От сряда до сряда

Миналата сряда Фестивалът Аджитато ни зарадва с мъжки струнен квартет Метис от Литва, а утре вечер предстои среща с Трио Атанасов от Франция.
Слушателите и зрителите в Студио 1 на БНР успяха да се насладят на един прекрасен концерт. Костас Тумоса (цигулка), Бернардас Петраускас(цигулка), Каролис Рудокас (виола) и Рокас Вайткевичиус(виолончело) са добре илазвестни в страната си. Те се изявяват и солово. Участват в конкурси и майсторски класове. В програмата чухме ФИЛИП ГЛАС- Струнен квартет №2 "Company", ФРАНЦ ШУБЕРТ- "Quartettsatz", ИГОР СТРАВИНСКИ- три пиеси за струнен квартет и ЙОЗЕФ ХАЙДН - Струнен квартет оп.64, №5 "Чучулигата", а след паузата ДМИТРИЙ ШОСТАКОВИЧ- Струнен квартет оп.73, №3
Удоволствието беше за всички сетива: красиви млади и елегантни, инструментите в ръцете им изглеждаха като бижу. Перфектен звук и чудесно изпълнение. В залата техни сънародници размахваха малки хартиени знаменца. Музикантите бяха извикани на бис два пъти и никой не искаше да си тръгне от залата. А в почивния ден споделях откритието си с представени техни записи в ю-туб и предизвиквах завист у семейството си.
Днес предстои последният, заключителен концерт на фестивала: Трио Атанасов: Персевал Жил (цигулка), Сара Султан (чело) и Пиер -Калоян Атанасов (пиано) щ представят на публиката си Франц Шуберт- Sonatensatz D28, Филип Херсан (1948) Trio, Йоханес Брамс трио оп..8 ( първа версия от 1854)
След това ще останат само аплодисментите за организаторите и очакване за следващо издание на фестивала.

Развълнувано, неспокойно през ноември

Ден на Будителите. Още, бих го нарекла и Ден на Вдъхновителите. Така на 1 ноември премина и Заключителният концерт на Творческа лаборатория Agitato`Youth. Двадесет и четири различни и вълнуващи изпълнения на двадесет и една песни от немския романтизъм. Десет млади певици и осем пианисти в различни комбинации създават тези бисери в Студио 1 н БНР и завършват с думи на благодарност към своите ментори – сопраното Нона Кръстникова и пианистката Мария Русева – двете в тандем са Дуо Колаж. Младите изпълнители са вдъхновени и благодарни. На най-красивия български празник те   имат възможността да покажат резултата от двумесечния си труд. Вероятно от всичко това ще се роди поне още едно песенно дуо. А ако са повече – ще е истински успех.

Какво е да си в публиката? Приятно и вълнуващо. Аз самата не бих посмяла да попълня анкетата коя двойка ми е харесала най-много. Да музицираш с някого е магия като любовта и кой друг, ако не самите певци и пианисти биха определили – с този тази песен ми се получи най-добре. Вероятно и за това чухме три различни интерпретации на „За вечната любов” на Йоханес Брамс. И всяка от тях беше по своему очарователна.

Защо пиша всичко това днес – две седмици по-късно? Защото ноември започна с този концерт и продължава да е Agitato`. Още два концерта в БНР и един спектакъл в ДНК очакват своята публика. Утре вечер (15.11) ще се насладим на програмата на SOLID BRASS. Един бас квинтет, който е сравнително нов, но вече става популярен, особено след като печели Първа награда на Академичния конкурс за камерна музика на НМА „Панчо Владигеров” тази година. На 22.11 гостува Струнен квартет „Метис” от Литва. На 28.11 в Пространство ДНК специалното участие на международното Trio ACordBass с музкално-поетичния мултимедиен спектакъл ”Силует на една любов” и на 29.11 фестивала ще закрие Трио Атанасов от Франция.

Не чакайте да прочетете как е минал всеки от тези концерти. Музиката не се чете. Тя се слуша. Облечете (не съвсем) официалните си тоалети, купете си билет – може и на място пред залата и си подарете интимността на преживяването след един обикновен работен ден. И за това, че ще подкрепите една добра инициатива. Но най-вече, защото удоволствието ще остане за вас. Развълнувано, неспокойно, каквото всъщност значи „аджитато”.

Целият ни живот в звуците

Концертът на Кръш е смесица между класика и технологии, експерименти и театралност. Като резултат от творческа резиденция на композитори и изпълнители на 25-ти октомври (сряда) в рамките на Аджитато представяг на софийската публика три световни премиери: Coordinates of a temle на Петър Керкелов,Spurensuche на Флориан Хартлийб и Asilphonia 2 на Божидар Спасов. Интересна комбинация от инструменти - флейта, кларинет, цигулка, виолончело, акордеон, пиано и жива електроника. Музикантите от Ансамбъл Кръш идват от пет различни страни и се срещат в Рур, Германия. Те демонстрират стремежа си за разширяване на творческите граници, откриване на нови възможности за звук и експресия.

Какво е усещането да слушаш Кръш? Най-точното определение е магично. Те започват без предисловие. Чрез звуците ,които извличат ни повеждат сред вълшебна гора, потапят ни до морското дъно и ни превеждат през улиците и ъндърграунда на някакъв голям град – всичките еднакво близки и непознати. Понякога ти се струва, че озвучават фентъзи-спектакъл, друг път, че са проникнали до най-дълбокото на душата на постмодерния човек. В музиката им звучи и забързания делник и малките паузи свобода, тишина и звуци от природата: вятър, бълбукаща вода, песен на птица. В тази музика има много тревожност, но и паузи на успокоение. Нетрадиционното съчетание на инструменти допринася още повече за тези усещания.

Съвместното музициране за Кръш е едновременно общуване и безкомпромисно действие. Репертоарът се изработва без помощта на диригент. Разчита се на опита на изпълнителите като камерни музиканти. В изпълненията няма стремеж да се качества на отделния инструменталист, а да се разкрие богатството от възможности, които нехарактерното съчетаване носи в себе си. Електрониката допълва всичко това по един съвършен начин.

http://ensemble-crush.com/bg/

Музикални силуети

Калина Митева, Габриела Калоянова, Лилия Жекова и Кристиян Калоянов са музикантите с които публиката на първия за тази година концерт на Софийски фестивал за камерна музика Agitato` се среща. Но те са не само Камерен ансамбъл „Силуети”, а и част от екипа, изграждащ силуетите на едно от мащабните музикални събития на София. Защото Фестивала се провежда за трети път и очертава нови силуети на камерното музикално изкуство.

Тази година предстоят още пет концерта и две съпътстващи събития.

Още в сряда на 25.10 в София ще бъдат Ансамбъл за съвременна музика CRUSH, които от 10 ч. в НМА „Панчо Владигеров” ще се срещнат със студенти и заинтересовани за да представят състава си, трите световни премиери, включени в концерта им по-късно същата вечер и композиторите Флориан Хартлийб, Божидар Спасов и Петър Керкелов.Пианиста Марин Петров ще проведе лекция-демонстрация за клавирното творчество на Волфганг Рим. По-късно вечерта в Студио 1 на БНР публиката ще се срещне с музикантите за да се наслади на богатството от възможности, които нехарактерните съчетания на инструментите им носят.

На 1.11. ще слушаме концерт на новосъздадени песенни дуа. С това организаторите и особено Дуо „Колаж” показват, че Фестивала е наистина насочен към изява на млади музиканти. Концертът във вечерта на Деня на будителите е с вход свободен и в осъществен в партньорство с НМА „Панчо Владигеров”

Следващите концерти ще ни срещнат с музиканти от България, Литва, Франция.

Но да се върна на вечерта на откриването. „Силуети” ни омагьосаха с Трио за цигулка, виолончело и пиано на Морис Равел, защото „просто това е най-хубавото трио” според думите им и „Миражи” за цигулка, виолончело, кларинет и пиано на Васил Казанджиев присъствието на своя създател. Във втората част представиха квартет на Паул Хиндемит. Заслужено бяха повикани на бис.

Публиката, очевидно по-многобройна от миналогодишната беше очарована. Адмирации за Фестивала и неговите организатори и партньори.

Я, какви истории!

Истории от пъпа на света, получени на пъпа на Варна и прочетени по пътя, на плажа и в хотелите, докато книгата лежи на собствения ми пъп. Това би било шеговитото дълго подзаглавие на това ревю, ако книгата не беше все пак адресирана към детската аудитория. Но пък изкушението да се шегуваш е толкова голямо. Защото книгата е много недетска и шеговита, както биха казали някои. Всъщност добрата литература за деца е недетска. Такава е и книгата на Елена Владова. В нея историите са разказани толкова добре, че стават и за малки и за големи.

Ще питате ли вече ама какъв пъп на света, какви истории и изобщо за какво става въпрос?

Пъпа на света е мястото, където са създадени всички истории. Трябва да можеш да достигнеш до там и да разбираш тамошния език за да влезеш в която и да е история, да я разбереш и да я разкажеш. Дванадесет истории, преглед на печата и интервю с единствения преводач, който владее този тайнствен език – това е структурата на книгата. А историите са едновременно познати и непознати. Позовават се на исторически и културни текстове, но ги довършват, доразказват, дообмислят. И всичко това с такова тънко чувство за хумор, с толкова уважение към потенциалния читател. Елена Владова не подценява детето, което ще посегне към книгата ѝ. Тя пише с уважение, сякаш разговаря с равен.
Така че „Истории от пъпа на света” остава в моята библиотека за третокласници (макар че книгата определено е и за по-големи) и влиза в „незадължителния” списък за ваканционно четене.

Защо да прочетем "Абсент"

ОПС! Общество на писателите странници…Сякаш има писател, който не е странен по своему… Но това е 

книга именно на ОПСтесвото. Заглавието и „Абсент” е игра на думи. Има се предвид и напитката, която 

често се асоциира с френските артисти и писатели от края на XIX и началото на XX век, която поне според 

легендите притежава психотропно действие и е наричана питие на дявола. Но и от френски 

прилагателното absent/е, т.е отсъстващ/а. Да, това е книга на отсъстващи от голямата литературна сцена 

писатели – дали поради младост, скромност или непригодност – писатели, за които не се говори в 

новините. 

Седемнадесет автори, най-младите от които седемнадесетгодишни. Само трима от тях мъже. Алманах, в който авторите не са подредени по азбучен или друг някакъв ред, а произведенията им се преливат от разказ в стихове, от есе във фрагменти. Редколегия, която прави съставителството и поема организацията по производството и разпространението на крайния продукт – книгата. Група от нахъсани и ентусиазирани млади хора, решени да излязат на светло и да заявят своята творческа позиция. Заедно с тях две-три имена на автори в по-сериозна (с намигане) възраст, които не се свенят да признаят, че това, което пишат са упражнения със словото. И дори едно известно име, на автор толкова екстраординарен, че никне като бурен и това ни най-малко не нарушава имиджа му.

Точно толкова разнообразни са и засегнатите теми. От личните търсения, любовното чувство през социалните проблеми до философския въпрос за съществуването.

Книгата започва и завършва с разказ. „Леля Мария” на Велина Минкова дава летящ старт на четенето. Финалът е закован от „Бормашината” на Ася Радева. Тук е доста любопитният и обещаващ интересно развитие на автора разказ „Ахил” на Рил Гергичанова. Бояна Несторова и Денис Олегов впечатляват с предложените есета. Стиховете са доста лични, но впечатляват изборите на Кристина Янкулова и Манол Глишев.

Една книга, която разчита предимно на разнообразието, на нетрадиционността и на играта – характерни за младостта и младежкия дух.

Разходка

На П.

Несебър. Не е място за плаж. По-скоро за общение с морето.

Самата аз съм се изтегнала върху един по-голям камък. Опънала съм се като току-що излязла от дупката си змия и поемам топлината му. Гледам нагоре. Очите ми попиват синьото на небето. Сигурно затова са сини – много небе съм гледала.

След известно време сядам за да огледам и в другите посоки. Гледам напред. Слънцето се разбива в морето и се отразява във всяка малка капчица. Така хиляди малки слънца блестят и сякаш пишат приказка от светлина.

На съседен вълнолом морето се закача с камъните. Приисква ми  да съм точно там. Вълните тичат и се надигат леко сякаш да погалят камъните от първата линия. Те не отвръщат. Следващият порив е по-силен. Като че водата се опитва да погъделичка тези същите само понамокрени стражи. Не помръдват. И вълните стават по-големи. Морето се ядосва. Ласката се превръща в нещо друго. Сякаш водата протяга юмручета и ги забива в каменния корем. Накрая, напълно обезсилена, започва да приижда и обгръща всичко в пяна като надигащ се каймак.

Навътре се вижда корабче. Мачтите му са щръкнали като кибритени клечки върху конструкции от тапи и пластилин. Сигурно защото съм достатъчно далече. Или защото е лято и морето вече ме опитомява и ми позволява да си играя с него, да го разбирам и от закачливо веселата му страна.

Вятърът гали кожата ми . Осолява я. Дори да не докосна водата вече е все едно, че съм била вътре – влажна и солена е на допир, на усет, на вкус. Едва на следващата сутрин в огледалото разбирам откъде е това усещане. Устните ми са изгорели и пропили толкова сол, че са подпухнали. Имат вида на устни които са целували дълго и ненаситно. А всъщност може точно това да сме правили с вятъра…

Спомням си за моя извънземен приятел – рижавия плъх-мутант. Няма да го видя. Всичко е променено. А и колко ли живеят плъховете?

На няколко пъти хващам телефона. Ще се обадя. Но не – този шум не може да се слуша по телефон. Тези звуци не могат да се възприемат заедно. Нужно е да си сам . Морето е ревниво. Пък и страх - а ако не вдигне… ако се повтори онова… ако…

Обръщам очи към плажа – не разбирам какво правят тези хора. Те постоянно нещо бърборят. Вдигат шум. Влезли са във водата и тя се е размътила край краката им. Толкова са много, че заливчето прилича на плитка чиния пълна със супа топчета. Налягали са върху намятани по пясъка шарени кърпи. Развалят колорита като налагат свои си кичозни правила. Ядат някаква странна и вредна храна. Пушат. И нито един не си събра фасовете и не стана да си изхвърли в кош за боклук. На другата сутрин сигурно ще мърморят, че плажът е мръсен.

Поглеждам отново в другата посока. Не само мен привлича съседният вълнолом. Някакъв мъж се е заиграл с камъчета. Рови в плитчината за да търси животинки. Или други морски съкровища.

Ставам. Тръгвам по крайбрежната алея. Оглеждам камъните. Търся следи от интересен живот. Морето е с мен.

Страничка за историята и паметта

Събитието е толкова отдавнашно, че не си заслужава репортаж. Но на него са представени две книги, а за книгите мен ако питате давност няма.

Но все пак за събитието – като всеки друг път репортерът се чувства като бурен, никнещ там дето никой не го е садил. Но пък и е интересно. Не срещам всеки ден такива хора.

Едната книга е документална. Другата художествена. Едната е издадена само на немски език. Другата е преведена на български.

Първата книга е  „Бягство от ГДР през „желязната завеса“ в България. Пътища, методи, жертви“ в поканата на . Според описанието в поканата на Гьоте Институт авторите Фанна Коларова и Стоян Райчевски представят своята книга на немски език, излязла наскоро в Германия, в която на базата на документи от архивите на бившата служба на Щази в ГДР и на Външно министерство на Германия се описват съвместните действия на ДС и Щази и пътищата за бягство от бившата ГДР. Едно търсене в мрежата показва, че това не е първият им съвместен труд. Фанна Коларова и Стоян Райчевски чрез  фондация “Европейска памет Вулфила” и Съюз „Истина” провеждат изследвания, и организират изложби за да съхранят една памет за близкото минало в двете страни България и Германия. Плод на този стремеж е и тази книга. Много са интересните неща, които споделят. Защото думи като памет, истина, предателство, жертва са думи натоварени с емоция и никога не могат да звучат безчувствено ,хладно и студено. Лична мотивация за подобно изследване винаги има, но веднъж започнал да четеш архивите се увличаш и… Това се разбира от споделеното от г-жа Коларова. Всеки документ крие зад себе си човешка история. Книгата проследява тези човешки истории на хора опитали да избягат по този странен и дълъг път – през България. За малко от тях се е оказал успешен. Тези, които не са успели или са върнати „по етапния ред” или са изгубили живота си. За документите до които са се добрали авторите казват, че са вероятно непълни, може би изгубени и унищожени. Опитват се да проследят историите на хората за които са открили някаква следа. Възможно е да има и такива за които нищо не се знае. Искали са да изследват причините за избора на тези хора. Не искат да натоварват аудиторията с трагедии. Напротив споделят комични случки до които са се добрали. Но суровата истина е показана от гледната точка на беглеца.

За гледната точка на бягащия е и  „Случаят с Том – бягство в Германия“ - роман по действителен случай, написан от посланик Рюдигер фон Фрич, понастоящем посланик на Коларова допълва, че тази книга показва източногерманското и западногерманското детство и е досег до реалностите на социализма.

Румен Петров представя проекта „Отключени гласове”. Идеята е да се покажат четири филма – два игрални и два документални, два германски и два български и да се предизвика дискусия върху видяното и преживяното. „Животът на другите” на Флориан Хенкел вон Донерсмарк и „Доситео Петров” на Жан Клод Кариер и Георги Балабанов са игралните, а „Чуй” на Диана Иванова и „Заключено време” на Сибиле Шьонеман са поредицата, която разглежда сложната тема за (не)видимото присъствие на репресивните тайни служби в живота по времето на комунизма в бившата ГДР и България . Разказвайки за проекта Румен Петров споделя, че го вълнуват не точно фактите, а това как си припомняме. Близката история остава скрита от младите не защото не се преподава в училище, а защото за нея не се говори вкъщи.  

И аз успявам да напиша само страничка и то месец след събитието. Имах време да го обмисля, да го проговоря, да направя допълнителните си проучвания. Все повече стават книгите, които срещаме и опитите да си припомним чрез филми. Започваме да осмисляме необходимостта да говорим. Да разказваме собствената си памет, защото и опитите да нивкарат в чужди омени съвсем не са малко.

За "Възвишение" - само редактираната част

Когато се заемам с нелеката задача да обговоря романа „Възвишение” на Милен Русков, той вече е натоварен с много мнения, изказвани в сериозни рецензии, в кратки ревюта, в читателски отзиви в писмен или устен вид. Романът живее вече три години и е носител на няколко награди - Национална награда "Христо Г. Данов" (2012), Национална награда "Елиас Канети" (2013), награда на ЕС(2014). Иван Добчев го превръща в театрален факт, а авторът му дори е номиниран за съвсем нелитературна награда – Мъж на 2014 година.

Ето защо за „Възвишение” трябва да се говори внимателно. Тези, които не харесват романа се възмущават от грубия език на Гичо, притесняват се от загубата на идентичност и от това, че пародията и иронията на автора може да са твърде силни. Тези, които се възхищават – хвалят именно езика на романа, неговата силна ироничност на места влизаща в сарказъм. Харесват различната гледна точка към възрожденските идеали.

„Възвишение” е роман твърде многопластов и родеещ се с повечето от характеристиките на постмодерното писане. Затова и трябва да се разнищва от тази гледна точка: люспа след люспа да се бели луковицата докато се стигне до сърцевината; да се мисли през понятия като интертекстуалност, ирония, историографска метафикция, игра с езика, смесване на високо и ниско и на ниво форма и на ниво съдържание.

„Възвишение” е литературен знак. Това е книга, която си струва да се прочете, при това не само веднъж. Защото това е роман с много нива на четене и разбиране. А и не е лесна за възприемане.

До голяма степен историята изглежда като разказана на един дъх от водещия повествованието главен герой. Но е достатъчно обемна за да не може да се прочете така „на един дъх”. Всъщност „прекъсванията” в четенето зависят от читателя, а не са зададени от авторовото намерение. Романът не е разделен на части, глави или каквито и да е други подсказки. Читателят спира да чете там, където търпимостта му отказва да приема повече. И продължава когато любопитството му надделее и неудържимо го привлече да „види” какво следва.

 Защото „Възвишение” е и приключенски роман и пародия на всички приключенски романи, с които сме отраснали. Гичо и Асенчо са една двойка подобна на Дон Кихот и Санчо Панса, но така пародирани, почти непознаваеми. Те са авантюристи, тръгнали за справедлива кауза, но цялото им приключение е едно размотаване из хайдушкия Балкан и преследване на недостижимото. Представите им за свобода и „револуция” са така объркани и неразбираеми, идеал и практически действия са така смешно противопоставени, че читателят в никакъв случай не остава разочарован.

Изповедта на Гичо разсмива и стъписва. „Всъщност Милен Русков е съчинил не просто език, а съзнание - несъществуващо и все пак възможно. Създал е глас, който обсебва.” пише Бойко Пенчев. Така стигаме до най-сериозното постижение на автора – езика. Някои го считат дори за своеобразен герой на романа. За мен езикът е инструмент. Това не е езикът на местните, нито на тогавашните хора. Това е друг език – специално конструиран за този герой и тази романова ситуация. Така може да говори само Гичо от Котел във „Възвишение” на Милен Русков. 

Възвисяването на Чам кория

Думата трябва да бъде облечена като богиня и да излита като птица. — Тибетска мъдрост

За да си служиш така с думите е необходимо да имаш талант. Да ти е дадено. Дарено. И да, Милен Русков определено е писател от тези, които имат дар да си служат с думите. Да ги подрежат по начин, по който да им вярваш. Дори да конструират собствен език за произведението и героя си. Това на сто процента важи за „Възвишение”, а и почти толкова за „Чамкория”.

Бързам. Бързам да споделя впечатленията си от романа. Докато не са изписани всички щуротии за него. Връщам се назад във времето. Чета „Възвишение” две години след като е написан. Отнема ми почти толкова да завърша текст по него и накрая да го запазя на собствения си компютър без претенции за приносност към литературната критика. Не, че с прибързан текст за „Чамкория” ще постигна обратния ефект.

И започвам да коментирам езика на романа. Защото както и във „Възвишение”, така и тук това не е езика нито на Банишора, нито на софийската пиаца, а си е език на бай Славе. И автора има абсолютното право да направи това. Романът е фикция, героят си е негова рожба и си говори така, както иска и може. Уточнявам: това не е шопски диалект, не е квартален сленг, не е професионален жаргон. Това си е миленрусков конструкт, създаден за героя. Ако искате питайте автора, ако не – доверете ми се, пък ако искате направете проучване, което обаче ще ви отнеме повече време, отколкото е било необходимо на автора да го създаде и напише на него романа си.

Историята. Ето това е най-важното в романа. Историята, разгърната от пръстите на обикновения човек. Спомням си премиерата в НДК. Виждам лица на хора, които за първи път се срещат с автора. И на хора, които са допринесли за проучването му. Гледам и лицето на човек, когото не съм виждала отблизо от няколко години – всъщност отпреди да се зарови в този текст. Като блондинка да направя наблюденията си: Милен Русков е отпуснал леко коремче, лицето му някак се е окръглило, говори простовато и почти наивно – като чета така си представям вече възрастния под четиридесетте бай Славе. Не е оная върлина – изпосталял и великолепен дървен философ от едно от последните публични четения на „Възвишение”.

И така влизам отново в жаргона на псевдонаучната критика. Имаме пред себе си един постмодерен роман за голямата история на двадесети век в България. Знам, че постмодерно за българските литературоведи е „мръсна” дума, но какво да направя: живеем в постмодерен свят и сме принудени поне да заемаме от поетиките, от похватите, от техниките на постмодерното писане.

Играта с езика, смесването на високото и ниското, историографската мета фикция са точно това – похвати на постмодернизма. И Милен Русков ги използва умело: на място и в правилна дозировка.

Докато прочета романа „Чамкория” ми се случваха различни неща, изпадах в различни състояния: смях се с глас, неконтролируемо напираха сълзи от очите ми, дразнех се и затварях книгата с изсумтяване „аман от празнодумие и клишета” или стоях зашеметена и не можех да продължа, представяйки си страховитите сцени. С други думи: романът си свърши работата, накара ме да чувствам, да преживявам историята (не личната история на разказвача, а тази голямата през която минава народът ни в двайсетте години на миналия век), даде ми сламките от информация по които да тръгна ако съм изследващ читател, даде ми отговорите ако съм задоволяващ се с малкото, даде ми въпросите ако съм философстващ. Тоест „Чамкория” е роман за всеки читател.

Успях да прочета, че „Възвишение” е по-добрият роман. Ами няма да се съглася. „Възвишение” е по-първият, е другият роман. Не е нужно да ги сравняваме. Да, могат да се намерят прилики. Тук трябва да привлечем теорията за автотекстуалността. Но тогава този текст няма да бъде прибързан читателски отзив, а претенция за наукообразност.

И така: „Чамкория” засяга тема интересна сама по себе си – тежка, трудно описуема и трудно смилаема. Третира я по един достатъчно добър начин, разказва я интересно и вълнуващо, успява да намери баланса на чувствителност, защото всеки спомен за двайсетте на двайсети век е твърде болезнена. Няма ги вече повечето от хората, участвали в тези събития сами, твърде възрастни са децата им, които да разкажат спомените на родителите си. Но ни е крайно нужно да припомним, да проучим, да преживеем фикционално този период. Защото знанието за този спомен би ни дало път в бъдещето. Защото болката трябва да се осмисля и да бъде урок. И „Чамкория” е един добър опит за това, а Милен Русков заслужава адмирации за труда си.

Като претенциозен и професионален читател мога да забия в детайлите и да намеря „трънчета в петата” на повествованието, но не искам. Знам, че има пропуски в детайлите, които могат да бъдат третирани разнопосочно. Видях и стилистично недоглеждане на едно две места. Но няма да се спирам на това. Казвам го само, защото не вярвам, че дори най-добрите могат да минат без редактор. И защото бързането в писането и издаването е доста голям грях. Но това е тема на друг разговор и други текстове, не на този.

Този казва: прочетете „Чамкория”. Запазете книгата. Дайте я на децата си. А после на внуците. Другото са подробности от пейзажа 

За нашите деца/ For our children

Един страхотен проект има нужда от подкрепа: тук https://www.kickstarter.com/projects/gametale/gametale-a-magical-gamebook-for-little-children

Премиера на книга, представена в списанието

На Гергьовден анонс за Деветомайската ми премиера ;)


http://www.urban-mag.com/bg/%D0%A1%D1%82%D0%B8%D1%85%D0%BE%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F+%D0%BE%D1%82+%D0%BA%D0%BD%D0%B8%D0%B3%D0%B0%D1%82%D0%B0+%E2%80%9E%D0%A1%D1%82%D0%BE%D0%9B%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%B8%E2%80%9C+%D0%BD%D0%B0+%D0%98%D0%BB%D0%B8%D1%8F%D0%BD%D0%B0+%D0%94%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%B2%D0%B0/9911

Фестивален дневник - първа десетдневка

Фестивален дневник

И така: Март е кино.

1.03 Филмът за мартениците
Разбира се, че съм се подготвила за всичко и за всички. Имам мартеници сякаш съм самата Баба Марта. Червено-белите пресукани конци, едни с фигурки, други без връзвам по ръцете на близки и далечни. Цял ден деца ме преследват с радостни писуканияна и настояват да ми вържат мартеница. Ръцете ми отначало са като с белезници, а до края деня като с  маншети. Зареждат ме думите на едното момче: Вижте колко много мартеници имам, значи ще съм много благословен. В Дома на киното е започнала подгряващата програма с филм със заглавие „Професия актриса” и връчване на специална награда на Гинка Станчева и Олга Маркова. Късният следобед е. Отивам специално да вържа мартенички на майка и татко. Палава мисъл, че най-добрата мартеничка може да е чаша бяло и чаша червено вино се промъква в главата ми. Вечерта посвещавам на едно любопитно четене: ОБЯВЯВАНЕТО НА СЕРИЯ № . Четири откъса от четири текста на четирима автори. Интересно е. Приятно. Месецът започва добре.

2.03 Обикновен ден, но дали
Четвъртък е. Преди почивен ден. И някак естествено ми се получава да работя до късно. До по-късно от обикновено. А вечерната ми среща е спонтанно гостуване. Преплитат се делови разговор с лични споделяния. А после ми се въртят мисли за това какви майки трябва да бъдем. И кога сме полезни. Кои са истински ценните вещи. И истински ценната помощ. Кога прекаляваме. Кога имаме право да се намесваме. И понякога задължение ли ни е? Или трябва да ги оставим да грешат според нас? Всеки има право на своите избори и уроците от тях. А филмът от пред-фест-програмата е 11А. Вече сме го гледали.

3 март – Национален празник

Както е редно е и почивен ден. Прекарвам го със семейството си. Снимам иглики в двора. Вечерта гледам зарята от прозореца на апартамента. Филмът е Смъртта на г-н Лазареску. Пропускам.

4 и 5 март преминават като в сън. Нито знам нито ме интересува какви са филмите. Моите са нормални събота и неделя.

6 март – нов понеделник, нов късмет. 

Имам си медия в класната стая. Работният ден продължава до след 21 ч. Научила съм се да викам родителите да ми помагат – вече родителите на учениците, не моите. Намигване.

7 март

Днес трябва да е спокойно. Само трябва. Имаме най-простичкото нещо – пауър пойнт презентация на тема пролетни обичаи. Не зле. Другата седмица – математика.

8 март
Празник ли е? Слава на Бог децата са се научили, че цветята не се пият и не стават за салата. Голям букет от всички, поставен в стаята е напълно ОК. Да, ама вкъщи ме чака изненада – стръкче карамфил с книжна лентичка и надпис „От Домсъвета”. Коя година сме? Но все пак е мило.

9 март – Голямото откриване

Кралска визита. Гала на „Белгийският крал”. Честно ли какво мисля? И по-хубави филми сме гледали. Приятелката ми до мен се залива от смях, а после-коментарът е: що пък толкоз да се задълбочаваме. Забавлението е голямо. При връчването на наградите още повече. Нелепият кмет на нелепия ни град връчва наградата на София за каквото там се връчва. Стоянка Мутафова – тя може да си го позволи, казва, че на награди не се радва, а тая ще си я тури някъде. Всъщност точният цитат е: „Ще си я туря…на най-хубавото място…вкъщи.” Многоточията са за умишлено избраните паузи. Мислете си каквото искате. Джон Савидж също получава награда. Но май ролята му е да доведе на сцената гранд-дамата. А министъра на културата е тук да подкрепи феста и наградената.

Все пак даден е официалният старт на нещо, което ще ни държи будни цял месец. Дано и след това.

10 март Пропускам филмите.
Както е редно в такива дни събитията се настъпват и прескачат. Появявам се – т.е. вясвам се навсякъде за да си кажа здрасти с тоз и онзи. Завършвам в нощен клуб. Повече подробности – не когато си говорим за кино.

РАЗВЪЛНУВАНО, НЕСПОКОЙНО, ЗАЩОТО ТАКА СЕ ОБИЧА ИЛИ ЗА ФЕСТИВАЛА „АДЖИТАТО“

Agitato - в музиката: развълнувано, неспокойно. И да, има вълнение и безпокойство в "Перото", но от онези вълнение и безпокойство, които са позитивни, които са, защото нещо предстои. Заедно с това се усеща увереност и спокойствие от добре свършена работа. Такива са групата млади хора, които са ни събрали тук.

Още: http://www.urban-mag.com/bg/%D0%A0%D0%B0%D0%B7%D0%B2%D1%8A%D0%BB%D0%BD%D1%83%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%BE%2C+%D0%BD%D0%B5%D1%81%D0%BF%D0%BE%D0%BA%D0%BE%D0%B9%D0%BD%D0%BE%2C+%D0%B7%D0%B0%D1%89%D0%BE%D1%82%D0%BE+%D1%82%D0%B0%D0%BA%D0%B0+%D1%81%D0%B5+%D0%BE%D0%B1%D0%B8%D1%87%D0%B0+%D0%B8%D0%BB%D0%B8+%D0%B7%D0%B0+%D1%84%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%B2%D0%B0%D0%BB%D0%B0+%E2%80%9E%D0%90%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%BE%E2%80%9C/9438

Две пиеси в една книга

Защо именно Силвия Плат? Защо именно Ан Секстън? Може би това е въпросът, който вълнува посетителите на премиерата на книгата с двете пиеси, публикувана от издателство "Скалино", след като изданието е спечелило конкурс в Министерство на културата.
Още за книгата в Градското списание
http://www.urban-mag.com/bg/%D0%94%D0%B2%D0%B5+%D0%BF%D0%B8%D0%B5%D1%81%D0%B8+%D0%B2+%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B0+%D0%BA%D0%BD%D0%B8%D0%B3%D0%B0/9356

„МЪЛЧАНИЯ ОТ НАДЕЖДА“ ОТ НАДЕЖДА ИСКРОВА

Още една публикация за премиера на книга, защото поезията си струва всяка непоетична дума за нея.
http://urban-mag.com/bg/%E2%80%9E%D0%9C%D1%8A%D0%BB%D1%87%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F+%D0%BE%D1%82+%D0%9D%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%B6%D0%B4%D0%B0%E2%80%9C+%D0%BE%D1%82+%D0%9D%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%B6%D0%B4%D0%B0+%D0%98%D1%81%D0%BA%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B0/9022

ЗА НАДЕЖДАТА И ЛИТЕРАТУРАТА

Студено е. Много е студено. Дори и вътре в книжарница "Хеликон". Но импровизираната зала се пълни - с приятели, почитатели, читатели. Защото се представя тънкият сборник с разкази на Деян Енев "Гризли".

Така започва материалът от месец януари, посветен на премиерата. Ако още не сте виждали тази книга - прочетете за представянето тук 
( http://www.urban-mag.com/bg/%D0%97%D0%B0+%D0%BD%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%B6%D0%B4%D0%B0%D1%82%D0%B0+%D0%B8+%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%B0+-+%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D0%B5%D1%80%D0%B0+%D0%BD%D0%B0+%E2%80%9E%D0%93%D1%80%D0%B8%D0%B7%D0%BB%D0%B8%E2%80%9C+%D0%BE%D1%82+%D0%94%D0%B5%D1%8F%D0%BD+%D0%95%D0%BD%D0%B5%D0%B2/8725) 
и обезателно си намерете самата книга

Домашни приключения

Тук ще се срещнат два текста – единият е репортажен, той ще разказва какво се случва в една класна стая, където са събрани за през лятото няколко дечица от различни възрасти, а другият ще предяви претенцията за критически поглед.

В класната стая. Оставям книгата на видимо място. Един юнак от предучилищната започва да срича заглавието „Дре-бо-съ…”. Прекъсвам го „Я, погледни по-добре, какво всъщност пише.” Детето се връща „До-бро-съ-ци-те” . „Браво! Нали видя, че думичката е друга”. После започваме да се питаме – а защо са добросъци, те добри ли са, а като са „съци” дребни ли са като дребосъци или са само странни. Време е да разгърнем страниците, да разгледаме илюстрациите и да започнем да четем.

Всъщност вече съм прочела всички глави без да съм минала по всички възможни отклонения и ми е интересно какъв път биха избрали децата. Но първо решавам да ги насоча към задната корица, да разгледаме снимките на автора и художника. Интересът към прочитането на кратките данни за тях не е голям, но снимките са интересни, а въпросите още повече: „Ама те истинските ли са? А това ли са им децата? Ама наистина ли техните деца?” Все пак прочитаме и написаното. „Аз имам „Голямото приключение на малкото таласъмче” и съм я чел по много начини”, споделя един бъдещ четвъртокласник. Насочвам разговора към това какво е приказка-игра. Говорим си как ще станем нещо като съавтори, когато избираме пътя на героите, че е възможно да минем по много различни пътища, а понякога може и да се върнем назад или пък да се върнем на някоя глава, която вече сме чели.

Започваме. За около седмица минаваме по около шест маршрута на приключението. Прибираме се от игра и питам: задачки-закачки или добросъците. „Да четем” е отговорът. А в стаята вече се е появила и другата спомената книга.

И така „Добросъците” е третата книга приказка –игра, написана от Никола Райков. Какво я отличава, какво я приближава към предишните, а и към всичко друго, което децата четат.

Започнах с наблюденията си върху детското поведение, а не върху текста, защото ние възрастните сме склонни да теоретизираме по темата „четат ли децата”. И истината е, че децата всъщност четат. Важното е да има какво. Важното е да им показваме, че четенето е удоволствие и игра. И да не разчитаме, че интересът към четенето ще се породи от нищото. Той се поражда от нашия пример и от нашето възрастно съучастие. Никола Райков като автор го прави успешно и с тази книга, която има важната функция да е предназначена за игра и споделено четене. 

Доверете ни се – започва приказката.

Фотьойльонката Фифита, Електрушката Жужка и Прахоядът Смук-смук са нашите водачи през приключението. Те са главните герои. Трябва да избираме за първи път – за кого искаш да научиш повече и да поемем на път. Но, внимание – тук трябва и да запишеш две буквички. И това е част от приключението, защото при следващия избор ще запишеш още две и ще получиш дума, която ще насочи твоето пътуване. Така че на второ ниво на избор ти си стъпил на една от девет възможни посоки на развитие. И всички ще се срещнем в глава 19, която пък ни насочва към дните на седмицата. „Ако днес е понеделник, вторник… отиди на глава…и ако си написал… продължи от глава…за да попаднеш на глава…”. Включването на всички тези условия е важна стъпка: детето вече е пораснал читател и изборите му са ограничени от специални условия. Въпреки това те съвсем не са малко. Точно по 207 начина можеш да преминеш през приключението на добросъците, обитаващи дома. Тръгваш по един от три пътя за да стигнеш до един от осемнадесет възможни края, но можеш да минеш през двеста и седем пътеки. И това ако не е най-страхотната игра!

Кои са добросъците и какви са приключенията? Къде живеят, кое е тяхното вълшебно царство? Какво умеят да правят? Най-лесно е да приложа рекламния трик: разгърни страниците, разгледай илюстрациите на Мая Бочева, прочети текста на Никола Райков и ще разбереш. Но все пак ще разкрия малко. Защото искам да изтъкна достойнствата на това четиво. Добросъците са „чудовща, които не са чудовища. Със шест крака, хоботи и крила, но добри по душа”, научаваме при един възможен край в глава 56, когато старият електрул решава да свети само за добрите книжки. Добросъците живеят на тайни места у дома и са активни през нощта, т.е. когато децата заспят, а животът им е съвсем различен, макар и неотлъчно свързан с живота на Големите Човеци.

Както вече стана ясно, тези същества живеят у дома, а приключенията им се случват  в широките простори на Хола, Коридора, Спалнята, Детската стая, Кухнята, Банята и разбира се Тайния шкаф. Домът се превръща в място за приключения когато си малък и с широко отворени очи, когато искаш да научаваш нови неща и си открит за нови преживявания. Случките с героите водят до откриването на нови обитатели на това огромно пространство, до сблъсъци и преодолявания на различия, до избори, които ни учат на толерантност, на приятелство, на сговор. Особено ценни са съжденията на Жужка за живота, когато разбира, че не е чак толкова зле да спреш за малко да чертаеш собствените си планове или да изцапаш малко крилцата си, щом с това ще помогнеш на другите.

Някои от възможните краища разделят нашите герои, защото някой от тях е достигнал мечтите си. Други отварят вратичка към нови приключения, за които книжката не стига. Трети ни дават храна за размисъл за собствения ни голямочовешки живот.

Забавни случки, забавни и красиви илюстрации. Език, достъпен и дори напълно ежедневен. Което е съвсем нормално за такова четиво.

Връщам се към репортажната част за да добавя някои реакции на малчуганите: „Гледай, гледай! Космат крак” –  за илюстрацията към  глава 16 или „Ооо! Сватба!” - при глава 55; бурен смях при всяка проява на лакомия от страна на Смук-смук и когато светлината в дупето на елуктрушките запремигва.

И така: поучителна без да е дидактична, забавна и на места иронична, предизвикваща приключенския дух и провокираща към споделено четене, към забавна семейна игра: това са достойнствата на новата книга на Никола Райков и Мая Бочева. Споменавам художника като съавтор. Защото тук се получава така. Илюстрациите допълват, доразказват историята.

На мен ми хареса. На децата, с които я споделих – също. Опитайте и вие.

По пътя на отпадъците: Епизод пет (последен) - Боклук или отпадък?

И така – измина една работна седмица, в която всеки ден си говорехме за боклук. Говорехме си за отпадък. Едно и също ли са? И защо?

В речника откривам:

Значение на думата боклук

1.  Отпадъци, нечистотии; смет.  2. Бунище, сметище. 
3. Нещо, което е негодно или няма никаква ценност; което е загубило качествата си. 

Значение на думата отпадък

Ненужен остатък от нещо. 

Съществува Закон за управление на отпадъците. Закон за боклука – няма. Да цитирам малко:

Чл. 1. (1) Този закон регламентира мерките и контрола за защита на околната среда и човешкото здраве чрез предотвратяване или намаляване на вредното въздействие от образуването и управлението на отпадъците, както и чрез намаляване на цялостното въздействие от използването на ресурси и чрез повишаване ефективността на това използване.

Пропускам и се спирам на:

Чл. 6. (1) Компетентните органи по този закон и лицата, при чиято дейност се образуват и/или третират отпадъци, прилагат следния приоритетен ред (йерархия) при управлението на отпадъците: 1. предотвратяване на образуването им; 2. подготовка за повторна употреба; 3. рециклиране; 4. друго оползотворяване, например оползотворяване за получаване на енергия; 5. обезвреждане.

Достатъчно! Подчертаването е мое.

Ето какво казват децата в отговор на въпроса: Как разбирате думите боклук и отпадък? Едно и също ли е?

Боян на 7 г.

Разбирам нещо, и то е, че са различни. Боклука е отпадък, но не такъв, който може да се ползва.

Васко на 9 г.

Едното е чисто, другото е мръсно.

Теодора на 7 г.
Боклука слагаме в мръсната кофа, а отпадъците в цветните.

И така боклук или отпадък? Избираме сами.

По пътя на отпадъците: Епизод четири - Да се върнем в началото

И от къде се взе всичкия този боклук? Ами просто… пазаруваме. И всичко красиво и нужно, което си купуваме, някак естествено е опаковано. Опаковано толкова красиво, колкото и самото нещо, което желаем. Продукт – опаковка. И още една. Етикет. Отново опаковка. А ако нещото е подарък? Продължаваме да опаковаме. И още. Можем спокойно да опаковаме сами себе си.

Любима шега: за празник – носим кашон. В кашона кутия. В кутията – кутийка. В кутийката – кутийчица. И вътре – подаръчето.

Често: влизаме в супермаркет. Плодове и зеленчуци. Всеки вид в найлонова торбичка. Всичко избрано в още една. Продължаваме. Перилни препарати. Всеки си  е в своята картонена или пластмасова опаковка. Да не пропусне от някъде – слагаме го в найлонова торбичка. Всичко избрано – в още една. Млечни и месни произведения – историята се повтаря: торбичка в торбичка в торбичка. И накрая всичко напазарувано отново слагаме в пластмасова торба.

А помните ли за колко време се разлагаше този отпадък? А помните ли, че замърсеният отпадък не се рециклира, а почистването на тези торбички е трудно? Всъщност тези торбички дори са от материал, който не подлежи на рециклиране.Ами сега?! Пак ли ще загъвате едно в друго до припадък? Случвало ми се е да откажа торбичка в ролята си на потребител. „Ама защо? Та тя е безплатна!” – насърчава ме продавачът. Аз просто не искам да правя боклук.

И хайде да броим опаковките – каквото и да си купим днес е опаковано фабрично. После го опаковат в магазина. После го носим в торбичка. А защо не се снабдим с чанта, кошница или каквото и да е за многократна употреба? По възможност от материал, взет от природата и способен да се върне в нея, разлагайки се като подхрани, вместо да замърси почвата.

Да се върнем в началото – пазаруваме. А още по-преди: произвеждаме, продаваме. И опаковаме, опаковаме, опаковаме. 

Отдавна ни е време да се огледаме в и около ебе си. Да кажем Стоп! на алчността и консуматорството. Да започнем да живеем, както са живели предците ни – малко поне, по-природосъобразно. Да се радваме на важните неща, а не на лъскавите опаковки, които рано или късно се превръщат в боклук.