

- И как го постигнахте? (въпросът ми е към автора).

Виктор Дяков: Най-лесно е да се напише роман по каноните на жанра. Този е написан с ясното съзнание и желание да се излезе именно от каноните. В книгата става на няколко пъти дума за понятието "иконокласт" - буквално преведено, някой който излиза от рамките, от каноните. Винаги съм смятал, че това е една от големите ни мисии като хора и в случая съм се опитал да я следвам. Но това "иконокластване" в случая съвсем не е самоцелно – то е в синхрон и предава начина на мислене на героите, тяхното отношение към света. Така че каноните изхвърчат често през прозореца заради по-вътрешния смисъл на повествованието. Ще си позволя да цитирам по памет проф. Боян Биолчев, който представи книгата в НДК - той каза, че през цялото време, докато е чел книгата, се е питал дали това наистина е роман и чак, когато затворил последната страница бил твърдо убеден, че това наистина е роман.

- "Боинг-747" емигрантски роман ли е всъщност? И кое е това, което го прави различен от досега издаваните?

Деян Енев: Да, основната тема е емиграцията. Но както при всички успешни романи, емиграцията е по-скоро ключът към още по-дълбоки пластове - за корените, за адаптацията, за заминаването и завръщането в пространството и времето като част от нашия горчив и величав човешки кръговрат.

Виктор Дяков: Една уговорка - не мисля, че има значение дали един роман е емигрантски, а само дали е добър. Иначе романът несъмнено е емигрантски, и то в широкия и тесния смисъл. А широкият смисъл е, че всеки роман е емигрантски: когато излезем от майчината утроба, всички ставаме емигранти в един нов, необозрим, безумно красив и жесток свят.

Мартин Христов: И да, и не. Както казах, много прочити има този роман, и много мъдрост се съдържа на страниците му. А ако се преработи във филмов сценарий, може да се получи много смислен и успешен филм.

Не мога да не се съглася с последните думи. Вече прочела романа, все още пред мен са някои от знаковите епизоди, и то като образ.

- Носил си историите дълго. За колко време всъщност написа романа? И какво е съотношението реалност/фикционалност? Всичките ти герои ли си имат прототипи? Философското образование ли помага да навлезеш с такава лекота в житейската философия на героя? (въпрос към Виктор Дяков)

Виктор Дяков: Носил съм романа в себе си повече от 20 години, а го написах за 3 месеца. Защо точно сега? Никой не може да каже и още по-малко аз… В тези неща често има мистерия и това е едно от хубавите неща. Всички герои имат прототипи - Достоевски не се е уморявал да казва, че действителността е по-богата от всяко въображение. В случая същото важи и за съотношението между реалност и фикция, но нека и тук да остане малко мистерия. Нека само да кажем, че всяко събитие, което изглежда като фикция на читателя е реалност - и обратното.  Колкото до философското образование - и тук връзката е обратна. Някога избрах да уча философия именно заради погледа си към живота. Така че, като стана дума за дефиниции, според мен това е не само емигрантски, но и приключенско-философски роман.

Много се изговори за ролята на писателя Деян Енев за появата на "Боинг- 747". Като мит звучи историята с промяната на името на автора и избора му на псевдоним. Изкушавам се да го запитам:

- Като усещане какво най-много сте за романа и автора: приятел, съученик, редактор, орисник или кръстник? По колко от всичко това?(минимум по едно изречение за всяка дума, моля - шегувам се, разбира се!) 

Деян Енев: Във връзка с този роман аз се чувствам като човека, който даде кураж.

- Кой реши,че "Ерго" е правилното издателство?

Виктор Дяков: Деян. Той сърба попарата на българските издателства още като ученик и оставих на него този избор.

Деян Енев: Аз. Няма какво да го крия. И съм доволен от избора си. "Ерго" наистина няма мощта на големите издателства, но в известен смисъл е много по-иновативно от тях.

Мартин Христов: Като издател няма да коментирам, обикновено ръкописът отива у издателя, а не издателят - при ръкописа. Разбира се, тук става дума за обичайната издателска практика, не за популярните напоследък форми на конкурси, състезания, при които на преден план изпъква графоманията.

- От излизането на книгата и премиерата минаха 2-3 месеца. Има доста отзиви в интернет и в печата, някои телевизии направиха срещи с автора. На едно място нарекоха "Боинг-747" "дебют с претенции за бестселър". Та, успешен роман ли е от издателска гледна точка "Боинг- 747", ако още не е твърде рано да се каже? И още нещо: би ли коментирал думичката "бестселър" в рамките на българския книжен пазар?

Мартин Христов: Рано е още да се каже. За да стане една книга бестселър (а под това в родни измерения се разбира реализиран тираж поне над 1000), трябва около нея да се вдигне голям медиен шум, да се кани авторът в многобройните радио- и телевизионни предавания, сутрешни блокове, да се пише за него по вестниците, което не е нашият случай. Изобщо една книга, включително и лоша да е, лесно се прави бестселър с много пари. Очаквам и най-новите номинации за литературната награда "Хеликон".

Деян Енев: В една утопична държава с много четящи хора и с развито книгоиздаване без рецидивите на груповщината самата поява на една добра книга би трябвало вече да е заявка за бестселър. Но ние, както е широко известно, не сме тази държава. Но аз силно вярвам в късмета на тази книга. Да не забравяме, че книгите имат собствен живот. А това все пак е "Боинг-747", не е шега работа.

Шегувахме се на щанда по темата "награда за късен дебют". Всъщност когато човек прави дебюта си в тази възраст, вероятно знае какво прави, за какво го прави и не награди очаква. Коя е наградата за всеки от вас, свързана с романа - абсолютно преносно, разбира се?

(Пускам един "гугъл рисърч" и виждам , че такава награда са дали от "Южна пролет" през 2005 г., но сега сме 2015 г. и нещата са доста различни)

Деян Енев: Винаги съм бил любопитен към феномена "Раждането на един писател". Е, тук успях да видя това в почти лабораторни условия.

Мартин Христов: Моята награда е още една добра книга в поредицата "Нова българска проза". А също и възторжените отзиви на читателите. Смятам, че ролята на издателя за формирането на читателския вкус и оцеляването ни като нация е много важна.

Виктор Дяков: Наградата вече я получих от не малкото хора, които ми се обадиха да ми кажат, че са чели по цяла нощ и се "сърдиха", че са ходили недоспали на работа. Тази книга вече има своя собствена съдба, най-после се разделихме с нея. Може би затова съм я носил толкова години в себе си - не съм бил готов за раздялата с нея.

А наградата за читателя е удоволствието от срещата с добрата книга. И възможността за пореден път да се припознае и да научи още нещо за себе си и личния си път. Като читател препоръчвам горещо "Боинг-747" на бъдещите и читатели, защото е толкова забавен роман, а същевременно казва доста важни неща за човека, за търсенето на пътища и идентичности, за емиграцията и за завръщането…

СТАНИСЛАВ ПАМУКЧИЕВ E НОСИТЕЛ НА НАГРАДАТА „ВЛАДИМИР ДИМИТРОВ-МАЙСТОРА“ 2015

На 1 февруари 1882 година в село Фролош се ражда Владимир Димитров Поппетров. И тогава започва една истинска приказка. Приказката на живота на един емблематичен творец, когото разпознаваме дори само от парче от платно, когото припознаваме като "голям", български, народен художник, но за когото знаем достатъчно малко.
А екскурзоводът в галерията на негово име в Кюстендил Бойка никога не се уморява да разказва всеки път по различен начин и всеки път с огромна любов. За живота на Майстора има изписано много. И всеки може да го прочете от източниците, но за да го възприемеш като приказка трябва да го чуеш от напевния глас сред огрените от слънце картини в Художествена галерия "Владимир Димитров - Майстора" в центъра на Кюстендил. Тя е създадена през 1959 г., а през 1972 г. е поместена в специално построена за целта модерна сграда. Една от малкото строени специално за галерия сгради и вероятно най-голямата на Балканите, имайки предвид и недовършената й част - тази, в която преди години беше израснало дърво, а художници правеха инсталации, за да съберат средства за почистването и подновяването й.

Първи февруари е приказен и с това, че е денят на церемонията по връчване на наградата на СБХ на името на Владимир Димитров –Майстора и то точно тук, сред картините му и под колоната с неговите думи. Наградата е учредена през 1973 година, прекъсната за около 20 години и възстановена по инициатива на Община Кюстендил отново се връчва от 2013 насам. В деня на церемонията се открива изложба на предходния носител, а гостите участват и в посещение на дома на художника в с. Шишковци, наречено от самия него "столица на Рая".

На 1 февруари тази година галерията е пълна с хора - художници, ценители, журналисти. Във вътрешната зала се открива изложба на Ивайло Мирчев под наслов "Упражнения по живопис" - 18 платна на миналогодишния носител на наградата. Постоянната експозиция е преподредена и обновена. Та нима могат наведнъж да се покажат 1359-те творби - притежание на галерията?

Наградата се определя от жури в състав: Любен Генов - председател, и членове: проф. Десислава Минчева, Димитър Грозданов, Долорес Дилова, Красимир Линков, Надежда Кутева, Мария Василева, проф. Николай Майсторов, Стоил Мирчев, представители на Община Кюстендил - Валентин Господинов, на Министерство на културата - Десислава Дикова и на КК на СБХ - Румен Рачев. То номинира четирима автори: Василка Монева, Мария Столарова, Станислав Памукчиев и Чавдар Петров. И взе своето решение: тази година носител на наградата е Станислав Памукчиев. Завършил е Национална художествена академия, специалност "Стенопис". Има реализирани над 40 самостоятелни изложби в България, Австрия, Германия, Холандия, Унгария, Румъния, Сърбия, Македония, САЩ, Франция и участвал в редица колективни международни изложби. Има 10 национални и международни награди, сред които Националната награда за живопис "Захари Зограф" 2004 и голямата награда на Международното триенале за живопис, София, 1996.

БОСИЛЕГРАДСКИ УСЕЩАНИЯ

Този текст можеше да е пътепис. Тогава щях да разказвам за планината Краище и река Драговищица. Можеше да е репортаж от представяне на книга. Можеше да се родее и с литературната критика, разказвайки за една стихосбирка и един сборник с публицистика. Но той не се роди нито като едното от моженията си. Всъщност той първо се роди като стихотворението, което го завършва и като чувство, което трудно оформя думите. Това е чувство, което трудно мога да назова, но е нещо като усета за близост с хора и места, които са напълно непознати, но не и чужди, нещо, което крие в себе си и болка и срам и надежда и утеха. За това се получи текст за хората, които са вътре и текст за мен самата, която ги разказвам.

С Радко Стоянчов се запознавам при посещението на група учители от 55 СОУ „Петко Каравелов” в Босилеград. И затова е текст първо за него самия, но не е очерк.
Историята започва така. Колегата по физическо възпитание и спорт Желко Насев е родом от Босилеград. Там живеят родителите му. Там за първи път е осъзнал своята българска принадлежност. И там е започнал активно да работи за българското самоосъзнаване на босилеградските деца. Като студент на Национална спортна академия се свързва с Лозан Митев, който му е не само преподавател, но и пример като човек и българин от Цариброд и му оказва голямо влияние.

Те двамата разказват пред колегията за живота на българите от Западните покрайнини. За трудностите, които срещат. За малките стъпки, които струват много, но и носят голяма радост.

В един петъчен ден автобусът с двадесетина от нас потегля. Вечерта прекарваме в Кюстендил. Това е вечер на забавление. На сутринта сме в Босилеград, а вечерта обратно в София. Така се случва, че за един ден два пъти минаваме през границата. Усещане за граница. Която разделя. Която обаче не може да раздели. Която крещи: мен ме прокараха по изкуствен начин. Но я има. Границата, на която на влизане в Сърбия питат не носим ли книги, списания, забранена литература, а на излизане - дали не изнасяме в големи количества алкохол.

Не, не носим големи количества книги и печатни издания, само книгите, които четем в момента и естествено искаме да си върнем. Може би някоя професионална, взета на тръгване от работа, че да се подготвим в неделя за новата седмица. Е, може някоя да забравим на тръгване или да подарим, но ако не ни се получи, няма да е голяма беда. А двойно препечената и други благости на сръбския пазар определено не са ни по джоба.
Тръгнали сме да видим един град, паметника на Левски, Културно-информационния център. Тръгнали сме да се срещнем с хора. Да се поклоним в българския храм оттатък границата - в село Извор. Това е. И това правим. Разглеждаме града. Питаме за това и онова. Посещаваме Културно информационния център. Срещаме се с младежи, които са като всички други деца по света - мечтатели и оптимисти.

Вратата на църквата се отваря със специален ключ. И е трудно. И не се дава на всеки. Но когато Желко и един от младите босилеградчани заедно опитват да го завъртят подава лесно. Може би за да ни каже, че когато сме заедно, тогава и ще намерим входа към храма, а с това и към себе си.

Така се срещам за първи път с Радко Стоянчов. Той е любезният домакин, който ни развежда из града и до близкото село, който ни представя хората от КИЦ и децата от Олимпийския клуб.

А още следващата седмица Радко Стоянчов е в София на едно от любимите ми арт-места галерия Класика. Там той представя новата си книга „Докога?” и заедно с нея последната стихосбирка „Ерогенна зона” и двете издание на „7 лъча”.

Не става дума за забавен репортаж, но няколко думи за тази вечер не са излишни преди да споделя какво прочетох от него в следващите дни и седмици.

Откриват управителят на галерията Вили Панайотова и издателката Жаклин Толева. Прозвучава песента, считана за химн на Босилеград и всички се изправят на крака. А после се говори за Босилеград, за книгите на Радко Стоянчов. Проникновен анализ прави Анета Радко Стоянчова - не просто негова съпруга, а съратник и духовен спътник. „Тръпната точка, ерогенната зона на поета и общественика е България”, казва тя. Наистина е така, когато четеш стиховете или пътеписите му, виждаш това: една огромна любов, една непоколебимост и решителност за отстояване на българщината.

Минава време. Прочитам стиховете от „Ерогенна зона”. Впечатлена съм. Езикът и изказът са цветни, сочни, звучат малко архаичнo. Но това е език неподправен, непокварен от чуждици, запазил някои от възрожденските си особености. Някои от стихотворенията носят белези на съвременното писане, а други са повлияни от фолклора, но не както при модернизма, а по-скоро както при възрожденските поети. Личи влиянието на класиците. За тези стихове не са важни термините и оценките на литературната наука. Смисъла не е и в поетиката. По-важно е посланието. В тези стихове са и сатирата срещу продажниците, и любовта към народа, към българското и към Родината.

В известен смисъл поезията е отражение на обществената му дейност, а прозата, репортажите, пътеписите са друг изказ на темите, които вълнуват поета.

„Докога?” е книга, която е подредена хронологично. Така читателят може да проследи личните пристрастия на мъжа и обществените ангажираности на човека, трудните стъпки по които преминават активистите на КИЦ „Цариброд” в Босилеград. Всяка среща с български творец, гостувал оттам границата е отразена с репортаж и интервю. Пътуванията на босилеградчани в родината са описани емоционално и с обич. А колко болка има в политическите статии, които показват действителното положение на българското малцинство в Западните покрайнини.

Кървяща още е раната, отворена през 1919 г. с Ньойския мирен договор, който откъсва земята и хората от България, преминавайки на места дори през дворовете. Но нито една от двете държави не е истински заинтересована от съдбата на хората там. Нещо повече: през всичките тези години Сърбия води насилствена асимилационна политика. А България сякаш нехае. Едва след 1990 отделни хора и институции се сещат, че тук някъде, само на километър от границата живеят българи. Българи, които не са забравили произхода си, езика си, корените си. Тук-там някоя община праща дребни помощи. И деца от забравения регион се стремят да дойдат да получат българско образование.

Това научавам от четенето на книгите. А там, в КИЦ-а, слушайки стиховете на едно от момичетата, очите ми се пълнят - от болка, от срам - за невежеството ни и за това колко е жалко, че живеейки тук, сме готови да напуснем родната земя, да изпратим децата си някъде по света в търсене на по-добър живот, по-удовлетворяваща реализация. Докато тук в Босилеград, децата мечтаят за нашето лошо: да дойдат, да видят, да поживеят, да се слеят с родното и да се върнат. Тези млади хора са разкъсани от болката на непосилното търсене на идентичност. Те са раздвоени. Но са готови да се върнат и да работят за своите. Едно от момичетата сподели, че мечтае за софийската консерватория, а после - после просто да се върне и да бъде учител по музика на своите малки съграждани. Колко българчета от България са склонни да направят това? Не, че съвсем няма такива, но…

„Докога?” е книга възрожденска по дух, както са и много от стиховете в „Ерогенна зона”. И в двете не трябва да се търси само литературното, а по-скоро трябва да се види искреното патриотично чувство, което носи в най-чистите си форми националистическото, българското самосъзнание. Книги приносни за българите покрайненци, както вероятно са и книгите на другите тамошни творци и интелектуалци.

Нямаше начин да напиша само пътепис за пътуването си до Босилеград и обратно. Първото, вероятно и дано не последното. Нямаше как да напиша репортаж за представянето на Радко Стоянчов в галерия „Класика” - първо, но вероятно не последно, както за него така и за многобройните му гости. Невъзможно ми е да направя критическа статия за две книги, които ме хващат за гърлото не с литературното си и философското си, а с патриотичното, с болезненото, с умението да се радваш на всяка малка стъпка в нещо, което изглежда голямо колкото цялата история на балканското ни времеживеене.

Някъде между пътуването, срещата, четенето се родиха прости думи и у мен:

ГРАНИЦА

От двете й страни планината -
същата.
Къщите си приличат.
Хората говорят един език.
От двете й страни тече
една река.
В човешките вени тече
една кръв.
От двете страни мечтаят да я преминат -
за по-добро.
Само от страната на болката
търсят надежда…
в корените си.

АНАТОМИЯ НА КУКЛАТА ИЛИ ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА И ВЪЗРАСТНИ

На 12 декември в столичната Галерия "Райко Алексиев" е шумно и многолюдно. Защото се открива нова изложба. Защото това не е просто изложба, за която се е разшумяло, а е изложба, която е някак близка на всеки - и на художници, и на зрители.
Става дума за изложбата "Анатомия на куклата", инициатива на секция "Сценография" към СБХ, която представя 26 съвременни български автори и изкуството на сценографията за куклен театър във всичките му форми и разновидности. А нали първите ни срещи с театъра и литературата са били именно онези детски срещи с кукленото изкуство? Макар кукленият театър съвсем да не е само за деца.

В самата вечер на откриването съм там, за да чуя и видя хората. После няколко пъти минавам, за да разгледам на спокойствие, дори опитвам да надникна в съпътстващите изяви. Защото куклите и местата, които те обитават (именно сцената, декорите) са повече от вълшебни и за авторите на експонатите в тази изложба може да се каже, че са по своему вълшебници. Та нали те създават нови вълшебни светове. Светове, в които куклите оживяват и заживяват своя приказен куклен живот.

Оригиналните кукли и декори са придружени от екранни изображения, куклени представления и филми. В изложбата са показани творби на Адриана Добрева, Благовеста Василева, Васил Рокоманов, Венелин Шурелов, Виржиния Петкова, Димитър Димитров, Емелияна Андонова-Тотева, Златка Вачева, Ива Гикова, Ивайло Николов, Катина Пеева, Клаудия Орос, Крум Крумов, Майа Петрова,Мариета Голомехова, Наталия Гочева, Недко Жечев, Петя Караджова, Рада Петрова, Рин Ямамура, Свила Величкова, Силва Бъчварова, Станислава Кръстева, Стефанка Кювлиева, Ханна Шварц, Христина Недева и Христина Стоилова. Събитията, предвидени по време на изложбата, осветяват сценографията за куклен театър от различни страни и предлагат многобройни възможности за диалог с авторите и с различни групи публики. Съпътстващата програма включва творчески работилници, демонстрации, ателиета за деца, лекции, прожекции и дискусии.

Вече преминаха творческите работилници на Рин Ямамура "Да направим сенки с ножици" и на Димитър Димитров "Скулптура/малка пластика с дърво" в двата дни, в които тази година отбелязвахме кой по канона, кой по традиция Игнажден. Така малките палавници бяха полазени с магията на кукленото изкуство. Предстои работилницата на Мариета Голомехова "Отпечатък на Аза" на 9 януари 2016 г. Филмовата програма включва интересни заглавия: "Знаете ли, че?", "Приказка без край", Fantasy Concerto, Marky the Bookmark`s, мейкингите на "Страх" и "Аз, Сизиф", документацията от турне в Япония "Вечерята" и други филми и трейлъри на спектакли.

Срещата между днешната сценография за куклен театър и историята се осъществява чрез специален раздел, посветен на групата на "Бръмбъзъците". Кои са те? Годината е 1924, София. Членове на дружество "Родно изкуство" начело с арх. Александър Донков, акад. Александър Божинов, скулптора Андрей Николов, художниците Константин Щъркелов, Борис Денев, Никола Танев и други избират този псевдоним. Те организират първото куклено представление за възрастни ("Викат ни в живота", 7 - 8.03.1924 г.), като скоро след това основават и първия куклен театър в България, подслонен в салона на читалище "Славянска беседа". По-късно Елисавета Консулова-Вазова, също член на "Бръмбъзъците", става българският представител при учредяването през 1929 г. в Прага на УНИМА (Международен съюз на куклените дейци).

По време на откриването на изложбата този спомен донасят куклите с огромни размери, които сякаш са дошли от миналото, за да разгледат докъде е стигнал кукленият театър днес. Те се подбутват, показват си разни неща и кимат одобрително. А историята им разказва авторът на раздела, посветен на "Бръмбъзъците", Галина Декова.

Куратори на изложбата "Анатомия на куклата" са Петър Митев, Хана Шварц и Мариета Голомехова. Изложбата е придружена от двуезично албумно издание. Проектът се осъществява с финансовата подкрепа на Столична община – СП "Култура" за 2015 г. и на Националния фонд "Култура". За тях са благодарностите. В словото при откриването се чуват думи за мисията на кукления театър - да не дели хората, а на всички да разказва приказки. Връчва се и наградата за сценография за 2015 г. на арх. Иван Цонев.

Изложбата "Анатомия на куклата" можете да видите всеки ден до 12 януари 2016

Благодарности за първата публикация на "Градското списание"

Поетичен Никулден

За Поетичен Никулден е чувал всеки, който поне малко е свързан с поезията – с четене, писане или издаване. Това е празник и пиршество на Словото. Това е денят, в който се връчва една от най-престижните награди за поезия.

 Поетичният Никулден, посветен на поета Николай Кънчев (1936-2007), се организира от съпругата му – поетесата Федя Филкова от 2007 година. А от 2012 година се връчва награда за поезия на името на Николай Кънчев. Нейни носители първи са Пламен Дойнов за „София Берлин“ и Деян Енев за „Стихотворения”, последвани от Оля Стоянова за „Улица „Щастие” за 2013 и  от Екатерина Йосифова за „Тънка книжка“ за 2014.Тази година се състои за девети път и е в рамките на Софийския международен панаир на книгата. На 6 декември, неделя, от 17.00 часа в изложбената зала на галерия „Средец“ на Министерството на културата, сред картините на Джемал Емурлов-Джими, подредени от Марияна Каракостова, обсипана в светлина е точното място за словото. Водещ на празничната вечер е актьорът Милен Миланов, също вече по традиция.

Номинирани са петима поети и в рамките на вечерта всеки от тях казва нещо за поезията, чете от стихосбирката, която го е довела до това почетно място, прави своята лична връзка с поезията на Николай Кънчев. За 2015 година това са

1. Ани Илков – за „Подготовка за напускане на сърцето”, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2015 г.

2. Божидар Богданов – за „Птеродактили”, изд. „Фабер”, 2015 г.

3. Иглика Дионисиева – за „Déjà vu Hug”, изд. „Скалино”, 2015 г.

4. Надежда Радулова – за „Когато заспят”, ИК „Жанет 45”, 2015 г.

5. Петър Чухов – за „Сбогуване с нарцисизма”, ИК „Жанет 45”, 2015 г.

Тъй като вечерта премина, известни са и лауреатите – отново двама: Ани Илков и Надежда Радулова.

Встъпително слово „Апология на поезията“ произнесе Екатерина Йосифова, носител на наградата Николай Кънчев за 2014 година. В него по своя мил, хаотичен и мъдър начин, с тихия си глас тя казва важни неща за поезията.

Този репортаж обаче не казва нищо за това какви са тези поети и какво от стиховете им те хваща за гърлото. Защо Николай Кънчев се е превърнал в патрон на такова светло събитие. Този текст не показва една Федя Филкова, която вероятно денонощно чете поезия, за да открие скъпоценното камъче слово, което да я вдъхнови сред безбройните издания в рамките на определения от статута на наградата срок. Нито пък жадните очи на публиката. Този текст не ви каза нищо за жената, която плачеше до колоната.

Затова без да трия нито буква започвам отначало.

Никулден е. И е редно всеки да сготви и хапне риба. Правя го и аз. На обяд. Със семейството. После тръгвам към центъра на града. Там в галерия „Средец” са събрани хора, пристрастни към писаното слово. Закъсняла съм. Но за поезия човек винаги пристига навреме. Неписан закон.
Катя Йосифова споделя какво е за нея поезията. На малки листчета е записала ключовите думи за онова, което иска да каже. А то започва от мислите на Платон и стига до прозренията на Мечо Пух. То се крие не толкова в думите, колкото в мълчанията и е истинско любовно обяснение към Поезията. После, когато церемонията е свършила тя притеснено и безадресно пита: Получи ли ми се? И още как. Няма отегчение от накъсаното слово, защото поезията е и това – накъсване на смислите за да те замислят.

Поглеждам към масата с книги, прелиствам. Купувам си едната. Няма да кажа коя, за да не звучи като реклама. И дебна лауреата Ани Илков да го поздравя. Защото го познавам и е от безценните ми учители именно в словото. Защото леко ми нагарча поделянето на наградата, но не на мен е дадено да съдя. Докато говорим ме пита какво пиша и в отговора ми, че най-вече букви по училищна дъска трябва да има и ирония и болка и самохвалство. В това време възрастна дама идва за да изкаже възхищението си, да спомене, че е пътувала сто километра и да представи в – с думите нека си поплаче. После с Петър Чухов и Иглика Дионисиева, както и с още няколко души без книги или без номинации отиваме на бира. И продължаваме да говорим за поезия. За какво друго на поетичен Никулден?

Илияна Делева

По женски

Тази нощ сънувах приятелка ,която за пореден път не съм виждала от сума време. Близка и добра приятелка. Дали не, защото я видях? Или дамата вляво, онази правостоящата, с късата коса и очилата (какъв индивидуализиран портрет, а) така напомняше снощи за нея? От метрото до вкъщи държах телефона си, а указателят му бе отворен на номера и. Бореха се у мен „късно е, не притеснявай човека”, „когато се сетиш за някого – обади му се веднага”, „ако е била тя, защо не се потърсихте в тълпата”, „глупости – тя също щеше да те познае, пък и какво ще и кажеш – привидя ми се ти и реших да ти звънна”.

А как започна всичко? Ето така: на този ден в София имаше поне три представяния на книги, четири поетични четения, седем изложби и откриването на Софийски литературен фестивал. Трябваше да избирам. Може би по важност. Може би трябваше да се допитам до редактора си в списанието кое е най-атрактивно, макар, че обикновено ме оставя сама да избирам и обикновено не греша в избора си. Ако се окаже, че съм сгрешила, или съм попаднала не съвсем на място, то и репортажа се закучва. Има и друг фактор – географският и времевият – понякога събитията започват толкова рано, а понякога толкова късно… Пък и обичам местата в близост до метро – в момента най-читавия транспорт, за който си имам и карта. Оказах се там, за където настоя друга приятелка, а и след дългия, уморителен работен ден, не знам колко адекватна за репортерстване можех да бъда. (поне два репортажа не се случиха, защото умората победи, макар да си заслужаваха самите събития – срещата със Златко Ангелов на издателство Ерго и представянето на книгата на Радко Стоянчов от Босилеград „Докога?”. Общото ли? – Много, ама трудно доловимо, някога може и да го разкажа.)

И така попадам в галерия Credo Bonum Gallery. (Дразнещо име на латиница. На всичкото отгоре адресът е на Славянска пък се влиза откъм Бенковска) Вътре е светло като в галерия. Вече е пълно. А има достатъчно време до началото. Мария Донева посреща с огромна усмивка познатите и непознатите си гости. Пълно е с жени. И тук там мъже, няколко деца. Случаят ме настанява досъм Недялко Йорданов. Дамите до мен, които ме обграждат са очарователни и потенциални героини на някой мой разказ-приказка, вероятно по отделно. Едната е руса, другата чернокоса. Русата е с права коса, а чернокосата къдрава. С едната сме дошли заедно и имаме да си кажем хиляда неща, другата виждам за първи път и така и не се запознаваме. Когато разказвам приказка и си мисля за нея със сигурност ще си измисля всичко (за близката ми ще измисля около деветдесет процента, но то така стават приказките и разказите обикновено).

Изобщо не се разтакавам. Просто тези наблюдения са около половин час преди началото, не защото съм подранила, а защото началото закъснява. Междувременно някои си тръгват след като са поздравили автора и отиват на друго място. Вечерта от фейсбук разбирам кой къде е отишъл. Снощи сякаш малко завидях, че не тръгнах и аз, но тази сутрин, след като насън си говорих с Руми кучето, взе, че ми мина.

После Мария Донева взе микрофона. Разказва и рецитира, рецитира и разказва. По някое време реши, че микрофона и пречи, а акустиката е добра и продължи на собствен глас. Отново рецитира и разказва, разказва и рецитира. Гледах нещо като моноспектакъл, който показва живота, такъв какъвто е. Е, той рядко е в рими, но това си е умение  да го изкажеш така. Нежен, силен, но във високия регистър гласа на актрисата пред нас е подходящ за куклен театър. И вероятно това плюс още хиляда неща я кара да шие кукли. Кукли, които излъчват доброта.

Аз трябва да съм сбъркана – до мен хората се смеят, плачат, а аз стоя някак твърде спокойна, някак неподала се на общата еуфория и не мога да разбера защо. Когато по-късно сама чета на глас някои от нещата май го разбирам. „Толкова много нежност” (думите са на едната Весела до мен – бях с две дами с това име), май идва в повече. Аз съм някак по-сурова и във възприемането и в изразяването. От няколкото книги на масата искам истински една – тази за Зайците, недвусмислено писана за деца. Не си я взимам. Моите лични деца са пораснали. За внуци ми е рано. А първокласниците ми си имат родители. Да идат на коледния панаир на книгата и да им купят книги. Повече от играчките и лакомствата. Повече от дрехите, които и без друго бързо омаляват. Вземам една от по-старите стихосбирки. С надеждата там да си намеря „моето стихотворение”, защото всяка поетична книга крие в себе си поне едно такова. А новата – първо като най-нова мога да си намеря по-лесно, второ тя е с избрани от старите, но както самата Мария каза важно е да се знае кой и как ги е избрал и трето най-важно – Весетата си я взеха. Що пък да не си ги менкаме.

Заставам на опашката за автограф.  Какво ли може да ти напише един фейсбук-приятел, с когото практически почти не общуваш? Докато ми идва реда на масата е останал розов Снежко с мишка на крачола. Мой е. За моментите, в които ми е лигаво и ми се гушка и искам да съм малка, по-малка не само от децата си, не само от учениците си, а и от куклата – чудната парцалена кукла, която всъщност вече знам кога и на кого ще подаря. Преди тръгване моята кукла и куклата за дъщерята на едната Весела се запознават, сбиват се като момченцата преди да станат първи приятели, прегръщат се, а Русин им прави снимка за спомен.

До метрото отново си говорим за нашите си ежедневни неща. А после оставам с мисълта „беше ли Руми в галерията?”. Така се роди този не точно журналистически, не точно репортажен текст. Вероятно този тип поезия ражда такива мисли. Не знам дали има женско писане. Но снощи усетих женско присъствие. Ако случайно и аз съм ви се видяла малко по-жена – от Мария ще да е. Мария, която рисува цветя в автографите.